Дали обществото зависи от волята ни или е така конструирано, че волята не играе такава важна роля в него, пита с новата си изложба художникът
Художникът Правдолюб Иванов откри поредната си самостоятелна изложба в галерия SARIEV Contemporary навръх 10 ноември и малко преди балотажа в президентските избори. Творбите му в проекта „На грешната страна” създават толкова различни впечатления, колкото и двете гореспоменати събития. И до голяма степен се занимават с тях, с последствията от тях и онова, което се случва около тях. Несигурността, която малко или много всеки от чувства по отношение на онова, което заобикаля, шепти, но и стреля в тази изложба. Зрителят чувства дискомфорт, сякаш нещо не е наред, не е на място, не е там, където трябва. Дискомфорт, който му налага самият творец с провокативните си работи. Можете да видите „На грешната страна” до 6 януари. Правдолюб Иванов пред КАПАНА.БГ и Иво Дернев.
Как се чувства днес Правдолюб- комфортно или дискомфортно?
Реално погледнато нищо не се е случило, така че би трябвало да съм дискомфортен. Обаче през последните години нарастват страховете, опасенията, усещането, че нещата не са съвсем стабилни. Нарастват въпросите, които си задаваме, защитавайки тая или оня позиция. Нараства съмнението дали сме на правилната страна. Както Борис Костадинов писа: „Между въпросите на средната възраст е и детският въпрос на изплашено хлапе в тъмна стая, което се пита дали това е неговият дом и неговото легло”. Всичко описано по горе е стартирало правенето на тези работи, които излагам в Пловдив. Но да не звучи плашещо, всъщност идеята ми е за визуална забава, с която да накарам зрителите да се замислят за днешния ден, за това, което за случва, за несигурността, в която живеем. И от друга страна работите са правени като някакъв опит да си обясня света. Поне аз лично смятам, че не мога нито да задавам въпроси, нито да давам отговори с това, което правя. Казват, че изкуството не давало отговори, а задавало въпроси. Аз и въпроси не мога да задам. Това, което се опитвам, е да си обясня света първо на себе си и евентуално на хората, които да разберат нещичко за света, но и за мен.
Сами ли избираме от коя страна да сме? Или все се намира някой, който да ни бутне към правилната или грешната, без дори да разберем? И въобще, коя е грешната страна?
Заглавието е провокативно. На входа ви посреща неон, от който макар и трудно зрителят прочита „На грешната страна”. Само че на обратно, тъй като буквите са така поставени, че публиката сякаш е зад надписа. Самата светлина също не свети към зрителя, а в обратна посока- към стената. Тоест, човекът е зад надписа, посочващ, че някои е на грешната страна и има вероятност той да е от правилната. Надписът не се отнася за него един вид. А самата работа се казва „Ти си”. И в цялост с надписа се получава „Ти си на грешната страна”. Още от входа зрителят е предупреден, че няма начин да е на вярната страна. И всички работи по някакъв начин го поставят в несигурна ситуация какво точно вижда или как точно да осмисли дадена работа- стълбата, видеото. Или къртачът, който би трябвало да е толкова мощен, че да събаря стени, но всъщност се оказва, че е стар прожекционен апарат за детски филмчета. Апарат, по който обаче се прожектираха и пропагандни филми. Кабелът някак безпомощно виси и машинката няма къде да бъде включена. Тази работа се казва „Детство”. И е свързана с тези страхове дали детството прекалено не ни е формирало с неадекватност спрямо днешните ситуации или пък е някаква много мощна машина, с която се пробива път в живота. Има различни прочити.
Каква е несигурността в рисунките “След Дюрер“ и „Истините”?
„След Дюрер” представлява уголемен фрагмент от рисунка от тефтерчето ми, в което преди време си прерисувах една картина на Албрехт Дюрер- „Поруганият Христос”. Тук виждате един от тези, които удрят Иисус, който е с вдигната ръка над него, а юмрукът му напълно замества лицето. Изолирано от цялата картина, този опърпан, откъснат детайл от общото, губи връзка с конкретната ситуация. Така от една страна може да е икона на насилието, тъй като може би тази ръка се готви на удар с нещо. Но ако го изключим от контекста с насилието, това в ръката може да вдига кирка, знаме. Или пък да е образ от соц реализма, в който юмруците изместваха лицата. Тоест, отново имаме една несигурност какво точно виждаш. Ето и работата „Истини”. Голямата истина и малката истина са изобразени с квадрати, единият голям, другият малък. Но свързани с молив те създават едно пространство и човек може да си представи, че всъщност малката истина е в далечината и най-вероятно е голяма колкото Голямата истина. По-възрастните може и да си спомнят, че по времето на Брежнев имаше една такава доктрина- Голямата правда и Малката правда. Първата е идеята за социалистическото общество, тя е чиста и неопетнена. А малката правда са битът, животът ни, някакви недоимъци и несъвършенства. Е, в крайна сметка в тази изложба нищо не е сигурно и може би всеки ще повярва, че не е на вярната страна в своето тълкуване.
Какво има след последното стъпало на стълбата на Правдолюб Иванов?
Проблемът не е последното стъпало. А началото на всичките тези стълби, защото ако избереш грешното стъпало, може да не стигнеш до последното. А и последното може да се окаже доста по-ниско от височината на стълбата. Стълбата е много експлоатиран образ- социална, кариерна, житейска. Но отново седи този въпрос, физически преживявайки работата, дали от мен зависи как ще ползвам тази реална стълба или тя така е конструирана така, че да не ми даде възможност да се кача до върха. Или дали обществото зависи от волята ни, или е така конструирано, че волята не играе такава важна роля.
Точно преди три години, по това време и на същото място, правихме интервю в едни съвсем други времена, когато гражданите чакаха депутатите с камъни пред парламента, зад заграждения. Днес сякаш влизаме в поредна политическа въртележка, която никой не знае докъде ще ни отведе. Какво се промени през тези три години. А и какво се промени от 10 ноември до днес?
Много неща не са помръднали, много се промениха към по- тревожна ситуация. Тази изложба е израз на тези мои страхове и опасения. Но това е дълбоко закодирано. Изложбата не е травматична. Но тревожни са причините, за да я има. Много по-несигурен стана светът. Промениха се много неща. Ето, филмчето е от 2014г., когато започнаха събитията в Украйна. Онзи ден Тръмп стана президент. Изобщо, светът някак стана много по-малко предвидим. Но в крайна сметка светът е това, което е. И животът е това, от което човек намира идеите си.
По-несигурен ли си в последните три години?
Чисто персонално- много по-несигурен. Затова и може би изложбата е с една идея по-лична. Времето е такова, в което човек все по-често се пита на коя страна да застане и дали е на правилната страна. Странно време. Както звучи проклятието: „Да ти даде Господ да живееш в интересно време”.
Около нас свистят в момента куршуми, но в същото време пеят птички, зелено е, красиво е. В крайна сметка птичките ще оцелеят ли след нас?
Говориш за звука от видеото в изложбата „ Природен страх”. Става въпрос за намерен жив филмов материал от конфликта в Украйна. Самата картина показва цветенца, тревички, красива природа. Но сложите ли слушалките, ще чуете звук от реални бойни действия и дишането на човек, който се крие в храстите от страх да не бъде убит. В паузите между куршумите се чуват песните на птичките. Да, те ще оцелеят. Природата ще оцелее много след нас. Но дали ще има смисъл без нас. Има ли смисъл природата, ако няма съзнание, което да я мисли?
http://kapana.bg/litza/item/5881-pravdolyub-ivanov-vremeto-e-takova-v-koeto-chovek-vse-po-chesto-se-pita-na-koya-strana-da-zastane#sigProIdab42e8c182