Няма видима разлика в културния живот между столицата и Пловдив

Българският народ се лъкатуши. Изградили сме стабилни основи, но ни липсва постоянство, споделя актрисата

Елена Атанасова едва ли има нужда от представяне на широката аудитория. Актрисата в Драматичен театър Пловдив не веднъж ни е запознавала с таланта си от голямата и камерна сцена на храма на Мелпомена. С чаровна визия, прекрасен глас и лишена от фалш методика на игра, през годините тя си изгради името на една от най-желаните актриси на трупата за различни постановки. Виждали сме я в пиеси като „Човекът от Ла Манча”, „Тишина, моля!”, „То беше чучулига, Жулиета”, „Секс без захар”, „Пет жени в еднакви рокли”, „Когато гръм удари”, „Турбуленции”, премиерата на театъра – „Двама на люлката” и още много други. Освен в театъра, тя е играла в телевизионни сериали, реклами и кино продукции. Но освен артист, Елена е и земен човек, който има какво да каже както за професията, така и за живота. Ето какво сподели тя пред Паулина Гегова за Капана.бг

-Да се върнем малко назад в миналото. Каква беше Елена Атанасова като дете?

Израснала съм в артистична среда. Баща ми беше режисьор в БНТ и прекарах много дни на терена с него. Като дете доста бързо се ориентирах и реших, че моят път ще е в сферата на изкуството. Първо исках да съм балерина. Исках да ме обличат в пачки, да се качвам на палци, да правя пируети. После преминах на оперна певица и най-после се спрях на актриса. Детството ми беше много шарено и в тези среди се чувствах наистина добре. Пътят ми като че ли беше предопределен.

-С какво си по-различна сега?

Надявам се да съм успяла да съхраня детското в себе си, което е необходимост за всеки актьор. Желанието да откриваш нови светове, да се учудваш, да виждаш красотата в живота, макар чернилките, с които сме принудени да живеем. Сега съм по-опитна, преминала съм през различни школи, срещала съм се с много режисьори и съм се изградила до това, което съм.

-Родена си и си израснала в София. Завършваш НАТФИЗ, а в последствие почваш работа в Пловдивски драматичен театър. Как ти понася Пловдив през годините?

Аз съм много тясно свързана с Пловдив, тъй като моята баба е пловдивчанка. Тя много рано остана сама и дойде да живее в София, но и до сега когато съм в Пловдив и имам време отивам в Стария град и се разхождам, защото къщата й е там. Усещам се доста особено и много приятно. Може би и тя ме е напътила да дойда да работя тук. Понася ми много добре, защото атмосферата в нашия театър е изключително добра за работа, развитие и постоянни провокации. Всички екипи работят на ниво и не случайно вече 5-та година съм в този театър и съм щастлива. А Пловдив е много красив град! Това, което съм опознала до сега много ме зарежда. Начинът на живот е по-спокоен и той ми допада, тъй като забързаността в София не винаги разполага за спокойно живеене.

-Каква е разликата в културно отношение, според теб, между града на тепетата и столицата?

В броя събития, които се случват в един по-голям град, но Пловдив също е достатъчно голям културен център, за да се случват и тук. На този етап не мога да кажа, че има някаква видима разлика, освен бройката. Но не само бройката е важна, а и стойността на събитията – да са наистина ползотворни и професионално изпълнени.

-По твои наблюдения на народът липсва ли му културна принадлежност?

Мисля, че народът ни много лъкатуши. Има едни стабилни корени, едни личности, изградили стабилна основа, върху която да градим, но през различните периоди не сме толкова постоянни. Нищо чудно, че и в културата продължаваме да говорим за Преход. Имаме отделни звена в отделни периоди, които стигат до върхове и в същото време, понякога ми се струва, че повечко мрънкаме и по-малко виждаме доброто. Подценяваме се! Иска ми се да гледаме с повече надежда и вяра напред и да продължаваме да творим във всички области.

-След толкова години опит на театралната и телевизионна сцена, чувстваш ли се сигурна за бъдещите предизвикателства, които носи професията?

Човек никога не е подготвен, винаги е като за първи път. При всяко начало на нов процес се вълнувам и страхувам, и в това е очарованието на професията. Ако има нещо, което ме притеснява, то това е рутината. Слава богу, все още не съм стигнала до етап, в който да ме затисне. Вярвам че всеки нов екип е зареждащ, стига драматургията да е добра, да попаднеш на режисьор на когото вярваш и на колеги, с които сте съмишленици.

-Знам, че е трудно за един актьор да определи любимата си роля, но как стоят нещата с най-трудната такава? Коя беше твоята и защо?

Всяка роля по някакъв начин е трудна, защото се опитвам да намеря в себе си някакви тайни кътчета, които до сега не съм разкривала или не са били провокирани. Не мога да кажа, че съм имала изключително трудна роля до сега, по-скоро всяка една е съдържала любопитство, радост или страх как да я изградя. Двете роли в моноспектаклите, които имам зад гърба си, носеха усещане за много голяма мощ, нужна ми, за да мога да понеса на плещите си тежестта да се изправя сама пред публика. Тогава тя е единственият ти партньор и нещата стоят по различен начин.

-Ще цитирам Оскар Уайлд, който казва: "Нямам какво да декларирам, освен собствената си гениалност." Какво мислиш по въпроса?

Веднъж съм се срещала с този автор по време на работата си и тогава до такава степен бяхме потънали в света на Уайлд, че на края на репетициите се чувствах странно отново да се върна в 21-ви век. Той е гении и може да си позволи да говори такива неща. Може би, след време някой може да каже подобно нещо и за нас. Не мога да се сравнявам с него, твърде голям е!

-Всъщност, с гениалността се раждаш или тя се придобива в последствие?

Раждаш се! Имаме достатъчно примери от миналото за гениални творци. Голям фен съм на класическата музика и се изумявам как още от деца на тези хора им е дадено свише. Винаги може да станеш по-добър, дори майстор, но гений се раждаш.

-Любителите на театър в Пловдив знаят, че освен актриса ти си и много добра певица. Кое ти носи повече наслада – музиката или театъра? Или не можеш да ги разграничиш?

Не мога да ги разгранича. Музиката е най-прекият път към душата на хората. За мен пеенето е изключително важно, винаги когато има постановки с пеене, съм много щастлива. Ето защо когато поставяхме „Човекът от Ла Манча” достигнахме изключително висока емоционална точка. Преплитането на театъра и музиката е съвършена форма на изразяване на сцената. Не мога да ги деля. Правила съм концерт с колеги и усещането беше толкова различно. Преди концерта бяхме като малки деца, толкова развълнувани и притеснени. По някакъв начин вярвам, че и това ми качество ще продължи да се развива занапред.

-Преди точно 2 години в наше интервю беше казала, че хората сме се увълчили и не виждаш обич в тях. Промени ли си мнението след 24 месеца?

Продължавам да твърдя, че искам да виждам светлата неща на нещата. Аз съм човек, който казва, че чашата е на половина пълна. Всеки осъзнава за себе си до къде се е променило увълчването. Може би сега се опитвам да гледам по-оптимистично и да вярвам повече в хората. Правя го дори на пук, в името на някакво съхранение на душата и вярата. Ако носиш в себе си светлина, не би трябвало странични фактори да я замъгляват.

-Какво му трябва на човек тогава, за да е щастлив?

Това да си в хармония със себе си. Да знаеш конкретно какво те прави щастлив, да живеем с по-малко заблуди. Тогава сигурно бихме били по-щастливи, но според мен няма конкретна формула.

-Ти щастлива ли си, Елена?

Да! Определено мога да кажа, че съм щастлива и няма причина да не съм. Случват ми се хубави неща. Вярвам и, че новата година ще е още по-хубава.