Американската поетеса отнема собствения си живот на ранната 30-годишна възраст

Силвия Плат е една от най-известните американски поетеси, раждали се някога. Тя пише поезия от 8-годишна. До времето когато влиза да следва в „Смит“ вече има петдесет кратки истории и публикации в поредица от списания. Там специализира „английски“ и печели редица конкурси за творчество. От 1955 г. учи в Кеймбридж, където се запознава с английския поет Тед Хюз и на следващата година се омъжва за него.

Ранните съчинения на Силвия Плат, които се превръщат в нейната типична образност, използвайки персонални и природни изображения като например: луната, кръв, болници, ембриони и черепи, са главно имитации и упражнения на поети, които тя харесва. След 1960 г. творчеството на Плат преминава в по-сюрреалистичен пейзаж, затъмнен от чувство на затваряне и задаващата се смърт.

След проблемна връзка и раждането на две деца, Хюз напуска Плат заради друга жена, съпругата на канадския поет Дейвид Уивил. След раздялата Плат написва за по-малко от два месеца четиридесетте стихотворения за гняв, отчаяние, любов и отмъщение, на които предимно лежи нейната репутация.

На 11-ти февруари Силвия отнема собствения си живот, като се натравя с газ. Тялото открива медицинска сестра, която посещавала поетесата, за да следи психичното й състояние. Тя е открита с глава във фурната, задушена с въглероден окис. Когато умира, Плат е на 30 години.

За да почетем паметта й ви предлагаме няколко от най-добрите й стихотворения.

Огледалото

Аз съм сребърна и точна. Без пристрастия.

Попадне ли ми нещо, глътвам го

каквото е - не ме помътва ни омраза, ни любов.

Не съм жестока. Достоверна съм -

око на малък бог, четириъгълно.

Вторачила съм се в отсрещната стена.

На точици е, розова. Така отдавна гледам,

че вече е частица от сърцето ми. Но тя потрепва.

Лица и мрак периодично ни разделят.

Сега съм езеро. Една жена над мен претърсва

пределите ми за това, което е.

За миг след туй извръща поглед

към някой от лъжците - свещите или луната.

Гърба й виждам и го отразявам точно.

В замяна получавам сълзи, разтревожени ръце.

Трябвам й. Тя идва и си тръгва.

Лицето й замества всяка сутрин мрака.

Удавила е в мен момиче и сега от мен една старица

се издига ден след ден към нея - като ужасна риба.

Ариел

Мъртвило в мрака.

После - безплътен и син

порой от зъбери и разстояния.

Лъвице Божия,

едно сме - с теб, ос

на колене и пети! - Браздата

се цепи и ниже, сестра

на кафявата шия,

чиято дъга не успявам да сграбча,

негрооки

шипки хвърлят тъмни

куки -

глътки сладкочерна кръв,

сенки.

Нещо друго

ме тегли през въздуха -

бедрата, косите,

люспи хвърчат от петите ми.

Беля се - бяла и гола

кралица на коня -

мъртви нокти и пранги.

А сега

се разпенвам в жито, в морски проблясъци.

Детските крясъци

глъхнат в стената.

А аз

съм стрелата,

капката, дето

самоубийствено влита

право

в червеното око - котелът на утрото.

Луната и тисът

Това е светлината на ума - студена, планетна.

Дърветата му са черни. Светлината е синя.

Тревите трупат пред мен тъгите си, сякаш съм Бог,

бодат ми прасците, шептят ми за своята кротост.

Призрачни, димни мъгли витаят из тоя кът,

отделен от дома ми с ред от надгробни камъни.

Просто не виждам къде бих могла да отида.

Луната не е врата. Тя е всъщност лице -

като кокалче бяло, съвсем разтревожено.

Тя влачи морето подире си като черно деяние,

устата й - нямо, отчаяно "О". Аз живея тук.

В неделя камбаните стрясват двукратно небето -

Възкресение, утвърдено от осем огромни езика.

Накрая те всички трезво кънтят имената си.

Тисът сочи нагоре. Той има готическа форма.

Очите се вдигат след него и срещат луната.

Тя е моята майка. Не е тъй добра като Дева Мария.

От сините й одежди излитат прилепчета и сови.

О, добротата - да можех да вярвам в нея,

в светото лице, омекотено от свещите,

свело, към мен специално, кротките си очи.

Аз падам отдавна. Облаци разцъфтяват -

сини, мистични - над ситните звездни лица.

В църквата всички светци ще са сини,

ще плават на нежните си нозе над студените пейки,

с лица и длани втвърдени от святост.

Луната не вижда това. Тя е дива, плешива,

а тисът вещае не друго, а мрак - мрак и мълчание.