Ателие за часовници или за спомени притежава бай Братан

Паулина Гегова

Пиша тези редове от първо лице, защото не мога да остана безпристрастна към човека, с когото се запознах наскоро. Бай Братан – часовникар, чието ателие е изпълнено от аромат на инструменти, а единствената звучаща музика е постоянното тик-такане на здрави и не толкова часовници. Но най-вече е изпълнено със спомени, стари и неспиращи като механизмите, които им пригласят. Спомени на 84 години, тежки и наситени с низ преживявания, събиращи един човешки живот, достоен да бъде описан с книга или сценарии. Живот като на филм, записан не на лента, а на прашасало махало.

Когато отворих вратата на малкото магазинче, в близост до Пловдивския университет, попаднах в един неординерен свят, където времето никога не спира, звукът му никога не стихва. Първоначално бай Братан се опита да ме отпрати с извинение, че вече не чува добре и усмивка на носталгия. Наложи се да си комуникираме с писане. Но колкото и да се опитваше да се дърпа настрана, виждах и сама, че копнее да разкаже историята си на някого. И го направи! Без убеждаване, без натиск, просто думите се изляха от устата му, но не за занаята на часовникаря.  Никой вече не се интересува от класиката, всеки е подвластен на електрониката, каза спокойно Братан Стоев. Да, той изработва всички видове и форми стъкла, кристал и плексиглас. Да, той е поправял механизми още от Османската империя. Да, носят му толкова поръчки от чужбина – Норвегия, Холандия, Русия, че често не му остава време да се заеме и с българските. Чудна работа – мъжът, който поправя времето, няма такова…

Но майстор Братан не се е занимавал цял живот с часовникарство. Като млад е писал стихове,следвал е право, после е работил 40 години в съда. И като чертожник, и като документалист. Пътувал е в Москва, Ленинград и много други. Но страстта си е страст! Въпреки редовната му работа, всяка събота и неделя е поправял часовниците на колегите си адвокати, чиновници, съдии. Довел е съпруга от Сливен. По неговите думи е била невероятна красавица и много интуитивна жена. Но съдбата я разделя с нея, когато е била на 60 години.

В един момент го понижават, защото го обвиняват, че е издал държавна тайна. Когато се пенсионира му изчисляват 80 лева пенсия и го начитат, че дължи 7 000 лева на държавата. Два пъти го е блъскала кола, но до сега никога не се е оплаквал в полицията. Вече втора година живее с пукнати прешлени, но все така продължава да работи.

При пътуванията си до Ереван, се запознава с музикално семейство, с което стават големи приятели. Едно от момиченцата толкова пасва на бай Братан и съпругата му, че я сгодяват за сина им. Тя е на 10 години, а той на 12. Разбира се, изчакват да праснат, за да ги оженят, но в стечение на обстоятелствата синът им се жени за столичанка и вече младата жена остава в Армения. Това са тежки времена за арменския народ и когато съпругата на Братан почива, Жана, както се казва, бяга в България. Преминала е границата по някакво чудо, защото в същия момент властите ги спират и връщат всички обратно. Само тя е успяла да се измъкне.

За да я спаси от това да я върнат в Армения, Братан се жени за нея, въпреки голямата разлика в годините. Слушайки го останах с впечатлението, че отношенията им са повече като тези между баща и дъщеря, отколкото като съпруг и съпруга. Той няма деца от Жана, а вече е толкова възрастен, че тя може само да му помага в битието.

Докато стоях кротко на стола и го слушах, се зачудих дали историите, които ми разказва този стар човек са истина или са преувеличени от собственото му, вече извехтяло като дълго носен балтон, въображение. После стигнах до заключението, че всъщност няма никакво значение. Защото истина или не, те оставиха и ще оставят пресен отпечатък върху ми дълги години. Чувството, което изпитвах в това ателие е трудно за описване. Накъдето и да се обърнех, виждах само часовници, стиховете на бай Братан, пишеща машина и един оттенък на социализма. Дори бонбоните, с които майсторът услажда вкуса си, са от едно време. От тогава, когато нямаше много.

И за финал, ще цитирам едно от стихотворенията му, които доста точно и без преиграване показват мнението му за държавата, в която пребиваваме.

„Пенсионерска Одисея“

Хей че сладко, хей че в златно

време днеска си живеем.

Без да плащаме стотинка

псуваме си и си пеем.

Няма вече петилетки

и борци срещу фашизма,

но в замяна разни мутри

ни одират и без клизма.

Имаме си всичко братя:

банки, казина и „Била“,

но на клети пенсионери

никой не бере резила.

А иначе край морето –

всеки ден хотели, сарай.

Чуваш „Нямаме държава“,

но пък тройката си трай.

Ех, дошло е време братя

някак да въстане роба,

но за жалост родолюбци

са отдавна вече в гроба…

Затова и таз идилия

дълго ще да продължава.

Пенсионер ще тананика:

„Хей е… ти таз държава“