Някои истини не сме готови да ги глътнем, а пък да ги смелим – още повече, въпреки това, гладът за истина не трябва да има засищане, смята чаровният психотерапевт

Ако нещо прави смисъла, то е Любовта

Таня Грозданова

Мадлен Николаева Стайкова-Алгафари. Дата на раждане: 04.11.1967, в София. Семейно положение: омъжена, с две деца. Професия: психотерапевт, преводач, писател с 10 книги зад гърба си.

Това е съвсем кратка визитка, написана заради изискванията на жанра интервю, иначе Мадлен Алгафари няма нужда от представяне.

Срещаме се преди десетина дни под тепетата. Мадлен бе поканена от Дамски клуб „Бизнес на високи токчета“ и неговата представителка за Пловдив Виолета Кузмова в студио ВиБоАспект, на беседа за новата ѝ книга „Пътят на сърцето“.(бел.авт.:виж галерията долу) Томчето, родено след 40 дни по пътя Камино - преживяване, което Мадлен си подарява с приятелки за 50-ия рожден ден, е изпълнено с поетични, прозаични текстове и импресии.

Пътят на сърцето магистрала ли е или пресечна планинска пътека?

Всичко е! Понякога въобще няма пътека и трябва с едно мачете да ходиш и да сечеш. Да, някой път е много широка магистрала, някой път криволичи. Друг път има супер много кръстовища и разклонения. Понякога губиш стрелката и указателните табелки…

А кой път бихте извървели отново?

Ми, всичките. Аз нямам нещо, което да искам да се махне от миналото ми или да съжалявам, така че всичко бих си повторила за тия 50 години досега.

Боледувате ли качествено?

Ами гледам да не боледувам вече. Истината е, че откакто се занимавам с тази професия вероятно съм била няколко пъти хремава, един път грип си спомням с температура, някакви стомашно-чревни и зимни вируси, но да чукам на дърво – много, много, много рядко.

Има ли засищане гладът за истина или и в този случай трябва да има балансирана диета?

Това е важно с диетата. Някои истини не сме готови да ги глътнем, а пък да ги смелим – още повече, получаваме разстройство. Първо – човека, като вид, и то не говоря за някакви истини от типа на „Да, излъгало ме гаджето" - нещо такова. Говоря за едни други, малко по-космически и така философски, за които не сме готови. И не мисля, че трябва да има засищане, защото ще спре развитието. Ако някой вземе да се наяде напълно и научи всички истини, ще трябва да умира. Какъв е смисъла да бъде още тука?!

Коя е любимата ви приказка за пораснала деца?

Ако трябва от моите да си избирам, ще бъде много трудно. Все едно от децата да си избираш, но например – много обичам „Приказка за откраднатото време“.

А житейска?

Ами аз имам доста приказки. Например, много ми е любима приказката на моята майка. Моята баба, истинска биологична, всъщност е пристанала на дядо ми, избягала, а и тоя я е откраднал. И нейният баща – моят пра дядо – я проклина, защото тя е била най-голямата сестра и е трябвало да гледа по – малките, тъй като майка им вече е била починала. Някога такава е била традицията – най-голямото момиче в семейството се превръща в майка и трябвало да остане незадомено, за да доотгледа другите и тя въпреки всичко, решава, че ще слуша любовта. Избягва с дядо. Умира при раждането на майка ми, обаче. Това е действителна приказка. След което сестрите на моя дядо – баба Иринка и баба Ценка - тръгват както също е имало традиция – по съседните села да търсят прясна вдовица. Например, когато е оставал младоженеца с кърмаче. Някога е имало доста смъртност при ражданията. На село се е раждало с бабуващи жени, не е имало болници което разбира се е било и голям плюс, защото бебето не е било отделяно от майката след раждането.

И те тръгват да търсят прясна вдовица, намират моята баба, която аз всъщност припознах, като моя баба. Тя била овдовяла, защото мъжът ѝ е бил ремсист и тя с него е лежала по затворите в София. Май за някакви позиви, които са разпространявали. И тя там прави перитонит, вече е знаела, че няма да има деца и когато идват двете сестри на дядо и ѝ казват „Има едно кърмаче, остана сираче. Майката умре при раждането и младоженеца – търсиме му булка?!“. Баба ми тогова е питала само „занаят има ли“. Нищо друго, нито на колко е години, бебето дали е момиче, дали е  момче – никакво значение. Единствено има ли занаят, а те казали "да, бъчвар е. Прави буретата на няколко села".   

И тя тръгва с една каруца. Отива при мъж, когото не познава, само защото там има бебе. Защото тя вече е знаела, че вече не може да има деца… (бел.авт.: просълзява се)

Настръхнах.

Да! Аз нямам стихосбирка,  в която да няма стихове за нея. Всъщност тя никога свои деца не е могла роди, но е отгледала майка ми, сестрите ѝ, после мен, сестра ми, нашите деца - помагала е много. Това е един от най-великите хора, които някога съм познавала. Аз я цитирам чето, а в същност мога да напиша, бисери, сентенции от нейни мисли. А на училище не е ходила.

Знаех си, че е приказка за Любовта.

То няма друга, ако нещо прави смисъла, то е Любовта.

Летенето учи ли се или е вродено?

Първо е вродено, после ни отучват! Много старателно системата ни отучва и после трябва да ходим на терапия, за да се научим и отново да си спомним.

А за какво още нямате мира, не сте я намерили?

За хората, които са автоагресивни и не си дават сметка, че съсипват сами животите. Решават, че всичко им е криво и изобщо не виждат личната си отговорност. И като че ли упорито и настървено бранят гледната си точка, че външното им е виновно – другият: попът, царят, пъдарят, държавата… Това може би никога няма да се примиря – да се опитвам да обръщам хората да виждат, че те са автори, те са сценаристи, те са режисьори, те са главни актьори. Те си пляскат или се освиркват после в живота, но това преместване на пулта за управление вътре в себе си, а не извън себе си, е може би един от най-големите признаци за осъзнатост и узряване. И с това не мога да се примиря.

От там идват всички, като логика „хейтъри“ после. Дали ще са хейтъри спрямо държавата или така просто да имат потребност да калят някого, защото себе си не могат да умият.

Има ли нормални нерви?

Разбира се. И влюбването е стрес. Дистресът е страшният, когато вече хронично има проблеми и не можем да се справим. Стресът означава, че сме живи, иначе ще сме умрели – няма никакви вълнения, тревоги, уплахи, драми, тъги, гняв.

Пука ли ви какво ще кажат другите?

По-малко, определено. Вече много по-малко се интересувам. Знам си собствената цена, което означава плюсовете ми, минусите ми и вече знам колко е нормално някой някъде да не може да те понася, дори и тогава когато ти не го познаваш.

Обаче факт е, че нито един от тия, които не ме понасят, не познавам лично и от къде тия хора си взимат впечатлението.

Как се чувствате?

Ха, добре! Чувствам се щастлива, здрава, любопитна, оптимистична. Малко уморена, защото съм майстор и аз да си оставям съботи и недели. Чувствам се пълна, все по-цяла и много нетърпелива.

Искате ли да кажете нещо, което никога никой не ви е питал?

Проблемът е, че мен много ме питат… (замисля се)

Май имам нужда някой да ме глези. Истината е, че аз подпирам много народ. Дори съм си избрала такъв занаят – подпирачка и имам нужда понякога да бъда абсолютно гумена и безхаберна. Ето затова ходих на Камино. Да вися в ръцете на някого и да не трябва нищо.

Пожелавам ви го!

Въпросите всъщност са игра на думи със заглавия на нейни книги, без последния. В края на интервюто Мадлен се усмихна и възкликна „Абе, вие в Пловдив сте някак много умни, духовни, духовити… Има нещо специално в този град!“

За символите, които Мадлен е видяла, вървейки по Камино, може да прочетете в Под тепето.