Основните неща, които знам за света, живота и хората произхождат най-вече от книгите. Всъщност животът само ги потвърждаваше впоследствие, постоянно  разбирам колко прави са били книгите, които чета и обичам

Яна Букова завършва класическа филология в Софийския университет. Автор е на стихосбирките "Дворците на Диоклециан" (1995) и "Лодка в окото" (2000), на сборника разкази "К като всичко" (2006), на романа "Пътуване по посока на сянката" (2009, второ издание 2014) и на „4 приказки без връщане“ (2016). Занимава се с превод и редакция на поезия и философски текстове от новогръцки, старогръцки и латински. Нейна проза и поезия са публикувани на дванадесет езика, между които английски, френски, испански, гръцки, арабски и др. 

„Пътуване по посока на сянката“ идва след две книги с поезия и една с разкази и е от романите, които могат да се четат не само по веднъж. Защото така прави с хората добрата литература - тази, която те предизвиква, а не просто те води за ръка и ти показва наготово истории, хора, случки, неща. Яна Букова се срещна с читатели в Асеновград. С нея разговаря Славена Шекерлетова.
 
Яна, в началото на твоя писателски път можехме да прочетем от теб прекрасна поезия, как премина към прозата?
Всъщност аз не правя разлика между едното и другото. Започнах като поет и до ден днешен мисля като поет. Моята проза е изградена върху поезия и под поезия тук разбирам този вид извънредно концентрирана употреба на езика, която е извън всекидневното и извън чисто информативното. Думи, които казват много повече от речниковия си смисъл. Това разбиране за езика беше решаващо за мен, когато подходих към писането на романа. Същевременно съществуваха и книгите, които ми дадоха насоки и ми отвориха пътища: “Разказите от Изтока” на Маргьорит Юрсенар, „Хазарски речник“ на Милорад Павич, “Невидимите градове” и “Ако в зимна нощ някой пътник” на Калвино, начинът по който Маркес и Борхес пишат. Това са авторите, които ме определиха в онзи момент. Четейки тези книги и си казвах: „Значи съществува начин да се пише поезия със средствата на прозата“. Особено Калвино, Павич и Борхес ми показаха, че е възможно градивните елементи на прозата: сюжетни линии, характери, фабула да бъдат използвани по начина на поезията, т.е. нелинейно, да бъдат подредени не по конвенционалния причинно-следствен разказвателен прийом, а по свободно асоциативния, поливалентен начин, по който се конструира едно стихотворение.   

Колко време ти отне да напишеш „Пътуване по посока на сянката“ ?
От момента, в който започнах книгата, знаех, че това не можеше да бъде описателна проза, исках да бъде наситена и сгъстена. Ако човек си е свършил добре работата, текстът звучи гладко на страницата, но това е много трудоемко. Щеш не щеш на първо писане казваш повече думи, отколкото са необходими. Една основна част от работата ми беше да „сгъстявам“ разказа. В един момент текстът доби собствен ритъм и когато нещо беше излишно, то само си нарушаваше ритъма и беше по-лесно да го чистя. Но този процес ми отне много време. Плюс това, за разлика от поезията, която човек може да върши в ума си по всяко време и на всяко място, прозата е всекидневен труд. Изисква пълен работен ден, иначе е просто невъзможно да напишеш произведение, което има обем. Цялото това време трябваше да го крада от всекидневието. Случваха се и многократни прекъсвания, защото животът е пълен с всякакви изненади, някои от които нелесни. Преживявах много тежко тези прекъсвания, усещах ги като голямо насилие. Отнемаше ми много време да вляза отново в ритъм и в атмосферата на книгата. Така целият процес отне около седем години.
 
Защо на тази книга ѝ е нужно участието на читателя, изисква от него да бъде активен?
Не само за този роман, но и за всичко, което пиша, важи, че пиша този вид текстове, които обичам да чета. Аз обичам авторът да ми дава пространство, в което да мисля и да подреждам нещата. Не обичам  да ме хваща за ръка и да ми подчертава това, което бих могла и сама да извлека, да ми дава само една единствена насока по някакъв натрапчив начин. Този вид писане преди всичко ми е извънредно скучно. Не ми доставя удоволствие. Обичам авторите, които така конструират текста, че вътре в мрежата от добре премислени податки аз самата да мога да правя моите свободни движения. Тъй като обичам тази литература, пожелах точно такъв тип литература да пиша. Предпочитам разказът да е по-флуиден, с повече фрагментарност и в този разказ всеки да може да свърже модулите и да сглоби историята, да стане съавтор един вид. Резултатът е, че  „Пътуване по посока на сянката“  поражда два типа реакции - хората или много я харесват, или много ѝ се ядосват. Смятам за съвсем почтена реакция ядосването, но тя произхожда често от това, че читателят е свикнал на онзи тип литература, в която те водят за ръка, с по-предвидима конструкция. Нищо лошо няма в това, всеки има своите предпочитания. Но аз самата съм внимателен читател и изисквам внимателни читатели.

Съгласна ли с това, което някои читатели казват, че книгата е „сложна“?
Това обикновено се казва се по два начина: „Много хубава и сложна“, а другият е в отрицателен смисъл: „Много е сложна и не ѝ се разбира“. Както казах, аз обичам сложните книги, всичките ми любими книги са сложни. За мен „сложно“ е комплимент. Вярвам, че книгите трябва да са сложни, ако те са прости, то няма смисъл да съществуват. Книгите говорят за сериозни, важни неща, а за тях не може да се говори по прост начин, защото това е подозрително, води до опасни идеологии или до чиста глупост. Ако човек се интересува от книги и четене, трябва да възпита у себе си умението да чете сложни книги. Освен това една книга те води към друга книга, това е език, който се учи. Литературата е едновременно изключително елитарно и изключително демократично изкуство. Читателите на качествена литература са членове на един аристократичен клуб, настина малоброен и труднодостъпен. Но същевременно всеки може да стане член на този клуб, стига да чете достатъчно. 

Доколко е твой двойник разказвачът в книгата - Ян Ван Атен?
Много хора, които искрено са харесали книгата, не са забелязали, че Ян Ван Атен е Яна от Атина - един вид мой двойник или моя маска. От самото начало исках в ролята на разказвача да е някой, който се нарича Ян. И неслучайно той е мъж, защото в това време, когато се развива действието на книгата, в края на 19 век, е трудно една жена да се намира в неговата позиция, да пътува свободно, да има образование. Освен това фактът, че избрах този герой да бъде мъж, ми даде една дистанция, което ми позволи да го направя по-пародиен. Имах повече свобода да разкажа за позицията си на автор по един пародиен начин. Някои черти, които му дадох, са автобиографични, и той е класически филолог, има някаква травма от класическото си образование, както и аз. Но най-вече е начетен човек като мен, книжен плъх. Подобно на него, основните неща, които знам за света, живота и хората произхождат най-вече от книгите. Всъщност животът само ги потвърждаваше впоследствие, постоянно  разбирам колко прави са били книгите, които чета и обичам.

Също така особено важно за мен беше този герой да бъде чужденец. Чужденецът има един особен поглед върху нещата - едновременно проницателен и наивен. Наивен, защото му липсва информация и не може да “разчете” и най-простата местните хора ситуация, и проницателен, защото е чист, необременен е с повторения и рутина, и затова вижда неща, които другите не забелязват. Този “отстранен”, с изместен фокус поглед особено много ме интересуваше като стратегия на разказване. Освен това и аз като Ван Атен съм чужденец спрямо героите, за които говоря. Всички сме чужденци спрямо 19-сти век. 
 
Казваш, че не харесваш клишетата и че трябва да се борим с тях. Според теб кои са най-тежките клишета?
Проблемът е, че целият ни живот е претъпкан с клишета. Вероятно най-опасните са политическите клишета, защото водят до преки последствия за социума. Но клишетата са опасни във всякакъв план: ако един родител възпитава детето си с клишета, ще го увреди, ако една любовна двойка се обича с клишета, ще се избие взаимно. Вярвам, че престъпленията, извършвани от хората, са най-вече поради клишета - не поради зло, а поради глупост, а клишето е квинтесенция на човешката глупост.

Може би най-зловещото в клишетата е това, че повечето от тях представляват един вид деградирала истина. Нещо в ядрото си вярно, което е било така опростено, така еднозначно поставено и обеднено, че се е превърнало в противоположното си, в неистина тоест. Сякаш има някакъв закон на земното притегляне, който влече всяко човешко откритие надолу и рано или късно го превръща в клише. 

Затова и литературата е вид борба срещу гравитацията, срещу естественото влечение на нещата към опростяване.  Литературата учи човека да мисли многопластово. Настоява, че човешкото същество, неговото поведение и нещата, които се случват между хората, винаги са по-сложни, отколкото изглеждат. Че са многозначни и пълни с отсенки, и трябва да имаш много силни и обучени сетива, за да ги виждаш в пълнотата им. Че може би никога няма да имаш достатъчно ясни отговори, но и с малкото, което знаеш за хората и света, трябва да се справяш по най-достойния начин. Че е добре и полезно да умееш да се съмняваш в оптиката си. Защото само така ще се научиш не разказваш на себе си най-лесната и удобна версия на собствения си живот, така че да се оправдаваш постоянно и да бягаш от отговорност. Много от недостатъците на съвременния свят произлизат от това, че хората са отвикнали да четат качествена, сложна, трудна литература и им харесва да се плъзгат по лесното.
 
 Улеснени сме доста днес, фейсбук бълва информация, четем само заглавията…
Много добре знаем, че лесното накрая излиза много трудно. Тази “лесност” се превежда в огромна епидемия от депресия, неудовлетвореност и нещастие. Нещата само изглеждат лесни, но на никого му е лесно всъщност. Хората се усещат много затруднени, постоянно объркани. Това е проблемът. Трудната литература прави нещата по-лесни, това се получава в крайна сметка. Лесната е, която прави нещата трудни.
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 

Leave a comment

Make sure you enter all the required information, indicated by an asterisk (*). HTML code is not allowed.

КОНТАКТИ: redactor@kapana.bg; reklama@kapana.bg


Всички мнения и твърдения, изразени в това или във всяко друго издание на Фондация „Отец Паисий 36“, са такива на техния автор и/или издател и не отразяват непременно възгледите на Фондация „Америка за България“ или на нейните директори, служители или представители.

We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…