Алек Ласло

Не винаги мога да извикам това блажено усещане, което стърже настръхналите ми хромозоми, замаяно и несръчно, като пиян китарист, озъбен и не съвсем човек, някъде след 3 през нощта. Като пощенски картички се сменят пред очите ми образи- истории на хора с почерняла кървава усмивка и меки прашни мигли и коси.  Пияни и меки, като копринени въжета, като спуснати от небето- от някой облак, или клон, или звезда, чакат само да дръпнеш единия им край за да се опнат и стегнат, да завият като струни и да забравят пак.

Това усещане е групов портрет на всички тези момчета и момичета, такива каквито вярват че са, преди да се самоубият, да изгорят в атмосферата в свободното си падане към Оня свят- света на графиците и новините, прогнозите. И на мъжете и жените- върнали се от Оня свят (или съвсем простичко безсмъртни)- градски легенди и апокрифни светци, които са живи само през лятото.

Винаги различни, всяка нощ различни, преходни и непреходни, безлични или неотразими. Обичам ви и плюя на вас, както вие се обичате или се оплювате. Колко сте красиви!

Всяка нощ е абитуриентска вечер на душите ни, момчетата с новите си дрехи, момичетата с рокли и боси крака, танцуват по паветата и стиснали ръце лягат в локвите. Тук погребваме старите си любови, както погребвахме детските си рани, човъркаме кожичките и коричките докато не заплачат и се смеем на плача им.

 В същината си това усещане е песен. Не една, а много, все сурови, все голи и кални, добри като очи. Такива дето не ги пускат по радиото, защото не се побират в мегахерците му толкова кръв и жили.

 Като че с лапи се катери усещането към изгрева, впива се в пръстта, разделя нощта от земята, непоколебимо си изпива мислите, захвърля чашата и се закача за хоризонта под дъжд от стъкълца.

Свето светотатство! Навън изплува денят!

Небето пали своята първа цигара и все за някой времето е свършило. Няма смисъл да се чака,  ще се прибере, ще седне между кафеварката и маргарина и ще мисли позитивно за своите графици и ползи и ще обели от себе си Усещането, ще го сложи за пране.

Но винаги все някой ще остава и като скитаща икона ще се завърне към Усещането, своя храм. Ще се наредят и запушат светците, ще прииждат и други, нови светци, ще влизат през неоновият „ИЗХОД”

и ще се снимат с мен.

А аз приличам на обърната бутилка, балансирам на гърлото си, смея се с пукнатините в стъклото, колкото повече падам, толкова повече набраздявам устата си и така по- силно се смея.

Leave a comment

Make sure you enter all the required information, indicated by an asterisk (*). HTML code is not allowed.

КОНТАКТИ: redactor@kapana.bg; reklama@kapana.bg


Всички мнения и твърдения, изразени в това или във всяко друго издание на Фондация „Отец Паисий 36“, са такива на техния автор и/или издател и не отразяват непременно възгледите на Фондация „Америка за България“ или на нейните директори, служители или представители.

We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…