Алек Ласло

Не винаги мога да извикам това блажено усещане, което стърже настръхналите ми хромозоми, замаяно и несръчно, като пиян китарист, озъбен и не съвсем човек, някъде след 3 през нощта. Като пощенски картички се сменят пред очите ми образи- истории на хора с почерняла кървава усмивка и меки прашни мигли и коси.  Пияни и меки, като копринени въжета, като спуснати от небето- от някой облак, или клон, или звезда, чакат само да дръпнеш единия им край за да се опнат и стегнат, да завият като струни и да забравят пак.

Това усещане е групов портрет на всички тези момчета и момичета, такива каквито вярват че са, преди да се самоубият, да изгорят в атмосферата в свободното си падане към Оня свят- света на графиците и новините, прогнозите. И на мъжете и жените- върнали се от Оня свят (или съвсем простичко безсмъртни)- градски легенди и апокрифни светци, които са живи само през лятото.

Винаги различни, всяка нощ различни, преходни и непреходни, безлични или неотразими. Обичам ви и плюя на вас, както вие се обичате или се оплювате. Колко сте красиви!

Всяка нощ е абитуриентска вечер на душите ни, момчетата с новите си дрехи, момичетата с рокли и боси крака, танцуват по паветата и стиснали ръце лягат в локвите. Тук погребваме старите си любови, както погребвахме детските си рани, човъркаме кожичките и коричките докато не заплачат и се смеем на плача им.

 В същината си това усещане е песен. Не една, а много, все сурови, все голи и кални, добри като очи. Такива дето не ги пускат по радиото, защото не се побират в мегахерците му толкова кръв и жили.

 Като че с лапи се катери усещането към изгрева, впива се в пръстта, разделя нощта от земята, непоколебимо си изпива мислите, захвърля чашата и се закача за хоризонта под дъжд от стъкълца.

Свето светотатство! Навън изплува денят!

Небето пали своята първа цигара и все за някой времето е свършило. Няма смисъл да се чака,  ще се прибере, ще седне между кафеварката и маргарина и ще мисли позитивно за своите графици и ползи и ще обели от себе си Усещането, ще го сложи за пране.

Но винаги все някой ще остава и като скитаща икона ще се завърне към Усещането, своя храм. Ще се наредят и запушат светците, ще прииждат и други, нови светци, ще влизат през неоновият „ИЗХОД”

и ще се снимат с мен.

А аз приличам на обърната бутилка, балансирам на гърлото си, смея се с пукнатините в стъклото, колкото повече падам, толкова повече набраздявам устата си и така по- силно се смея.