Книгата, която ще ни накара да вдигнем глава

: By Капана.БГ; Ное 29, 2014; 1 comment

"Познатият непознат Пловдив" на Пенка Калинкова ухае на вечност

Препоръчително е да се чете сред написаното вътре

Аня Петрова

Нали знаете как щом си купите книга я доближавате до лицето си и вдишвате дълбоко. „Познатият непознат Пловдив”, последната книга на Пенка Калинкова, ухае на вечност. Тя е от онзи тип литература, която трябва да съществува на лавицата във всяко едно пловдивско семейство. Спомени, впечатления и усещания за нашия град, пречупени през призмата на изкуството.

В Пловдив винаги ще има нещо, което да ни изненада. Някоя сграда, някоя улица, че дори дръвче, на което до сега никога не сме обръщали внимание. Имаме късмета да живеем в град, който зад всеки ъгъл крие дълбока история и ни превръща в деца. По детски да се оглеждаме и да преоткриваме всичко това сами и да оставаме очудени как до сега не сме го забелязвали. Така и Калинкова описва града – любознателно, като един истински ловец на пейзажи. „Познатият непознат Пловдив” не е книга, която да прочетеш затворен в стая. Трябва да си сред написаното вътре в нея, да откриваш, да преосмисляш и да се любуваш. Тя е едно увлекателно пътешествие по паветата на малките улички и порутените вече сгради. Една романтична разходка сред местата, които си мислим, че познаваме. Личности, които чуваме всеки ден, но пък никога не сме се замисляли каква роля са имали те в този град. Авторката нито морализира, нито философства, напротив. В думите й личи колко трудно се е сдържала от емоцията си, за да може информацията да бъде представена възможно най-достоверно, но с изключителните похвати на българската литература.

Хората обичат да вървят с наведена глава – дали от стреса в ежедневието или проблемите, които вечно ни следват, не можем да кажем. По улицата трудно ще видиш нещо, което да те грабне, особено в град като Пловдив. Трябва да вдигнеш главата си и да погледнеш над първия етаж, да проследиш с око фасадите на къщите и украсата, която неизменно ги следва. Да си зададеш въпроса „А тук кой е живял?”. Всеки един пази детето в себе си, а само от нас зависи как ще го използваме. Но се появява и книгата, която би могла да разпали именно това във вас и то във време, когато младежта не знае колко велики личности са били родени тук и какво са направили те за града ни. Имена като Йозеф Шнитер, Начо Културата и Димитър Киров са или просто имена на улици, или напълно непознати персони за много млади хора. За тях Пловдив чака да бъде опознат.

More in this category: « Българинът иска да живее и с Дявола, и с Бога, за да избира. Така има извинение за всичко Ирмена Чичикова се клонира зад бара в artnewscafe »

1 comment

Comment Link Начо ДИКТАТУРАТА Ное 30, 2014
С изнизването на годините видя се, че не мога да отлагам повече тези редове. Отиват си свидетелите. Няма да има кой да ми възразява, а трябва.

Легендите като неоскубани плевели избуяват и задушават истините. Които истини са
хем крехки, хем не са обективни: все разтегливи нанякъде отнякого. Понякога дори
пишман интелектуалци се увличат в сърцераздирателни тиради просто ей-така, от телешки възторг, всеки се прави на интересен ("съпричастен", както казваше поетът соцреалист).

Начо да бъде прославян с легенди (басни) без съмнение е във интересите на някого. Ние останалите
си имаме по-важни работи отколкото да съчиняваме митологии.

Но когато опре до въздигане на паметник (четем) беломраморен пред Балабановата
къща (ХАДЖИ ЛАМПША всъщност) на Начо “културата” възседнал Червено Пони, набучващ с копие Народен Враг -
то тогава се сепвам даже и аз.

Искам думата.

Преди петдесет години Начо -не е тайна- се уволни от войската като политически
офицер ЗКПЧ, дойде с чизмите от Асеновград и почна да се умилква из Пловдив. ("Турна
очила и връзка и култура взе да пръска" смееше се Кераца с първия Начов
покровител чичо Русан Константинов пред кино Септември помним = хотел Молле де, в
закусвалнята Балкан пред Клуба на Културните дейци). Без образование, без възпитание, здрав другар, народната власт му възложи -като друго не умее- да коли и беси. Априлският пленум като събори Червенков / Югов и сложи другаря Живков, излюпи се "Априлското Поколение" пловдивски художници, в която групичка Начо се вкопчи и си образува своята ниша, базирана на добро уиски първоначално, а впоследствие - като се загнезди в Недкович - разнообразена с
най-добрата кафе машина на Града. Флиртуването -от него, да- ама има и работа
да се върши, за което пък назначиха арх. Петко Кекеманов и Джовани Димитров,
икономист, хора специалисти да гонят задачите.

Старият Пловдив тъкмо беше получил първият си - и последен - Градоустройствен
План от арх. Младен Панчев, ръководител група Пловдив в ИПК-София (професор, доктор
понастоящем; ИПК още не беше Национален; Старият Град още не беше обявен за
АИРезерват; година 1967-8).

Стратегът Начо обаче усеща колко приятно им става на началствата от столицата
("Лъчко! О!") като им постила гнезденце за уикенда, гъделичкане на всекиму
според ранга; и решава да "ОбОбществява". Тази дума прикрива
грозната практика на Отчуждаване. Открадване. Изселване. Кореняците - вън!
Пришелците ние по-добре разбираме Града. Някой да помни (?!?) как Начо Диктатурата се
намести в "Къща-Музей" аленото пони? Ами че там си живееше старо семейство
кореняци, на които Начо беше наемател. Като го направиха комунистите Бич Божи Начо Диктатурата първо изсели собствените си хазяи, та "обобществи" имота. Жилфондът после тихомълком му го продаде на цени не просто държавни, ами преференциални, като за Здрави Другари. Най-Здрави. В оная епоха хем уж
забрана можеше да се въведе за населението за покупкопродажби - хем за
царедворци като Митьо Киров можеше първо да се предостави ателие под Ламартин на
ул. Пълден, после да му се продаде тихомълком място за къща. Държавно. Равни
бяхме всичките, добре де, ама някои бяха по-равни.

Обезлюдяването на Стария Пловдив (виж книжка 5-6 от списание АРХИТЕКТУРА от 1975
година, и др.) стана основна мисия на Начо, подкрепяна от Диктатурата на
Пролетариата, въпреки възражения от специалисти социолози и градостроители.
"Творческа база" стана ключовата дума за сделката: където данъците ни се
инвестират във една куха черупка с по някой чиновник на синекура вътре, който
нехае за разместените керемиди; а ако той е непослушен (Съюзът на Учените в
България) - ще го критикуваме разпенявено ...

Дантели на простора, бяло сладко на лъжичка; бабички достолепни, насядали в
клюкарника? Черковни енориаши, които да се прекръстят като зърнат камбанария?
Бебета? Обикновен, жив живот, какъвто тепетата са крепили хилядолетия? Калдаръм
коконите със специалната походка? Къде бе, кореняците като сте го направили тоя Град - хайде сега, къш!
"Ах, летете ескадрони!" ... те ти "Заслужил Деятел": помните ли вие читателите
как и кои ставахa "заслужили", пред кого заслужили бяхa, пред народа ли, или
пред Народната Власт?

Та ето сега какво представлява Старият Пловдив, каква карикатура, Чалга и
Скара-Бира в "конюшни" ... сърцето му се къса на Даро (от Сидни, Австралия -
Теодор вече разбира се) - Божидар поп Антов, "АНТОВАТА" къща на върха над
Ламартин на 23ти номер на Княз Церетелев - пред заключената, барикадираната
тежка порта с неговото име в бронз: "За какво ни отнеха дядовата ми къща?
Попиляха рода ни, изселиха ни към континентите! Цъфнаха, ей ги, вързаха, ами че
ние бяхме гостоприемна къща! Проклет да е ОНЯ!" - и плю. Така че парвенютата
дето скимтят как се били допряли до светеца, до Кмета Начо “културата"
(ЗаКаПеЧе и политкомисар) нека се свестят: Паметник на Червено Пони на наши
разноски за ОНЯ Престъпник? Булевард Атанас Кръстев? Идолопоклонници, да си
турнат неговата икона в домашния им иконостас и да си избършат лигите.

След промените сякаш се разчу, че Начо “културата” бил ... потърпевш, видите ли,
жертва на комунистическия режим. Първи дисидент бил той (тайно). Е това даже не
е смешно, то е срамно. Позор, поне малко достоинство как не можа да изнамери
след като яздеше гребена на вълната цели десетилетия!

Право бил завършил, мярна ми се някъде, че Начо имал юридическо висше
образование. Смях. Всички знаеха, а и той се перчеше, че как без висше
образование Начо командва Главните Архитекти на Пловдив, как гордо отхвърля
градоустройствен план да не му се пречка. Не редовно, не задочно висше, не
РабФак (ако си спомняте това понятие) - не бе, нищичко: Начо не умееше две думи
грамотно да напише не само, той едвам четеше! Цял живот Начо си беше без
образование, "талант самороден". Освен ако на стари години пенсиониран се е
съпикясал да си купи (като по Бранислав Нушич) тапия "Doctor Honoris Causa" от
АНУ (Асеновградски Нов Университет или подобна междуселска Alma Mater) за още една рамка на
стената. Менте нечленоразделно. А дали пък не владееше езици, като беше така
приказлив в космополитното Филибе? Тц. Не. Даже съветският език , на който
всички лесно четяхме изобилна, евтина литература, за Начо “културата” си остана
непреодолим. Попийваше. Клевета ли е, че в оная епоха вещества други като
нямаше, " Априлското Поколение" пловдивски художници бяха все спиртосани, и че
Начо Диктатурата беше начело?

Така се въртеше тогава алъш-вериша: аз на тебе, ти на мене - не мислете, че Начо
Културата е купувал картини. Всички те са му "дарове" за разни негови "услуги" и
за неговото приятелство, което постепенно ставаше все по-ценно, все
по-стойностно, все по-многоцифрено. На тебе на ти ателие, на тебе на ти
поръчкова контрактация ... В Америка много лесно може да изгърми някой
губернатор ако е ползувал служебния автомобил за нещо лично; ама ние тук си имаме
имунитети нашенски. Игрички. Далавери и гешефти.

"De mortibus nihil nisi bene" ще речете; знам, знам, аз нищо лошо не казвам
за покойника. Само истината, какиното, щото да ни лъжат в очите не щем. Лека му
пръст на Начо, Бог да МУ прости...

Послепис:
Въпрос с намалена трудност към многознайниците дето напират да издигат олтари:
името Лилия Ботушарова да е известно на някого? Да, която остана стара мома
десетилетия, която пожертвува еснафско благополучие, челяд и "заслужили"
титулатури за да разкопае и да ни поднесе Античния Театър?
Въпреки доброжелателите? Безпартийна? Как пък за Лилия Ботушарова една табелка -бронзова,
мраморна или тенекиена- не се никой сети да освети? Нито булевардче?

Едно съществено допълнение към горепубликуваните ми ЗАБЕЛЕЖКИ да не пропусна:
Голямото перчене на Начо "културата" беше ОБЗАВЕЖДАНЕТО на новореставрираните от НИПК сгради със "автентични мебели от епохата", за което той се мислеше за спец. Истината обаче е, че основните заслуги в тази нелесна дейност не бяха на Заслужилия Деятел, а на г-жа Елена Узунска - най-рафинираната дама (и първа хубавица, вечна й памет) на Града, пред която се отваряха вратите на недостъпни нотабили не само в Източна Румелия, но и в София, Свищов, Казанлък и всякъде. Където парвенюта не можеха да припарят, макар и станимашки. Нейният вкус, компетентност и дипломация доведоха до резултатите. Нека тук спомена -без да мога да си спомня името, за съжаление- майстора реставратор мебелист, един мустакат, мълчалив работяга със златни ръце в такъв тънък занаят. Хора засенчени от Главния Цар, който се извисяваше всъщност върху техните плещи ... Начо ДИКТАТУРАТА, Бич Божи.