Албена Петкова е един от най-младите художници, които ще вземат участие на Националните есенни изложби 2020. Нейното участие е първа самостоятелна изложба след завършването на Академията. Тя се представя с интересни живописни творби и отговори на няколко въпроса малко преди откриването на голямото събитие:

- Какво представяте на Национални есенни изложби 2020?

Ще представя десет картини, фигуративна маслена живопис с размер предимно 100х130см. Като сюжет те представляват нережисирани моменти от живота на близките ми, на които съм била свидетел и са ме впечатлили по някакъв начин. Повечето са рисувани тази година, но не са пряко свързани със случващото се в света. Погледът е камерен - наблюдение на лични преживявания и състояния.

- Ще подреждате вашите творби в откритото пространство в двора на Балабановата къща. Как си кореспондират платната с мястото, в което ще ги показвате?

Четири от работите изобразяват един голям батут, ограден с висока мрежа, разположен на поляна сред дървета. Намирам това място за магично. Вътре в ограждението - изолирани, децата имат някаква ограничена свобода да играят необезпокоявани и те създават и заживяват в свои имагинерни светове.

Ще бъде интересен контрастът между двора на Балабановата къща, със своята възрожденска архитектура, и нерамкираните платна, изобразяващи преходни сцени от живота днес.

- Работите излъчват спокойствие, семейна радост, щастие. Може ли да търсим нещо скрито от това първо впечатление?

Могат да се намерят метафори или скрит смисъл, но не съм търсила такива целенасочено. Избирам сюжета за картините си опипом - правя голямо количество малки рисунки и проекти и решавам да нарисувам на платно това, което най-много ме привлича - това, което сякаш иска да бъде нарисувано. След това, в процеса на работа, започвам да откривам разни неща - защо това ми е интересно, как може да бъде интерпретирано, какво в него може да е интересно за другите и тн.

Като излъчване, не усещам спокойствие в работите си. На пръв поглед, може би, но като се загледам и започнат да се наслагват детайлите, се заражда напрежение. Някои хора твърдят, че картините ми са меланхолични. 

- Използвате ли фотографията по някакъв начин в работите си – като помощен инструмент, за идеи или по друг начин?

Процесът ми на работа в голяма степен разчита на фотографията. Използвам камерата на телефона си, защото запечатването на момент с нея е много лесно и бързо. След време преценявам дали някоя от снимките може да се превърне в картина.

Харесва ми трансформацията, която се извършва на платното. Документалният образ от такава фотография започва да се променя, едни детайли отпадат, деформира се нещо, допълва се друго, образът оживява по някакъв начин и придобива ново значение. 

- Какво мислите за съвременната художествена сцена?

Съвременната художествена сцена е изключително различна от това, което е било до преди един век, а сега сме свидетели на нова промяна покрай пандемията. Всичко започва да се дигитализира и виртуално, от всекидневната например, могат да се посетят музеи на другия край на света или такива, които са изцяло виртуална реалност. Имаме достъп до произведения от всеки, от всякъде, от всякога и всякакви. Това може да е превъзбуждащо и объркващо, особено за млад човек, започващ да се занимава с изкуство. Свободата в изкуството е пълна, няма правила. Правилата ги поставя артиста, а те важат лично за него и неговото изкуство. Всеки изгражда своя канон.

- Представяте работите си в Есенните изложби редом до утвърдени имена, като Греди Асса, Веселин Начев, Павел Койчев и други. Какво е чувството да бъдеш редом до такива творци?

Това всъщност ще бъде първата ми самостоятелна изложба извън академията, което само по себе си е вълнуващо. И като се добави, че е в Есенните изложби, с престижа и историята им, редом до такива страхотни художници, става едновременно много плашещо и прекрасно. За мен е голяма привилегия да бъда сред тях.

- Кажете няколко думи за Националните есенни изложби като събитие.

Националните есенни изложби са един от най-старите форуми за изкуство в България и за мен е особено интересно как форматът се е променял през годините и се е адаптирал към художествената сцена. Може би защото не съм имала възможността да видя с очите си историята на събитието, се опасявам, че от толкова млад човек подобни думи не носят достатъчна тежест.

А към сегашния момент си мисля, че е намерено изключително подходящо заглавието “Места до поискване”. Много точно кореспондира с това, което се случва в света тази година. В пощата “до поискване” означава, че ще пазят писмото или пратката, докато получателят не дойде да си я поиска. Положението в момента е култура до поискване… във всякакъв смисъл.