Животът на човек е вечeн кръстопът. Коя посока да поемем, кое чувство да изберем, кое е по-важно – любовта или творението ни. Българският фолклор е богат с мотиви на именно тази тематика, като един от най-известните и характерните за страната ни е този за вграждането на душа в постройка.
„На всяка вода мост трябва, за да го тъпчат краката, да идват и да си отиват по техни си работи”. Веселка Кунчева създава една от най-красивите български постановка, а именно „Вграждане”. Всичко в играта е специално – от сцената, на която се играе до всяко движение в телата на актьорите. Думи почти няма, само лек шепот, който съпровожда бурните танци и драматичната игра. Майстор Манол създава своя мост – голямата творба на живота му. Удря по камъните с все сила и твори заедно със своите приятели, но мостът се руши при всяко едно изграждане. Викове и писъци не могат да го задържат, трябва нещо по-силно. Душата на човек. „Жената е покорна и го калява. Не ще да е от кал, от кокал ще е”, а любимата на Майстора е точно от кокал създадена. Неда е бърза, сръчна, инатлива и със смях на малко дете. Давайки всичко за съпруга си намира своя край. Егоизмът на твореца, любовта на една жена, приоритетите в живота. Дали мостът, който ще седи вечно е по-важен от трепета на сърцето. Макар и със сълзи в очите, заслужава ли си да убиеш жената, която ти е подарила живота си, за да може творението ти да пребъде.
Всяка постановка завършва по един и същ начин – публиката е на крака и истерично пляска с ръце. Това е нещо различно, красиво и истинско, говореха те след пиесата. Играта с вода, сблъсъкът на камъните и звучният смях на девойките. Излизайки от Кукления театър не си сигурен дали очите ти са насълзени от трагичния завършек на пиесата или от красотата й, която те е зашеметявала от вдигането на завесите до последния поклон на актьорите.
