Стефка Георгиева

Голямото майско четене в Петното трябваше да бъде последно, но как се слага край на нещо толкова приятно? На авторите не им се иска, на четящите също и Александър Секулов сякаш чу молитвите и се смили за още един приятен вторник. Така Голямото финално четене се оказа, че не е за финал.

Този път вечерта се проведе на своеобразно разделени 2 етапа. В първата част бяха представени трима млади пишещи: Теодора Тотева, Иван Димитров и Ренета Бакалова, които четоха част от своите стихове. А във втората част Младен Влашки, Гергина Кръстева, Борис Минков и Александър Секулов коментираха най-новата съвременна литература и ситуацията, в която тя се намира в момента.

Иван е вече познат на четящите от сборника си с разкази „Местни чужденци“ и романа си „Животът като липсваща лъжица“. Освен, че е драматург, той представи на пловдивската публика своята лирична същност в свободен стих. Макар и с не голяма възрастова граница между него и двете дами, той се открои с една-две идеи по-зряла и осъзната поезия, която може би е факт на натрупания му житейски и литературен опит.

Теодора Тотева, която откровено ме спечели с четенето си от книжно тяло, а не от електронен носител, представи няколко стиха от дебютната си стихосбирка „Голи стихове“, някои от които си затворих „в буркани за зимата“. Нямаше как да не ми направят впечатление самите заглавия на стиховете ѝ: „Любов в буркани“, „Чаша мляко“ и „Стихотворение без глутен“. Като че ли младата поетеса е напипала свето в поезията или поезията се е огледала в нея, не знам, но добре звучи и е чувствено.

И последна, но не на последно място остана Ренета Бакалова. Остана ми в съзнанието за нея „гражданин на света е нейната поезия“. Като дърво без корен. Честите и препратки към чужди земи и народи толкова осезаемо се усещат и бодат на очи, сякаш душата и идва от цигански катун или бедуински керван и броди по света в търсене на нещо ново и чисто.

Във втората част на почти последното четене, сцената на Петното заеха големите. Част от редакцията на списание „Страница“ изкоментира настоящата ситуация в съвременната българска литература. Александър Секулов смело заяви, че твърдение как младото българско поколение е нечетящо съвсем не е вярно. Малко по-късно Гергина Кръстева и Младен Влашки разнищиха темата за плагиатството. „Не е страшно когато крадеш и влагаш нещо чуждо в собствено творчество и размисли, лошото е когато дори не знаеш, че си откраднал. Това означава, че си литературно неграмотен.“ Приблизително така прозвучаха думите на Кръстева, които смълчаха аудиторията. Влашки пък сподели за друга неграмотност, на която е попаднал. За писане по спомени от филми, въвеждане на дати и ситуации, които не само не съответстват по между си, но са крайно несъвместими. Всеки ден се печатът и издават N на брой книги, романи, разкази и поезия, но колко от тях наистина могат да се счетат за стойностна литература? Този въпрос ме гложди от много време насам, но след като чух размислите на критиката, сякаш още по-тъжно ми стана, че не моите опасения не са просто теории, а сякаш доказани факти. Разбира се, далеч съм от мисълта, че няма българска съвременна литература на млади автори, която да не си струва да се чете. Такива хора все още съществуват, но сякаш са подложени на жестока асимилация от онези, които издават за спорта или за да се хвалят пред приятелите си, знам ли.

Колегията представи и новия брой на списание „Страница“, което се появи като лекарство за тъгата, породена от разговора. Разгръщайки страниците му вкъщи, с огромна радост установих, че не всичко е толкова трагично, колкото изглежда. Като любов от първо четене ми се появи Димана Йорданова, която сякаш като полъх отвя всичко онова, което ме наведе на носталгичната мисъл, че съм родена твърде късно.

Едва ли съм била на по-приятно четене и разговор скоро. Но все пак остава още един вторник. Какво ще се случи тогава, не знам, но ще можем да си откраднем още час за литература в Петното.