Емануил Видински – виждането му за литература и „Егон и тишината“ 

Лариса Илиева

Отмина и снощният литературен салон на Spirt & Spirit в Петното на Роршах. По традиция Ина Иванова ни предаде частичка от душите на Иван Радоев и на Назъм Хикмет. Двама невероятно талантливи поети. За да предам частичка поне от единият от тях към вас – Представям ви Иван Радоев и: 

„Войната започва“

„Тихо, котешко - стъпки в аквариум.

Войната започва, любима!

Под прозореца мина статуетка от фарфор.

Довиждане, сине, войната започва!

Хлъзгава дума светна под камъка.

Сбогом, приятели!

Войната започва!

Зад океана се появи друг народ.

Войната започва, народи!

Смъртта спи под езика ни."

Малко по-късно имахме честа пред нас да застане Емануил Видински за да представи новата си книга „Егон и тишината“. Разбира се, представянето му на Spirt & Spirit от Александър Секулов беше вълнуващо, както винаги. 

За книгата обаче, ще поговорим по-късно.

Както вече ви разказвахме, Видински е пеещ поет или пишещ музикант... не е ясно. Важното е, че твори с душа и сърце, а това е на първо място. Можем да го похвалим и за това, че „Егон и тишината“ е сборник, отличаващ се с прецизността на изказ и майсторски изпипани къси разкази. От тази тема се отприщи още един наболял въпрос, относно съвременната литература.

Според Видински в днешни дни критерият към писателите е изключително снижен. Вече няма здрава литературна критика, която да вдига летвата на творците. Както и свободата в интернет и специално блогърството, което също пречи на създаването на естетически правилна литература. Откъдето идва и пренасищането на медийното пространство от литературен „бълвоч“. 

Днес всеки би могъл да хване лист и химикал и да изпише емоционалното си състояние, но дали ще е качествено, като литературен текст, това вече е друг въпрос. 

Отдели се време на конкретният проблем със съвременната поезия. Като по думите на писателя-певец любовните стихове са най-трудни за създаване. 

При дадената възможност на публиката да зададе лично въпроси на Емануил се гмурнахме в миналото му като журналист. Разказа за перипетите, през които е преминал, както и ценните уроци, които е научил в движение. Оттам е започнал да цени конкретността и прецизността на текста. Откъдето пък идва и моето притеснение да пиша именно за Видински. :) 

Сега дойде време да кажем няколко думи и за „Егон и тишината“. Горещо ви препоръчвам да се сдобиете с книгата и да се насладите на талантливо подредените разкази.

Пред публиката си той избра да прочете „Може би най-малката улица в София“ , което се състои от едно изречение, изпълнено с толкова много история, емоция и меланхолия, че е почти невъзможно да не повлияе на емоциите ви.