"Моята душа е тъмна като изба", казва героят. Настръхнах при тази реплика. Докоснах се до собствените си кошмари и извращения. Душа тъмна като изба

Паулина Гегова

Защо Мариус е утопията на българския театър? Защото той може да даде на зрителя нещо, което малцина могат - психология! Забележете, не философия, драма или комедия, а психология. Сложна, изтъкана от множество бяло-черно-сиви нишки. Тези цветове, тези светоусещания, се загнездват дълбоко в неговата стилистика. Точно затова Пловдив обича Мариус! Защото той е скромен и притеснителен, и в същото време гений. Гений, който може би е надскочил времето си, избягал е извън историческите му порти.

Снощи голяма сцена на Борис Христов се късаше по шевовете. Публиката "се блъскаше" да заеме местата си, внасяха се допълнителни столове, а някои се задоволиха дори със стълбите. Разбира се! Всеки копнееше да се докосне до светлинното творчество на този театрален гигант. Да му позволи да озари сърцето и душата му. 

"Юбилей" е ситуационна постановка. В нея няма определен сюжет, липсва развиваща се история. Започва без конкретно начало и завършва без точен финал. Липсват етапите на увод, кулминация и заключение. Ситуацията се развива през 19-ти век, в малък театър в провинциална Русия. След бенефисното си представление, героят бива заключен по погрешка от колегите си и оставен в забвение, напълно сам в театъра, който през нощта изглежда илюзорно страшен. Без осветление, заобиколен от черни кулиси, озарен само от редица свещи, тъжният актьор се сблъсква със собствената си лудост. Лудостта е заразна! Тя подлудява човек не само умствено, но и разяжда организма му. Кара го да халюцинира, да се изправи пред ужасите си с лунатичен смях и изкривена усмивка.

"Моята душа е тъмна като изба", казва героят. Настръхнах при тази реплика. Докоснах се до собствените си кошмари и извращения. Душа тъмна като изба...

Персонажът е карикатура на човешко същество. Прегърбен старец, извиващ се в множество пози, променящ лицето си постоянно, в залеза на своя живот, който както сам каза, се подготвя за смъртта. Последна репетиция за мъртвец! И досущ като всеки луд, той изпява песента на шута от 12-та нощ на Шекспир. Защото шутът винаги казва истината, той разполага с безгранична свобода в пиесите, защото никой не се вслушва в словата му. Всеки го подминава или му се присмива, а той иронично дърпа конците на емоциите на по-висшестоящите и изкарва на повърхността чернилката, опитващи се да прикрият. 

Всичко това звучи доста мрачно, в стил Алън По, но както казахме, Куркински е гений. Той знае как да подходи! Знае по какъв начин да натисне публиката така, че ту да я разсмее, ту да я прониже. Точно затова е избрал "Лебедова песен" на Чехов. Руският автор винаги използва комедията, за да внуши дълбочина. Похватите, които артистът използва, за да разнищи, смачка и разгърне писанията на безсмъртния Антон Чехов, са забележителни: Насечена, хаотична реч, остри, счупени движения, резки промени на мимики, изпадане от депресивна тишина в светкавична хиперактивност, и разбира се, прословутата актьорска пауза, която той запълва зашеметяващо. Ще е твърде невежо ако определя моноспектакъла като трагикомедия. Той е нещо много по-голямо от това! 

Не случайно, Мариус бе облечен изцяло в бяло, приближаващ се до призрачност. Впрочем, задгробният живот бе пряко засегнат. Провинциалният актьор, досущ като Хамлет, който също цитира, се среща с духа на бившия си суфльор, единствения му досег до света. А дали и той не е плод на болното му въображение? Но както казва шутът:

В живота тъй е, то се знай, 

Хей-хо, пълзят мъгли, мъгли ... 

Но нека с туй да сложим край, 

А утре пак - добре дошли!