Секс, наркотици и рокендрол – това в света се приема като клише, като начин на живот или като фраза, която крещиш в алкохолно опиянение из баровете след полунощ. Отделно, това бива и заглавието на една постановка, която се гордее с факта, че е сред най-играните на българска сцена. Снощното представление беше официалното пенсиониране на спектакъла, а играта наистина беше като за последно. Моноспектаклите носят една специфична сила. Диалогът с публиката превръща играта от измислица в нещо, за което да се замислиш. Какви са тези образи пред теб? Какво означават думите им? Бива ли животът да бъде толкова жесток и несправедлив? Всеки има своите страхове, а щом ги видиш изиграни пред десетки хора в лятното кино няма как да не се разчувстваш.
Асен Блатечки – реално няма какво повече да се каже по върпоса. Всички го обичат и има за какво. В постановката «Секс, наркотици и рокендрол» той се превъплащава в няколко образа – от клошаря, през секс телефонистката и рок идола, че чак до баровеца. Всеки със своите страхове и претенции. Всеки със своите зависимости и мирогледи. Ако бяхме създадени по подобие на Бог, то тогава сутрин нямаше да се събуждаме с препълнена кана кафе и сутрешните блокове по телевизията. Не, щяхме гордо да сложим ръце на хълбуците си с думите – цунами или земетресение да създам днес? А може и влакова катастрофа в Индия, че и без това са много. Рушим, а не градим. Отиваме на постановка без да знаем какво ще гледаме и на сърцераздирателната реч се заливаме от смях, просто защото погледът на актьора ни разсмива. Не разбираме думите му и после си тръгваме щастливи от пиесата, казвайки, че е била страхотна комедия. Той ще живее докато не умре – изречението с най-противоречива реакция от страна на публиката. Едната половина се разплакаха от смях, а другата, заради тежестта и болката в самите думи.
«Секс, наркотици и рокендрол» - тук също няма какво да бъде допълнено.  Фактът, че се играе толкова години на сцена говори предостатъчно сам по себе си. Класическите рок парчета, които я съпровождат през цялото време и публиката, която винаги знае тесктовете от първия до последния тон. Свободата да разбираш постановката, както се чувстваш и идеята, че рокендролът е навсякъде и наистина ще живее докато не умре.