От запустял квартал през идея да бъде тотално заличен и превърнат в търговски комплекс до запазването на части – и мутации на други – до постепенното му възраждане, Капана претърпява множество промени. Днешният му вид нямаше да бъде такъв, ако през 70-те и най-вече 80-те силна младежка енергия не се е противопоставила на идеите на тогавашната власт да го унищожи.
Архитект Антоанета Топалова е сред първите, които се опитват да спрат събарянето на малките къщи за сметка на мащабен универсален магазин, каквито през социализма „в България решихме да строим в центъра на градовете“, докато по света се правят в периферията. Въпреки усилията и проектите Капана да бъде запазен и възроден през 80-те, всичко се случва бавно докато идват Промените след 10 ноември 1989 година.
Изцяло новата политическа и икономическа система спъва централно планирания проект и носи своите недостатъци: „няма общи естетически норми, започнаха и мутации, много сгради растат във височина“, но идва и със своите предимства, тъй като „частната собственост прави невъзможни идеите за разширение на улиците и по този начин се запази интересната градоустройствена мрежа“.
Срещнахме се с архитект Топалова в Капана, за да разкаже своите спомени от спасяването на квартала – от идеите за пълното му заличаване през 60-те, през вдъхновението, което е получила в Мадрид, статията, която е разбунила духовете и политическият късмет Дража Вълчева и съпругът ѝ – шеф на търговията – да бъдат преместени в София и да изостави идеите за унищожаване на квартала.
Какво е това, което прави Капана по-специален от останалите квартали на Пловдив?
Една територия става място, когато има живот в нея. А Капана се е доказал във времето като значимо място, като едно от най-живите места в Пловдив. Местоположението му в конкава на трихълмието, като подход към Стария град, обърнат и към реката, а и до Главната е важно. Възникнал е като занаятчийския град – горе на трихълмието е резиденция, там са скъпите къщи, а тук е живият живот, тук са чаршиите.
Когато правих моите първи професионални стъпки, Капана беше един заден двор на Главната. Имаше само складове, гаражи, изоставени сгради. Това продължи до 75-76 година, когато вече имаше друга съдба. Тогава ЮНЕСКО обърна повече внимание на недвижимото културно наследство и цялото мислене и професионална нагласа се промени. Но има и предистория.
През 1968 година имаше голямо събитие, международен конкурс за централния район на гада – от Тримонциум до реката. На този международен конкурс, участвах в колектива на Иван Попов. Първа награда спечели другия български колектив с Георги Петков, Велчо Велчев и екип около тях. Някои от участниците бяха светилата на урбанистиката тогава – ние познавахме нашите колеги от социалистическия лагер, но се вдъхновихме много и от чужденците. Участваше например Яп Бакема, направил големите урбанистични реконструкции на Амстердам и други холандски градове след Втората световна война.
Нито един от проектите не предвиждаше запазване на Капана. Всички маркираха, че това ще е търговска зона, но как точно да стане – колективите си решават. Първопремираният проект предвиждаше да се разчисти тая съществуваща зона и да се изградят едни модерни шопинг центрове, които амриканците строяха покрай градовете си, но ние тук решихме, че трябва да ги правим в центъра. Имаше изготвен работен проект за три обема, които с Халите образуват един цялостен комплекс. Малко по-късно започна и отчуждаване по „Йоаким Груев“ и „Златарска“.
Какво промени тази нагласа?
По това време имаше един международен конгрес на архитектите в Испания, в Мадрид. Заминахме млади и по-възрастни архитекти организирано. Там, разхождайки се в Мадрид, попаднах в техния подобен на този квартал. След това, като се върнах, написах една статия за местен вестник. Всъщност, първо ходих да търся съмишленици – говорих с по-възрастните колеги, с Вера Коларова, с други и коментирах „Хайде да направим нещо, дайде да спасим Капана“, но никой не беше оптимист, казваха ми, че то вече е решено и няма смисъл да си губим времето.
Тогава написах и тази статия – „Три пъти мери, един път режи“. Тя стоя няколко месеца, все не излизаше, даже и редакцията на вестника изгоря по едно време. В крайна сметка през август я публикуваха – едно малко каре на задна страница.
Но тогава въобще се смени начина на мислене. Освен това времето съвпадна и с политически събития. Първият секретар на окръжния комитет на БКП Дража Вълчева замина за София за по-висок пост. Нейният съпруг (Стефан Вълчев, зам.-председател на окръжния комитет на БКП) беше началник на търговията в Пловдив. Той отговаряше за Халите, за търговските комплекси на мястото на Капана.
В момента в който той си тръгна, вратата се поотвори. В края на 70-те при един Панаир в Пловдив дойде Андрей Луканов, и тогава имаше предложение да направя ескизна идея какво да стане в Капана. Направихме ги тези табла и когато той ги видя в общината каза: „Ако зависи от мен, ще стане така“.
Какво се случи след това, през 80-те?
Една геодезическа фирма направи цялостно заснемане на силуетите. Постепенно маркирахме паметниците на културата. Планирахме застроителният план – кое да е пешеходна зона, къде да е автомобилният трафик. Идеята тогава беше автомобилите да минават само по „Алцеко“, улица „Йоаким Груев“ я оставихме само за зареждане до Халите. Но основното беше да се запази характерът на застройката, силуетът. Но тези проекти не се реализираха, дойдоха промените в края на 80-те и не се случиха.
През 1985 година имаше и друга инициатива – за финансиране на смесени колективи от проектанти и от съюза на художниците за естетизация на Капана. Имаше много интересни проекти – Димитър Киров проектира един витраж за Дома на младоженците, имаше проекти за мозайки по откритите тераси, тъй като се мислеше и за „петата фасада“, т.е. покривите, имаше идеи за едни поп арт инсталации, Бояджана (Георги Бояджиев) се беше развихрил там. Спечелихме сребърен медал на едно биенале с този проект.
Какво стана след 10 ноември?
През 1995 година общината, заедно със строителното министерство спечели програма за реставрация и изграждането на Капана на база тази програма, която бяхме правили по-рано. Бяхме предвидили много неща - нова сценография на уличните пространства, настилки, подвижна инфраструктура, правила за изпълнение на изграждането на тоя район. Ходихме по тази програма във Франция, прекарахме 10 дни в Дижон. Това беше много ценно, тъй като той по мащаб е подобен. Те също идваха в Пловдив. Помня как се разхождаме се един инженер по комуникации, той погледна как всички паркират навсякъде и каза: „Във Франция е забранено да се паркира на тротоара“, и аз му отговорих: „Ами то и тук е забранено“.
Но и този проект не се реализира. Постепенно започна мутацията на Капана – появиха се кооперации, паркинги, пазарът надмогна. Но все пак, всяко зло за добро – след реституцията и промяната на системата идеите за разширяване на улици нямат никакъв шанс със съществуващата частната собственост. Тя спомогна характерът на улиците се запази. От друга страна силуетите пораснаха. Така се получава, че територията не може да поеме всичко, което може да наслагва, но... ще се приспособяваме.
Как виждате ситуацията днес?
Има положителни и отрицателни неща. Например много драматично изживяваме алуминия, подмяната на дограмите. Но когато бяхме в Дижон преди 25 години, там тъкмо го бяха преустроили и подменяха дограмата на техния традиционен квартал от времето, когато са се запазили.
Ще дойде време, когато и тук ще ги връщаме наобратно. И ние преживяваме дадени периоди – всичките процеси се движат, да, при нас малко по-бавно, и модернизма, и бругализма и т.н. Това са световни процеси и се случват и тук – да, малко по-бавно, по-южняшки, по-сложно, но така си върви.
Жаля горките Хали. Още Куршум хан можеше да се запази – можеше да е един център за целите Балкани – има Скопски, Охридски, но нашият е наистина грандиозен. Но и Халите са ценна сграда. През 1995-96 година имаше проект, спечелихме национален конкурс да ги превърнем в Археологически музей. Имаше 8000 кв. м. изложбена площ. Все още съществуват проектите. Но го продадоха и сега изникна това, дребна търговия.
Самия Капан – кой знае колко щеше да се влачи, сякаш 2019-а година беше катализатор. Аз не съм голям привърженик на тази идея за „творческите индустрии“ – самата дума е малко парадоксална, но сигурно „занаят“ не звучи достатъчно съвременно. Добре живее сега, повлякохме крак – Варна се засилиха да правят свой подобен квартал, Вароша в Ловеч, София... Хубаво е, че има живот, жива зона е. Това, което му липсва, е естетизация. Има нужда и от озеленяване – постоянна и мобилна. Но е добре, че се случи.