„И все по-ясно виждам, че нашият свят ще загине от алчността си“ – Димитър Димов, „Тютюн“

Паулина Гегова

Знаете легендата за Нерон и Рим, нали? Ако все пак сте я позабравили, ще ви я припомня.

Смята се, че лудият цезар е запалил величествения град в момент на артистично вдъхновение. Докато наблюдавал красивите пламъци, той пеел и свирил, декламирал поеми за падението на Троя и танцувал. И докато той изпадал в екстаз, градът под нозете му рухвал, взимайки своите човешки и исторически жертви.

Историята се повтори в античния Пловдив, запазил толкова много от римския си период. В по-малък мащаб и без жертви, или поне не човешки. Но исторически имаше! Цели четири, а с тях умря и духът на хората. Тяхната гордост и самоувереност. Или пък не умря! Или пък от пепелта се възпламени още повече? Единството винаги е човешко право, но пък има и една приказка, че най-човешкото право е правото да бъдеш грешен. Всички грешим, знам! Няма перфектни хора, така е устроен светът. Но не перфекционизъм трябва да гоним, а чисто и просто правосъдие. Толкова искат пловдивчани – равни права, шанс да постигнат нещо в живота си и град, от който да се гордеят. Не само защото е техният дом, а защото е място, събрало съвкупност от безценни години история и традиции.

Тютюневите складове са в окаяно състояние от години. Това няма кой да го отрече и подобни постройки едва ли са най-привлекателните пунктове за окото. Но не сегашният им вид събужда тази гордост, а това което са били и това, което можеха да бъдат ако някой се бе постарал и погрижил за потенциала им, скрит под лющещите се фасади. Давам ви най-малкия пример – въпреки зверския пожар, фасадите все още се държат. Това са стабилни сгради, здрави, професионално построени. Какво строителство сме имали само! Качествено! И на пук на огъня, те не падат, не и напълно. Но вече и за нищо не стават!

Гражданите се събраха пред останките и протестираха – мирно, без ексцесии, наблюдаваха развалините сякаш парчета бяха откъснати не само от сградите, но и от самите тях. Защото са наранени, защото са обидени, защото са изморени, защо не само не се дават отговори, но и изобщо се стига до тук, че да са нужни такива. И мълчат! Или пък извисяват глас. Или викат „Оставка“ и развяват лозунги, опитвайки с тях да изкажат мъката и яростта си. Малки и големи, от всякакви поколения, от всякакви социални нива, дори от различни националности. Заедно!

Един учител, който предпочете да остане анонимен, ми разказа, че след 9-ти Септември 1950г. в Тютюневият град е направен първият в България ферм завод. Процесът на обработване на тютюн е бил дълъг. С месеци, а в този завод по изкуствен начин са ферментирали тютюна само за седмица. Това е бил голям успех за бизнеса. В тези заводи са се обучавали специалисти техници, както и студенти. Стотици от тях! Сега този потенциал е затрит от историческия, търговски и културен живот на държавата.

И докато възрастният мъж разказваше миналото, младо момче дойде и ми подаде миниатюрна жалейка, последната му. Казва се Петър Даскалов и сподели едно единствено изречение – България е пълно беззаконие и ако нещата не се променят ще загинем като народ.

Мислите му бяха споделени от всички, макар и изказани различно. За Гергина Ушева, възрастна жена, която бе довела невръстната си внучка, събитията през съботния ден са мародерство.

Такива неща и през войната не са се случвали. Лошото е, че пожарът е умишлен, но всичко ще остане прикрито, клати глава тя.

Всички присъстващи мислят, че палежът е умишлен, за изгода, за пари, за „нелегално“ строене. Плакатите залепени по разделителната ограда също го доказват, а цветята забучени по телените й разстояния бяха като букети за погребение. Някои паднали на улицата и стъпкани от подметките на забързаните граждани, които са искали да забият и своето цвете.

Какво следва от тук нататък? Дали гласът на този протест ще се засмуче от времевото пространство или ще отпуши решението? Дали ще има наказани или оправдани? Дали ще има справедливост или след време отново ще купуваме цветя и ще ги полагаме на някое поредно умряло и безвъзвратно изгубено съкровище…