Единственото албанско село в България е край границата
В Мандрица говорят арванитско наречие на няколко века
Потомци на мандричани са си организирали родова среща днес в Пловдив. Тя е обявена в социалната мрежа. В групата на с. Мандрица често се обявяват срещи в различни крайща на България. Днес наследниците на историческото селце край границата ще се съберат в р-т Даяна-2 по обяд.
В миналото единственото албанско село в България, разположено на Пътя на коприната, е имало славна история и богати хора. Според едни източници първите заселници в Мандрица идват още преди падането на Константинопол под османска власт. Книга с историята на селото, писана от бившия железопътен инспектор Апостолос А. Майкидис, лансира друга версия - че в средата на ХVІ век селото е основано от гръцки православни християни, които освен гръцки език говорят и арванитика. Това е арнаутски диалект на албанско-латинска основа, запазен до тяхното експатриране през 1913 г. Запазен е десетилетия и се употребява и до днес от по-възрастните хора. Повечето източници обаче сочат 1636-а за година на основаването на Мандрица, позовавайки се на надпис на камък до гробищната църква „Света Неделя". Легендата разказва, че селото е основано от трима братя албанци-християни от Северен Епир, село Виткучи, които били мандраджии. Оттам дошло и името на селото. Албанците се съгласили да снабдяват с продоволствие турската войска. За всяка заклана овца те получавали по една жълтица. В знак на благодарност беят им дал и земя - колкото могат да обиколят от изгрев до залез-слънце. Издействал им и ферман, според който бъдещото село било освободено от данъци, а на това място турци да не се заселват.
Така на десния бряг на Бяла река се появило селцето, а след година братята се върнали по родните места, за да доведат в Мандрица и роднините си. Основната маса албански жители се заселват в граничното село в края на ХVІІІ век от района на Корча и в началото на ХІХ век от областта Сули в Епир. Мандричани запазват сулиотските си носии чак до края на ХІХ век, когато заместват фустанеланата с тракийски потури. А женската албанска носия се запазва чак до масовата емиграция в Гърция през 1913 г. От 480-те фамилии от българското село 100 се установяват в кукушкото българско село Хамбаркьой, прекръстено в чест на Мандрица на Мандрес, 60 в Седес (Терми), 47 в Суроти, 60 в Загливери, 50 в Мущени, Кавалско и в Османица (Калос Агрос), Драмско, 8 семейства (32 души) в Сана, на Халкидики, 6 семейства в Урли (Турио), Димотишко, а останалите в Софлу (Суфли), Башклисе (Протоклиси) и Караклисе (Мавроклиси) в Западна Тракия и на други места. Българските власти настаняват в Мандрица българи бежанци от Тракия и Македония (Воденско). Техни наследници, второ, трето и четвърто поколение, на 12 октомври 2013 г. се събират в Мандрица, за да отбележат 100-годишнината от разделянето на селото. Срещата на земляците започва с тържествена литургия и програма от самодейни групи на площада на селото, хората отиват и до местната гробищна църква "Св. Неделя".