Съвсем различна е била църквата преди няколко десетилетия. Днешните лъскави автомобили, разнообразни златни лични украшения и богаташки живот биха били шокиращи за архиереите от времето на царска България. Интересен, макар и кратък, поглед към тези години предлага новата книга за патриарх Кирил, в която Живко Лефтеров и Момчил Методиев са събрали дневниците му. Първият български патриарх от ново време си е водил прилежни бележки с разнообразни факти, като мнозинството от тях все пак представят не царското време, а още по-странния период на комунистическа власт в България.

Родът на бъдещият патриарх Кирил е от албанските българи. Родителите му се местят в София и през януари 1901 година в бедното им семейство се появява Константин. Малко по малко той се изкачва в църковната йерархия, докато през 1938 година става пловдивски митрополит. На тази си позиция той ще остане с делото, с което е най-известен - активната си борба за спасяването на българските евреи. За съжаление в дневниците му не са запазени бележки от този период.

В тях обаче има много други интересни спомени. Много любопитна, например, е случката от 1941 година, когато тогавашният глава на българската църква и софийски митрополит Стефан е забелязан да се хвали с нов златен часовник. Изглежда тогава това е будело недоумение, тъй като ролята на свещенослужителите не е да се фукат с материални блага. На синодален съвет той е разкритикуван, задето "прави наивна патетика пред хората с часовника". От записките не става ясно откъде дядо Стефан придобива това бижу, но според софийския митрополит той е дал на някого помощ с църковни средства в размер на 20 000 тогавашни лева. Това предизвиква иронични те забележки на пловдивския митрополит Кирил. Паралелите с днешното състояние на някои архиереи е интересен - от "Ролекс"-а на Пловдивския митрополит Николай до скъпия часовник, изтрит на фотошоп (но оставен в отражението на масата) на настоящия руски патриарх Кирил.

Извън тези, по-скоро леки теми, митрополит Кирил пише и по много по-сериозни въпроси. Той е известен полиглот, но прави впечатление, че в записките си често е използвал свободно фрази на няколко езика - немски, френски, латински и др. В книгата няма много сведения за пловдивския живот, но има няколко записки за пътувания из Родопите и региона, в които посещава местните православни общности. Интересна е и ситуацията след временното присъединяване на части от Южна Тракия и Македония и възвръщането им към българската църква. Доста остро се изказва той срещу позицията на Цариградската патриаршия, която към този момент все още е враждебно настроена към българската екзархия.

Положението на българската църква в този период всъщност е доста интересно. След Първата световна война и смъртта на екзарх Йосиф, глава на българската църква всъщност няма. Тя се управлява от наместник-председател, последният от които е именно софийският митрополит Стефан. Двамата с митрополит Кирил са донякъде във враждебни позиции, макар че става дума за високоерудирани и много интелигентни хора - един спор, който от днешна гледна точка е доста изненадващ.

Съдбите на двамата след преврата от 9 септември 1944 година е доста различна. Първоначално митрополит Кирил е вкаран в затвора от комунистическата власт. Дядо Стефан пък окончателно е избрах за български екзарх. Малко по-късно обаче подава оставка от този си пост и е изпратен до края на живота си в село Баня. Самият Кирил пък изминава обратния път - от затвора той стига до патриаршеския престол, когато е възстановена Българската патриаршия през 1953 година. Интересно е, че доста дълго той запазва и поста си пловдивски митрополит, макар че след 50-те години съвсем рядко да преминава през Пловдив. 

Любопитни са записките на Кирил, според които разговори за възстановяването на патриаршията всъщност са водени още с цар Борис III, който е бил съгласен да предприеме такъв ход, но е очаквал по-подходящо време. Интересно е и отношението на самия патриарх към дядо Стефан - след като е изпратен в Баня, Кирил често го посещава и води дълги разговори с него, въпреки предишните им разногласия.

Огромната част от записките са именно след 1948 година. В книгата са събрани различни текстове, в които обаче си личи лаконичността и ясната представа на митрополита, че дневниците му могат да се четат от новата власт. Липсват описания и критики, каквито могат да се открият в по-ранните текстове. Дори по теми, за които църквата и самият Кирил са се застъпвали изключително много, в дневниците има само лаконични бележки. Интересен е например моментът в началото на 60-те, когато комунистическата власт отнема Рилския манастир от църквата и го превръща в Народен музей. Въпреки опитите на митрополита и Църквата за намиране на средна позиция, която да удовлетвори и атеистичната власт, и монасите, до решение, угодно за Църквата - поне в началото - не се стига. 

Голяма част от личните записки на митрополита са свързани с многото негови пътувания. На много пъти той посещава Румъния, Съветска Русия, Чехословакия, пътува дори до Франция, посещава Истанбул и Светите земи, Кайро, Александрия и др. близки места. Среща се с религиозни служители от целия свят - както от арменската църква, така и англикани и други, посещава джамии и се среща с мюсюлмани в Йерусалим, Кайро и Александрия. Пътуванията му сами по себе си са интересни текстове за четене. Те са още по-интересни и за любителите на църковната история - често се коментират теми, свързани с православието, със сближаването с католическата църква, различни събори и конференции.

Огромното количество лични записки и уточнения към тях са събрани в близо 800 страници в изданието на Нов български университет. Книгата бе представена преди няколко дни в София и вече се разпространява в книжарниците в страната.