Васил Макаринов е изкуствовед, уредник в Национален политехнически музей и член на изследователската група „Български архитектурен модернизъм“. Вече повече от 5 години активно се занимава с проучвания и популяризиране на архитектурата от периода между двете световни войни чрез статии, лекции и актуалната пътуваща тематична изложба, която бе в Пловдив преди няколко месеца, а в момента е в Ямбол.

В пътуванията и проучванията си из цялата страна открива много данни за архитектурната история на България. Една от големите му страсти обаче е неговият роден град – София. В следващия текст той разказва за един от неговите любими архитекти – Васко Василев, автор на някои от най-впечатляващите модернистични сгради в България. Текстът ще бъде публикуван в KAPANA.BG в две части:

Работейки по дейността на групата „Български архитектурен модернизъм“ непрекъснато се сблъсквам с факта, че архитектурното изкуство на междувоенния модернизъм е все още недостатъчно добре разпознавано като ценност – както в обществен, така и в административен смисъл. От това съвсем естествено произтичат редица историографски проблеми. Като резултат се оказва, че много голяма част от историята на архитектурата от времето между войните – навлизането на Модерното движение у нас – не се познава от широката общественост. Интересът е слаб дори и сред архитектите – изключение прави може би единствено д-р арх. Любинка Стоилова – дългогодишен и отдаден на тази архитектура изследовател, чиито проучвания дават ценна основа за нашата работа.

Неразпознаването на стила на модернизма като ценен бихме могли да си го обясним преди всичко с новата посока, по която по идеологически причини е поведена архитектурата в годините след края на 1940-те. През 1948 г. се слага край на частната архитектурна практика, а архитектурните бюра – понякога обединяващи две допълващи се една друга творчески личности – спират да функционират. Макар това положение да се разхлабва след Априлския пленум от 1956 г., може би в следващите години наследството на по-раншния модернизъм е все още прекалено ново, за да бъде припознато като ценно. Проблемът е комплексен, но и вероятно 10-20 години не са били достатъчно дълъг период, за да се направи преценка от дистанцията на времето, а вероятно инерцията след това не позволява задълбочаване на проучванията.  Все пак познаваме архитекти като Георги Овчаров, Станчо Белковски, Иван Данчов, Сава Овчаров и др. – майстори на едни от големите обществени сгради, които трудно биха могли да се подминат – но десетки други остават напълно анонимни. Проблемът е най-ясно откриваем при апартаментните сгради в София, които формират изгледа на значителна част от софийските улици, но за сметка на това техните архитекти не се познават, а често пъти изчистеният им от орнаменти облик кара хората да ги припознават като „социалистически“.

Сред непознатите имена е това на арх. Васко Василев. На него се приписват 3 апартаментни сгради, публикувани в книгата „Предложение за обявяване на архитектурните паметници на културата от периода 1878-1944 година в София“, издадена 1977 г. Там научаваме, че негови проекти са сградите на бул. „Ал Стамболийски” № 49, ул. „Гладстон” № 27 и бул.  „Витоша” № 63.

Кой обаче е арх. Васко Василев? Само едно име, което познаваме само с тези апартаментни сгради? Името му не фигурира в почти нито един справочник за българската архитектура, напълно непознато е дори за студентите, изучаващи специалността. Кратък поглед по фасадите на въпросните апартаментни кооперации дава съвсем ясна индикация, че тук става дума не просто за архитект, запознат и следващ стилистичните особености на най-високите примери за модерна архитектура в Европа, ами напълно осъзнат и пропит от модерния стил майстор. И 3-те споменати работи правят впечатление със някои особени белези и комбинации от елементи, които придават неповторима изразност на неговото творчество.

Най-ранната от сградите, приписани на архитекта в „Предложение за обявяване на архитектурните паметници на културата от периода 1878-1944 година в София“, е апартаментната кооперация на бул. „Ал. Стамболийски” №49 от 1932 г. Сградата представя възможността за майсторско овладяване на иначе доста тясната и висока фасада. Забелязва се интересът към стъклото, проявяващ се тук  под формата на вертикалния акцент – остъклението на стълбището, изпълнено от стъкла с тънки метални профили, оформено като непрекъсната отвесна ивица. Това се явява като контрапункт, който дава изява на хоризонталното лентовидно остъкление – изпълнено само през 2 оси поради тясната фасада. Това е един от много ярките белези на архитектурата на модернизма, също и един от 5-те принципа на Льо Корбюзие. Интересен акцент тук са лоджиите. Техните парапети представляват двуизмерни и силно стилизирани балюстри, които в комбинация двете конзоли и колоната със семпъл капител говорят и за интерес към класическата стилистика.

Следващата известна сграда на архитекта, находяща се на ул. „Гладстон” № 27 – малка 4-етажна апартаментна сграда – е забележителна със своите експресивни конвексни форми, извити стъкла и огромни витрини. Годината на завършване е изписана в мозайката на прохода към двора – 1943. Изключително впечатлителна е въпросната сграда и в интериор – елегантните конвексни и конкавни извивки са основен композиционен елемент на фоайетата и стълбището, като дори вратите на жилищата следват тези форми. Интересът към фината моделировка е доловим и от мозайките. Те са съставени от абстрактни композиции – линии, кръгове и квадрати – насочващи ни към супрематистките творби на Малевич, рисувани през второто десетилетие на XX век. Тежненията към класицизма не са подминали и този проект на архитекта – такива откриване от една страна в класическата симетрична композиция на фасадата и от друга – при двете ниши при прохода към двора, така и при стилизираната извивка на металните елементи, запълващи шлица на парапетите.

Най-късната от упоменатите 3 сгради се намира на бул. „Витоша” № 63 – тя е ъглова и се намира на кръстовището с ул. „Хан Аспарух”. Композицията ѝ е интересна поради плавното и елегантно преминаване от модернистичния ъгъл към кръстовището с лентовидни прозорци-витрини с извити при преминаването им през ръба стъкла, към по-класицизираната и тежка част откъм булеварда, характерна с тесни и високи двукрили прозорци (някои с фронтони) и корниз с разработени конзоли. Този класицизъм е подсилен и от облицовката с бял врачански камък, какъвто можем да забележим и при предните две сгради, които разгледахме. Зданието е проектирано доста късно – през 1946 г., което го прави може би една от най-късните междувоенни прояви на модернизъм от времето преди забраната на частната архитектурна практика през 1948 г. Но в същото време е демонстрация на зрелия вече почерк на арх. Василев, след повече от десетилетие архитектурна практика.

До преди няколко години това бе всичко, което знаех за арх. Васко Василев – споменатите 3 апартаментни сгради, което изглежда някак обидно малко на фона на тази ярка изразност която носят те. Красивите експресивни обтекаеми форми в много премерена комбинация с класицистични отгласи не може да са проява на случаен творчески импулс, а по-скоро са напълно осъзнато и ясно търсене на стил. Смелата употреба на стъклени елементи и богато разработените интериори на ул. „Гладстон“ също не са случайни, ами подсказват желание за прокарване на изкуството на архитектурата в най-малките детайли с изразността, която те могат да носят.

Така че търсенето на информация трябваше да продължи и след това. При търсене в Интернет единствено няколко публикации упоменават арх. Васко Василев като автор на хотел „Орфей” в Пампорово и на хотела на Копитото нас София. И до тук!

Но, за по-новите открития за архитекта – във втората част!

Leave a comment

Make sure you enter all the required information, indicated by an asterisk (*). HTML code is not allowed.

We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…