Архитектът прекарва година и половина като заточеник близо до Сибир, после става част от полк, участвал в битката при Добро поле

Пеев строи някои от най-красивите пловдивски къщи, но остава запомнен с научната си дейност

Теодор Караколев

Преди време на страниците на „Под тепето“ ви разказахме за архитект Христо Пеев. Известен на обществеността повече с дейността си по изучаване и опазване на Старинния Пловдив, той е едно от най-важните имена в националната история. В предходната статия се опитахме да ви покажем част от неговата архитектурна дейност, която също е изключително ценна и интересна – извън работата му като изследовател.

Самият той обаче има и интересна лична, освен професионална съдба, тема на следващите редове.

След Освобождението, архитектите, които работят у нас са завършили в чужбина. Първоначално това са чужденци, а постепенно българи също се образоват зад граница, след което се връщат у нас. Чак през 1943 година се открива истинско архитектурно образование в България. Дотогава всички архитекти са завършили зад граница – най-вече в Германия, но също в Чехословакия, Италия, Франция и др.

Христо Пеев попада в тази група, но има малко по-нестандартен път. На първо време той заминава да учи в Царска Русия. Това става през 1911 година. По това време мнозинството българи учат на Запад.

Пеев е роден на 16 август 1893 г. От родното Анхиало (Поморие) семейството се мести в Чирпан, където Христо учи начално училище, а завършва гимназия в Пловдив. През 1911 година той заминава за Царското училище „Петър Велики“ в Санкт Петербург, където учи няколко семестъра. За пръв път прекъсва през 1912 година, когато взема участие в Балканската война. След това се връща, но само до следващия още по-голям военен конфликт. Избухналата Първа световна война обаче обръща нещата за него по неочакван начин.

През есента на 1915 година той е изпратен като заточеник в Сибир – по това време Русия е враг на България в Първата световна война, след като на 19 октомври ни обявява война. Българите са нежелани, и Пеев пострадва от това. Шокиращ е и периодът – той прекарва там година и половина. Заточването му, както сам пише, е тъкмо поради българския му произход и документални сведения да има общо с по-късната комунистическа революция. Той прекарва живота си в селото Уст-Цилма – което, все пак, въпреки записките му, всъщност не се намира нито географски, нито политически в Сибир. Селото не е много на изток, но е в един от най-северните краища на Русия.

Все пак Пеев успява да се завърне в България. Дори взема участие във войната, записвайки се в 28-и пехотен стремски полк. Този полк взема участие в битките при Добро поле. След разформироване на полка, през 1919 година за няколко месеца Пеев се занимава с местната водно-инженерна служба през 1918 година, където е стажант. През 1920 година пък става стажант в частно инженерно бюро. След това обаче той решава да завърши своето образование – задраскал като вариант опцията да отиде в Съветска Русия, вече се насочва на запад.

Изборът му попада в едно от училищата с най-много българи – Висшето технически училище в Дрезден, където заминава през 1922 година. След разменени множество писма и молби, той издържа няколко приравнителни изпита, след което се и дипломира през юли 1923 година. Част от кореспонденцията с Дрезденския университет се пази в архива на училището. Тъкмо там Христо Пеев пише своя автобиография, в която описва премеждията си в Русия през Първата световна война.

 

След дипломирането си, връщайки се в България, в средата на 20-те, през 30-те и част от 40-те той строи много от красивите модерни къщи в Пловдив. Той се интересува от история и към края на 30-те вече работи ако и сериозно по труда му за „Пловдивската къща“, който първоначално издава именно в Германия на немски език.

Животът му в новата България след 9 септември 1944 година обаче не е никак лек. Живеейки в голяма къща, той е обект на интерес от държавните власти и Българската комунистическа партия. В Държавен архив – Пловдив се пазят няколко документа, в които той моли да не му бъде отнемано половината жилище, тъй като работата му като архитект и изследовател изисква той да има кабинет за работа. Влошеното здраве също пречи на работата му. В друго писмо той моли за средства да пътува до София за да работи по издаването на негов научен труд, но му е отказано. Така, след боледуване и отритнат от властите, той умира през 1956 година. Довършването на неговия труд и работа остава в ръцете на колегата му Емил Момиров.

Пресниманите документи са от архива на Технически университет – Дрезден / Archiv TU Dresden

Снимките и информацията се публикуват със съдействието на фондация „Български архитектурен модернизъм“

Leave a comment

Make sure you enter all the required information, indicated by an asterisk (*). HTML code is not allowed.

КОНТАКТИ: redactor@kapana.bg; reklama@kapana.bg


Всички мнения и твърдения, изразени в това или във всяко друго издание на Фондация „Отец Паисий 36“, са такива на техния автор и/или издател и не отразяват непременно възгледите на Фондация „Америка за България“ или на нейните директори, служители или представители.

We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…