Разправии, скандали и арести съпровождат изграждането на Централната улица

Идеята за пробиване на тунел под Трихълмието възниква през 1936 г.

Владимир Балчев

В продължение на няколко века главната улица на Пловдив започвала от единствения навремето мост над река Марица и стигала до Джумаята. Наричали я Узун чаршия, което ще рече Дългата улица. В продължение на няколко века тук бил центърът на стопанския живот в Пловдив. Евлия Челеби пише през ХVІІ в., че улицата била покрита още в старо време с големи камъни, а покрай нея  имало 880 дюкяна. Два века по-късно (1841 г.) пътешественикът Адолфо Бланки рисува отчайваща картина - животински трупове, месарски остатъци и вонящи  мръсотии пълнели  улицата. Масивните сгради от двете страни на чаршията били скрити от едноетажни и двуетажни паянтови дюкяни (магазини). Пред дюкяните имало тесен тротоар, ограничен от дълбока канавка, постоянно затлачена от тиня и боклуци. Бараките  и паянтовите сгради дотолкова стеснявали иначе широката улица, че по нея едва се разминавали две каруци.

Подобна била и гледката на Джумаята. Срещу джамията стърчали килнати на една страна бараки, с едва крепящи се капаци по отворите. В тях продавали дървени въглища и борина. В североизточния ъгъл на площада се разнасяла миризмата на шарлан – указание, че тук се предлагат мекици, симиди, милинки и други вкусотии. В югоизточния ъгъл ухаело на кафе. Заведението било известно с многобройните любители на таблата и ред други игри. На отсрещната страна имало албанска гостилница, бозаджийница, продавачи на тютюн и различни дреболии. В единствената масивна сграда се търгувало с манифактура на едро. Бараките изчезнали в края на 1878 г., когато площадът бил разкрит в днешните си размери.

Първият изборен кмет на Пловдив Костаки Пеев заел поста си през 1878 г. Опитал се управникът да павира поне главната улица по европейски образец, но нито намерил майстори за изработка на паветата, нито имало средства. Единственото, което успял да направи, било заменянето на разбитите камъни с калдъръм. Едва през 1900 г. започнали опити за павиране в Пловдив. Естествено, първа била главната улица. Най-напред сложили настилка пред Куршум хан. Кой знае защо обаче паветата били дълги, а майсторите ги положили успоредно на тротоара. Железните шини на тежките каруци бързо разрушавали това подобие на паваж е се налагали чести ремонти. Истински паваж от малки сиенитни блокчета, наредени ветрилообразно, бил положен след повече от десет години. За всеобщо изумление първата улица с новата настилка била не главната, а тази, на която живеел кметът Деньо Манев.

През 90-те години на ХІХ в. търговската артерия на града прехвърлила Джумаята и постепенно стигнала до Аладжа джамия срещу сградата на днешната Пловдивска община. Тази нова улица станала известна под името „Главна Станционна“, тъй като водела към Станцията, т.е. железопътната гара. И тук имало редици от бараки, които на места почти затваряли пътя.  Първият паваж на тази нова част от главната улица, бил положен през 1901 г. Настилката започвала от Джумаята и стигала до сегашния паметник на Мильо.

През 1896 г. Пловдив изпреварил останалите центрове в страната, като се сдобил с градоустройствен план. Йосиф Шнитер, авторът на плана, предвидил централната артерия на Пловдив от градината “Цар Симеон” до моста на Марица да бъде широка 50 метра. Специалистът следвал европейските образци, като си давал сметка, че Пловдив ще расте и главната улица занапред ще поема все по-голямо движение. Когато разбрали за проекта, общинските съветници наскачали. Много от тях имали къщи и магазини, които според плана на Шнитер, трябвало да бъдат съборени. След дълги и мъчителни спорове, било решено улицата от моста на Марица до Джумаята да бъде широка 8 метра, а оттам до градината “Цар Симеон” – 12. Решението обричало Пловдив да остане без истинска главна улица и се запазят съществуващите подобия на тротоари, които на широчина рядко достигали метър. Вместо европейски булевард, бъдещите поколения на града щели да получат в наследство ориенталски сокак. Възмутен, Йосиф Шнитер тръгнал на свои разноски за София, където след дълга и продължителна борба, успял да издейства 16 метра за ул. “Княз Александър” и 12 метра за ул. “Търговска” (сега “Райко Даскалов”). Така съдбата на главната улица била предопределена още в края на ХІХ в.

Дълго време планът на Шнитер оставал само на книга. Главната улица била пълна с дървени бараки и съборетини, често я запречвали първобитни сергии. Така вървели нещата до 1922 г., когато кметът д-р Иван Кесяков решил да действа. Този път съветниците подкрепили кмета, а през април тяхното решение било потвърдено с министерска заповед. Началото на преустройството трябвало да започне на 1 май 192 г. Собствениците на имоти в платното на бъдещата улици били предупредени да разрушат сградите, които пречат на преустройството. Засегнатите обаче побързали да блокират решението. Тръгнали делегации към окръжния управител и министерските кабинети. От София пристигнала заповед за спиране на преустройството. Нещо повече – на 1 май цялата главна улица била блокирана от войска и полиция. Точно в този момент се чул сигнал за пожар. Малко след това пристигнали огнеборците, вдигнали стълбите и се покачили върху покрива на една от къщите, определени за разрушаване. Докато войската се усети, покривът бил съборен. След два-три дена същата сцена се повторила в другия край на улицата. Ден-два почивка и нов сигнал за пожар отнесъл покрива на следващата постройка. През деня полицията арестувала пожарникарите, вечерта прокурорът ги освобождавал. Лека-полека засегнатите собственици се примирили и сами започнали да събарят постройките си.

За първи път от векове насам главната улица на Пловдив придобила европейски облик. Започнало невиждано преди строителство, появили се широки тротоари. През 30-те години по нея тръгнали автобусите на общинския транспорт, а по техния маршрут 20 години по-късно поели тролейбусите. Грешката  на предишните управници обаче се оказала фатална – главната улица се оказала твърде тясна, за да поеме автомобилния поток. Като помощна  била отворена ул. “Отец Паисий”, но и това не помогнало. Затова от 1936 г. се заговорило за пробиване на тунел под скалите на Трихълмието, който да реши транспортните проблеми на града. Това станало едва през 1961 г.