Димитър Димов черпи от историята на рода на Людмила за великия си роман

Иван Вазов празнува рожден ден в беседка на едноименната улица два месеца преди смъртта си

Пловдив е  спокоен град. Град музей. Не винаги е бил такъв обаче. Преди Капана не се обитаваше от духове в сегашните празни тавани, а са кънтели инструментите на ковачи, ключари, обущари, стъпки на камили. В Стария град не е имало музеи на знаменити художници, а самите творци са пушели лулите си там. Тютюневите складове не са били масивни студени сгради, в които се помещават само тежки никотинови духове, а дворци на топлия аромат от пресен тютюн и гласовете на стотици работници. Хълмовете прегръщат зейналите прозорци на Тютюневия град, в който, ако надникнем и присвием леко очи, ще забележим почтени бизнесмени, трудолюбиви българи с пожълтели пръсти, богатството на природата ни- тютюна, а дори сред машините ще чуем китари.

Позволете ни да съживим за малко романтичните години на създаването на тютюневата индустрия, влиятелния възход на пловдивската търговия, фалша на една империя. Ще споменем дати, имена, лични истории и интимни такива.
За тях разказва близката приятелка на любимия ни Недялко Костов, човека пазещ във всяко джобче по една интересна и велика личност. Седнахме на диванчето и опитахме от домашния кекс на Людмила, внучката на забележителния Дочо Ангелов, роден през 1886г (мъжа на черно-бялата снимка заедно със съпругата си).

Прадядо ми оставил на дядо 50 пчелни кошера да ги гледа през ваканцията. 23-годишен той ги умножил тройно за три години. Продава 150-те кошера и си купува първите акции в тютюнево сдружение Картел Пловдив. Така става най-младият акционер в предприятието. По-късно се жени за баба ми, загубила баща си и получила така нареченото открито наследство. Продават една от къщите на баба Величка Минкова и дядо строи тютюнева фабрика в Троян. Тя не потръгва и я продават. След това гради дърводелска фабрика в Орешака. Води жена си през пролетта, седейки на ливадите,  изскочили змии. Заковали ги с пирони и Величка казала: Тази фабрика не я искам. Заминават в Плевен и дядо и негов приятел построяват тютюнева фабрика до гарата. Кръщават я Ениджи Вардар. Приятелят му Стефан Керкенезов остава да ръководи икономиката, а дядо купува тютюни за цигари.

Обикновено тютюните са се изкупували в края на лятото, ноември месец. Тогава е било много дъждовно. На Дочо Ангелов му прави впечатление, че когато идва да взима стока в пловдивския регион, се чувства по-добре. 1934 година си продава дела в Плевен и идва тук. Наема един тютюнев склад и започва да обработва реколтата. 1937-ма си купува място и за една година на ул.Кавала вдига сграда и я обзавежда за работа.

Ангелов забелязва как в склада си под наем, Бай Васил Григоров продава една част от тютюните, а друга му залежава. Че през това време фабрика Левски на ул. Гладстон, сегашният дом на културата Борис Христов, е почти фалирала. Изкупува акциите им и съживява предприятието. С умението си да я стабилизира отива на печалба. Така вървят успоредно складът и фабриката. До национализацията той е председател на управителния съвет и ликвидатор.

1943 година германците налагат на комисионерите му по-ниска изкупна цена на тютюна. Казали са: Вие ще изкупувате за 100 лева килограм суров тютюн, а ние на 140 ще го купуваме. Дядо ми обаче продължава да си плаща 140 лева за килограм. При този ход Българска земеделска кооперативна банка, обслужваща всички тютюневи предприятия, идва и му запечатва склада, обвинен за саботьор на германския пазар. Затварят склада. Нито купува, нито продава. Остава само да работи във фабрика Левски. По-интересното е, че този, който му затвори склада, беше един експерт Пранчев. Който след това изведнъж стана ръководител на Булгартабак в София. 

Дядо ми бе сам по своя път. Градял е всичко със собствени умения. По начало повечето са били така. Дори и тези, които са имали къщи в центъра на Пловдив, никой не им е давал пари. Няма такива като сегашните търговци. Пристигат, издуват тумбаците, слагат по един джип и живеят в панелка, после ограбват работниците и започват да строят къщи. Не, нашите дядовци ограбваха служителите си.

Не е бил жесток бизнес. Мирно са вършели работата си. Имало е достатъчно за всички. Кавалерски отношения в бизнеса. За убийства изобщо да не говорим. Това е така, защото със собствен труд се е издигнал човекът до това ниво. Цени труда си, цени и на другите труда. Те са били по-религиозни, по-възпитани, така са излизали от семействата. Всички пари, с които са разполагали, са ги влагали в още земя.

Основен бизнес за България е бил тютюнът. Тогава с вино не се е търгувало. Произвеждало се е малко сирене, малко кашкавал. След Първата световна война и Балканските войни идват заселници в Пловдив, които са работна ръка. Голяма част от бежанците са от Ксанти, Еникьой, Кавала, средната част на Източна Македония и Западна Тракия, подготвени като тютюневи работници и производители, защото тези земи са били тютюнджийски. Доста напредничави хора.

Самият Димитър Кудоглу пристигна от Ксанти и направи два склада на ул. Иван Вазов. До Тримонциум пък имаше една сграда на Орешкови и Вулеви, които също бяха бежанци, успели от работници, да станат дребни тютюнотърговци, та до експерти.

На сегашната банка на ул. Иван Вазов бе склад и фабрика Зора на Д.Г. Спасов.
Малката фабрика Родопи с размери на къща бе на Обрейкови и Дякови.

Дома си Дочо Ангелов е купил 1937 година, построен точно преди 100 години през 1914 от семейство Личеви.  Лука Личев бил голям търговец на яйца. Фирмата на баща му изнасяла стока с вагони за Западна Европа. Лука на преклонна възраст спира да се занимава с бизнеса и оставя всичко в ръцете на синовете си. Те намират някаква транспортна фирма, която уж да им излезе по-евтино и в най-голямата горещина, след като натоварват вагоните и ги експедират, те се развалят на Белград, защото престояват една седмица, при което цялата композиция се излюпва и така те фалират. Когато разбира, Лука получава удар и умира. За дългове фирмата взима един евреин лихвар, г-н Сиди. По-голяма част от къщите на ул. Иван Вазов ги купува той и ги продава на нови собственици, разказва на един дъх Людмила. 
Къщата й е меко казано интригуваща със своите важни истории (сградата на снимката). Под купола на великолепната беседка в задния двор е гостувал често писателят Иван Вазов, близък на Личев. Творецът е празнувал там рождения си ден, два месеца преди да умре. Канили са и певицата Елза Карич. Прислужница е помагала за всичко на семейството и гостите в аристократичния род.

Най-напред тук е живял г-н Берлинов, съдружник с бащата на Благовест Сендов и с бащата на Минко, моят братовчед. Имали са в Асеновград консервни и дървообработващи предприятия. Берлинов се прибира в София и тук живее Кочо Апостолов. От работа в малки фирми става експерт. Интересен и хубав мъж. Жени се за д-р Марена Кулушева. Техният син Румен скоро почина. Поживяха тук, а на гости им идваше писателят Димитър Димов. И така вечер от дума на дума, разкази за тютюневия живот, той написа романа Тютюн. Тя е прототип на Ирина, а той на Борис Морев. Марена всъщност беше с червена коса и зелени очи. Кочо Апостолов беше главен експерт в склада на Чепрашикови. За съжаление, тази фамилия изчезна. Много красив склад, но сега е като призрак до автогарата, разказва Людмила.
След 89-та бизнесът с тютюна не е същият. До преди това и селяните произвеждаха, и гражданите обработваха тютюн под шапката на Булгартабак. Людмила първо е била конструктор в цигарената фабрика, после в института по тютюна. Там се правеха всички реконструкции на складовете и аз бях проектант. Влизала съм във всеки един склад и сме поставяли новите линии за сортировка на тютюна. След това направихме ферментационен завод, защото по времето на дядо ферментацията е ставала по естествен път – за една година. Тютюнът се подреждал по определен ред. Отварят се прозорци, затварят се прозорци да има подходяща температура и влажност да може по естествен път да се получи тази ферментация на листата. Новият метод е чрез камери, които влизат по шинорелсов път и след това в тази камера по принудителен начин се вкарват с вентилатори въздух с определени параметри- влага и температура. И там за две седмици ферментира тютюнът, разкрива героинята ни.

Седем са били фабриките в България -  Пловдив, Плевен, Благоевград, Плевен, София, Шумен, Хасково, Стара Загора и много, много складове. Водещият износител за Европа е бил нашият град. Хората, които работеха в тютюневите складове, когато им беше сезона, в останалото време работеха в консервения комбинат. Така имаха целогодишно работа.
Сред всезнайните факти за броя на складовете, имената им и тези на собствениците има нещо, което не може да се заобиколи. Страниците от романа, които го правят по-привлекателен и по-личен. Сред работничките в складовете е имало много красиви жени. Една от тях под прозорците, по време на кипяща работа, млад възлюбен е призовал със китарена серенада. Обгърнати от безличните си манти в края на тежката работа, някои са били посрещани с уханни букети.
Но все пак темата тютюн вкъщи не се обсъждаше.  Дядо ми дори почти не пушеше. За сметка на майка ми - тя ги палеше една след друга и никога не миришеше на цигари.

Миналата година дъщеря ми беше на дядо Дочо Ангелов на гроба и видя, че все още идват хора да палят свещ. Такива бяха българите преди…

Текст: Ивелина Василева
Снимки: Недялко Костов
Очаквайте продължение на темата ни за Тютюневия град!

 

1 comment

  • Comment Link Теодора Диакомова Теодора Диакомова Юли 20, 2014

    Очаквам с нетърпиние продължението.

Leave a comment

Make sure you enter all the required information, indicated by an asterisk (*). HTML code is not allowed.

КОНТАКТИ: redactor@kapana.bg; reklama@kapana.bg


Всички мнения и твърдения, изразени в това или във всяко друго издание на Фондация „Отец Паисий 36“, са такива на техния автор и/или издател и не отразяват непременно възгледите на Фондация „Америка за България“ или на нейните директори, служители или представители.

We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…