Снимка: www.bulgarianhistory.org
България сключва договор с Германия за поетапна депортация на българските евреи в концентрационни лагери
Умира българският военен деец Атанас Узунов
1887 година – умира българският военен деец Атанас Узунов
Атанас Маринов Узунов е български революционер и офицер. Той е роден през 1857 г. в Русе, израснал в патриотично семейство, носи от рано в себе си възрожденски дух. Става най-младият четник в Червеноводската чета през 1875 г. Следва бойния й път до развиването на четниците от турците, а след това сменя четническата униформа, облича доброволческата и се отправя за Сърбия. Участва в боевете при с. Раковица под командването на подполковник Киряев. След завършването на Сръбско-турската война 1876 г. се завръща във Влашко. Участва в зимния поход на дружината през Химитлийския проход в колоната на генерал Скобелев.
„Аз не съм учил не да предавам, а да превземам крепости!“
На 10-ти ноември 1885 г. сърбите настъпват с дясната колона на Тимошката дивизия. Обръчът около видинската крепост се затяга. Сръбските войски са на 2,5 км. от външната крепостна стена и на 4-4,5 км от крепостта. На 11-ти ноември те започват активни действия срещу крепостта. Четири обсадни батареи обстрелват бастионите, 11 300 пушки стрелят срещу защитниците. Освен това 12 полски оръдия съдействат на пехотата. Противникът настъпва с два пъти по-голяма жива сила и успява да затегне по суша обръча около крепостта. Видинската цитадела е пред страшно изпитание. Узунов заповядва ровът пред бастиона да се напълни с вода и да се засили артилерийският огън. Генерал Лешанин известява Узунов, че има заповед от крал Милан да прекрати огъня и започват преговори за мир. Според предварителните преговори с българските власти Видински окръг се дава на Сърбия. Но капитан Узунов е твърд, че крепостта ще се защитава до край. Отбраната продължава с по-голяма сила и настойчивост. Лешанин е принуден да се оттегли. Прибързано преди войната ген. Лешанин се изказва, че българската войска се командва от капитани и майори и победата му е сигурна.
1943 година – Холокостът и България: България сключва договор с Германия за поетапна депортация на българските евреи в концентрационни лагери.
Холокостът в България обхваща дейностите на българските власти, съдействащи на Холокоста – политиката на Германия за ликвидиране на евреите в Европа по време на Втората световна война.
Целият исторически процес, свързан със съдбата на българските евреи по време на Холокоста в годините на Втората световна война е следствие от политическия избор на тогавашното правителство да застане на страната на Хитлер и реакцията на българското общество. Официалната политика по еврейския въпрос в периода 1940-1944 г. се диктува основно от два фактора. Първият е желанието на управниците да “обединят” България след разпокъсването й след краха от Първата световна война, за което германците предлагат единствени формула – присъединяване към “Оста”. Вторият е страха от болшевизирането на страната, ако се тръгне със Съюзниците, или от смазването й от Вермахта по примера на много европейски страни и преди всичко Югославия през1940 г. България заема лавираща прогерманска позиция и не участва във военните действия срещу Съюзниците. Но необходимостта от някакви действия, удовлетворяващи Хитлер, тласка правителството към разглеждане на българското еврейство като заложник. Българското общество не приема подобна жестока, аморална и противоконституционна политика и в резултат на своята уникална реакция побеждава силите на злото в един продължителен и много сложен процес. В резултат на това нито един български евреин не е отпратен към газовите камери.
1980 година – Стартира телевизионното предаване „Минута е много“.
„Минута е много“ не е първото, но е най-дълго просъществувалото телевизионно състезание в ефира на България. Първото му излъчване е на 22 февруари 1980 година по Българската национална телевизия. Водещ на незабравимото предаването е актьорът Петър Вучков, а от 2003 г. негов асистент е колегата му Стефан Спасов. Автор на предаването е проф. д-р Лилия Райчева, а продуцент от 2003 година – Надежда Кехайова.