Разказ за живота на италианеца Едмондо Вакаро в Пловдив от 1879 до 1926 г.

Проучените документи в архивите дават сведения за драматични събития, свързани с къщата на „Христо Г. Данов”

Владимир Балчев

Преди две седмици „Под тепето“ посочи „поредния архитектурен бисер на Пловдив“, който е, меко казано,  в лошо състояние. Става дума за сграда на ул. „Христо Г. Данов“ № 21. Никола Алваджиев твърди, че къщата била построена по италиански модел от Вакаро. Преди тук бил конакът на Исмаил бей. Фактите обаче се разминават, тъй като конакът на Исмаил бей се намирал почти до Джумаята. Какво казват документите. Една снимка на придворния фотограф Иван Карастоянов е сигурно указание, че през 1892 г. сградата вече е съществувала. През 1919 г. собственик на къщата бил Бохор Перец. Собственикът обаче от години не живеел в Пловдив, затова упълномощил брат си да я отдава под наем, или да преговаря за продажбата й. Като съсед е посочен д-р Атанас Събев, който закупил конака на Марко бей и с помощта на съпругата си, италианката Емилия Фавретто, приспособил старинната постройка за частна търговска гимназия. От другата страна съсед е Тома Костов, който отворил на Джумаята  магазин за модерни велосипеди от Европа.

Проучените документи в архивите дават сведения за драматични събития, свързани с тази къща:

През 1919 г. в Пловдив пристигнал италианецът Едмондо Вакаро. В  свидетелството му за съдимост пише, че е роден в Цариград, а негови родители са Карло Алберто Вакаро и Марона Морети Вакаро. Всъщност Едмондо Вакаро прекарал по-голямата част от живота си в Пловдив. Пристигнал под тепетата едва 6-годишен, а 36 години по-късно бил принуден да напусне града и се върне в Италия, тъй като Първата световна война превърнала родината му и България във вражески държави.  

Карло Алберто Вакаро, бащата на Едмондо, бил отдаден на бизнеса, пробивал си път в продължение на повече от 20 години, докато се наложи като един от най-крупните търгов­ци и индустриалци под тепетата. Майката Марона била човек на изкуството. Още в началото на 1881 г. вестник „Марица“ известява за изявите й в благотворителен концерт с участието на професионалните музикантки Мария Монтани (пианистка) и княгиня Турн-Таксис (оперна певица). Израснал в тази среда, Едмондо Вакаро в по-нататъшния си път непрестанно се люшка между бреговете на прагматичното и романтичното.

През май 1912 г., репортер на вестник „Санстефанска България" влязъл за първи път в новопостроена­та сграда на кино „Екзелсиор". Стъписан и объркан, журналистът се почудил как да обясни невиждания в Пловдив европейски блясък, парижкия лукс, празничното сияние на електричеството, сюблимното усещане, че от този салон пловдивча­ни гледат направо към модерния свят на бъдещето? Новинарят едва успял да благодари на Едмондо Вакаро, „чо­век на една Велика Италия", който не пожалил сили и средства, за да направи изключителен подарък на града.

Отшумели аплодисментите. След обявяването на Първата световна война, фамилията Вакаро трябвало да напусне страната…

При завръщането си в Пловдив през 1919 г. Едмондо Вакаро видял един различен град. Наемите били космически, денем улиците прие­мали протеста на гладни­те, нощем - веселието на новобогаташите. Въпреки променената обстановка, Едмондо решил да наеме голямата  сграда на ул. „Княз Фердинанд“ (сега ул. „Христо Г. Данов“ №21). Така италианецът тряб­вало да плаща наем не са­мо за киното, но и за ог­ромната къща с четири спални, два салона, прос­торна столова, плюс дру­ги четири помещения. Този палат давал подслон на седем деца, съпруга и три слугини. На всичко отгоре домът бил обзаведен с най-скъпите мебели, ук­расен с оригинални картини, пана от японски порцелан и различни статуи. Само че доходите от европейското кино в гладния Пловдив не мо­жели  да  му  осигурят нужните средства. Затова през 1920 г. Едмондо се включил в Акционерно дружество „Егейско море“, на което станал подпредседател. Дружеството било за производство на мебели, но се занимавало още с търговия (включително на тютюн), комисионерство, едновременно с това извършвало всякакви банкови операции. Виждайки, че и тук нещата не вървят добре, италианецът напуснал дружеството през лятото на 1922 г. В този момент съдът анулирал предишния до­говор    за наема на кино „Екзел­сиор . Какво можел да направи Едмодо Вакаро, освен да продаде цялата техника? На 6 март 1923 г. купу­вачите Г.Адамов и Г. Кацаров платили 5 милио­на лева за киномашините. Добра сума, но по-го­лямата част от нея отиш­ла за погасяване на стари дългове.   С   останалите пари италианецът наел мелница в днешното село Ясно поле. Модерната техника била закупена с нови дългове.

Синът на Карло Алберти загубил половин година, докато се монтира  техниката, но през това време успял да сключи изгодни догово­ри за мелене на зърно. Просто мелницата трябвало да се завърти и за­почне връщането на дъл­говете. Мелницата обаче не се завъртяла. Най-напред се намесил кметът на Ясно поле, след това собственикът на мелницата, накрая - съ­дът. Тъкмо преди пуска­нето на машините собственикът се покрил, за да не получи наема в определе­ния срок и веднага завел дело. Искал си обратно мелницата, заедно с ма­шините, платени от Вака­ро, и всичките постройки, вдигнати от италианеца. Притиснат до стената, Едмондо вземал заеми с убийствен срок от някол­ко дни, надявайки се, че съдът и законът ще се на­месят навреме.

Крушението би­ло страшно. Скъпите ме­бели били продадени на  безценица през 1925 г., новите машини се изтъргували на половин цена. През 1926 г. Вакаро умо­лявал съда да му оставят поне мивката, защото дъщеря му Йоланта била на няколко месеца, синовете Джино и Силвио на 2  и 12 години. Непълнолетни били също Ренато, Ада, София, Меропе (впоследствие по мъж Дженаро Ленатто), Нелла (Наталия).  Едмондо бил съсипан от катастрофата. Напуснал Пловдив, преживял ня­колко години в София и се поминал само 20 дни след  смъртта на баща си.

Припомняме първата публикация по темата тук: Поредният архитектрен бисер в лошо състояние в Пловдив

Коментирай

Попълнете задължително отбелязаните с (*) Полета. HTML код не е позволен.

КОНТАКТИ: redactor@kapana.bg; reklama@kapana.bg


Всички мнения и твърдения, изразени в това или във всяко друго издание на Фондация „Отец Паисий 36“, са такива на техния автор и/или издател и не отразяват непременно възгледите на Фондация „Америка за България“ или на нейните директори, служители или представители.

We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…