Кръстоносци и османлии плячкосвали и унищожавали храма

Стоян Чалъков, благодарение на влиянието си пред султана, успял да издейства ферман за построяване на църквата

До Освобождението камбаните висели на дърво в двора 

Катедралната църква на Пловдив отбелязва храмов празник днес 

Първото голямо постижение на българите от Пловдив в борбата за църковна независимост се случило на 25 декември 1859 г., в деня на Рождество Христово. Тогавашният Пловдивски митрополит Паисий заедно с поп Златан, председател на храма, отслужили тържествена Света Литургия, за първи път на български език.

Между двата хълма Джамбаз тепе и Тексим тепе още през Средновековието е имало красива и величествена църква, сочат документи, запазени и до днес. На това място сега се извисява катедралният храм на град Пловдив, който днес отбелязва своя празник.

Първите, запазени за нея сведения, датират от ІХ – Х в. Църквата още тогава била посветена на Божията Майка. Никита Хониат, виден византийски интелектуалец, писател и управник на Пловдивската област, описал тази църква така: „със своето великолепие и величие тя буди удивление и почуда във всеки, който я посещавал“. По време на последните възстановителни работи, свързани с обновяването на храма, под олтара била намерена надгробна плоча с надпис на първи ктитор - знатният византиец Амиант.

През 1189 г. в града нахлули кръстоносците от Третия кръстоносен поход и Филипопол бил плячкосан, а красивият му храм ограбен. След тези събития църквата била възобновена като катедрален храм, а около него възникнал манастир и така място се превърнало духовно средище. След завладяването на града през 1371 г. манастирът край църквата бил разрушен и напълно унищожен.

През периода на Възраждането от древната и величествена църква нямало и следа. За времето от 1844 до 1845 г. брациговски майстори издигнали нова голяма църква, изцяло съградена от камък. Тя представлявала трикорабна псевдобазилика с внушителни размери. Първоначално неин ктитор бил  Вълко Теодорович Чалъков (Големия) от Копривщица, заселил се в град Пловдив в началото на ХІХ в. Той бил според Константин Моравенов неин епитроп от 1825 г. до 1841 г., когато и починал.  Заместил го след това брат му Стоян Тодорович Чалъков. При него именно била издигната новата красива църква. Стоян Чалъков, благодарение на влиянието си пред султана, успял да издейства ферман за построяване на църквата, съобщава Пловдивската митрополия. На северната врата на храма върху малка мраморна плочка, взидана в мраморна рамка на вратата, е издълбан надпис на български, който свидетелства, че строежът на църквата е започнал на 26 април 1844 г. и най-вероятно е завършил през 1845 г. Предполага се, че освещаването е станало в същата 1845 г. при митрополит Никифор на храмовия празник или по-късно в същата година на друг Богородичен празник.

По време на църковно-народните борби за независимост църквата „Св. Богородица” изиграла изключително важна роля. На 25 декември 1859 г., в деня на Рождество Христово, тогавашният Пловдивски митрополит Паисий заедно с поп Златан, председател на храма, отслужили тържествена Света Литургия, за първи път на български език. Това било първото голямо постижение на българите от Пловдив в борбата за църковна независимост. След службата митрополитът официално оповестил, че неговото паство се отрича от Цариградския патриарх, поради което избухнал скандал в града, а митрополит Паисий бил заточен на Света Гора, после в Ченаккале и накрая на остров Халки. На 30 април 1871 г. бил проведен Първият църковно-народен събор в Цариград, на който освен 60 свещеници участвали и 200 миряни. Изпратена била и делегация до Високата порта с официални искания за църковна независимост и тогава бил подписан акт за отделянето на Пловдивската епархия от Цариградската Патриаршия. През 1870 г. бил издаден султански ферман за учредяване на българската Екзархия, с което Високата порта официално признала автономията на българската църква, а оттам и на българската нация. През 1872 г. в град Пловдив в катедралния храм бил посрещнат първият пловдивски екзархийски митрополит Панарет. Така в Пловдив до 1906 г. съществували две митрополии – гръцка, при старата митрополитска църква „Света Марина”, и българска – при църквата „Света Богородица”.

След Руско-турската освободителна война и Освобождението на България от турско робство при храма била построена и камбанария - през 1881 г., тъй като такава липсвала до тогава, и камбаните на храма били закачени на дърво, намиращо се в двора на църквата. Новата камбанария била построена по проект на чешкия инженер и архитект Йосиф Шнитер. Той бил роден през 1852 г. в село Нови Биджов, Чехия. Бил именит архитект, инженер и геодезист – най–големият и самоотвержен строител, който град Пловдив някога е имал. Завършил Строителния Факултет  на Политехническия Институт във Виена, той се включил като доброволец в Руско-турската война, но още преди подписването на Сан-Стефанския мирен договор бил изпратен от командването в Пловдив. След освобождението и изтеглянето на руските войски от Източна Румелия Шнитер започнал частна практика, но по-късно същата година ( 1878 ) бил назначен за главен инженер и началник на техническата служба на Община Пловдив – длъжност, която той не изоставил до смъртта си през 1914 г. Сред най-известните сгради, проектирани и построени от него до 1885 г., била и камбанарията към катедралния храм „Света Богородица”. Тя била издигната над западния вход на катедралата и била построена в стил руски класицизъм. В този си вид тя се е запазила и до днес. По своята същност тя представлява голяма триетажна кула, поставена върху четири стълба, свързани помежду си с големи арки, купол на камбанарията и четири камбани. Те били дело на Лазар Велеганов от Банско, който като се преселил в Пловдив построил леярница и  отливал  камбани. На една от камбаните има надпис, който гласи, че тя е подарена на църквата в памет на Хр. Иванов от Пловдив, 25 декември 1895 г. Най-голямата също има надпис, който показва, че тя е подарена в памет на освободителя Александър Николаевич ІІ през 1909 г. Другите две камбани нямат надпис и навярно  едната от тях е тази, с която Лазар Велеганов посрещнал освободителите и генерал Гурко на 4 януари 1878 г.  На западната фасада на камбанарията е поставен надпис с месингови букви: „Въ Память Освободителямъ”, с който пловдивското население я посветило на великия подвиг на руските воини, освободили града от турско робство на 4 януари 1878 г. под командването на генерал Гурко. В чест на това събитие на същата дата в храма бил отслужен и благодарствен молебен, на който присъствал лично генерал Гурко с цялата си свита.

Самата църква е с размери 32 м на 17 м. Тя представлява трикорабна базилика, на която  средната част (наос)  е разделена на три кораба от два реда по шест колони, завършващи с пищни капители в стил барок, свързани една с друга посредтством арки. Има също една олтарна абсида и притвор. Църквата е без купол поради съществуващите по онова време ограничения за християнските храмове. В западната й част се намира притворът, а на изток е светият олтар. В западната част на наоса се намира и емпорията или т. нар. балкон с дъговиден парапет, известен още като женско отделение. Средният кораб е широк колкото двата странични и е по-висок от тях, с размери 11 х 9 м. И трите кораба са сводести и са под общ седловиден покрив.

Иконостасът бил изработен от дебърските майстори резбари Андон и Димитър Станишеви в стил ампир, т. е. с малко, но едри резбовани елементи, които били апликирани върху основата. Този стил тогава бил, както се казва „на мода”. Иконостасът е с размери 14,30 х 3,75 м. В резбата преобладават растителни мотиви – рози, грозде, листа, маргарити, венци от дъбови клонки. Иконите на иконостаса са дело на Никола Одринчанин. Под царските икони в медальони били изписани свещени образи и библейски събития. Станислав Доспевски е автор на царската икона на Пресвета Богородица с Младенеца Иисус от иконостаса, която той нарисувал през 1875 г. специално за големия си приятел и съмишленик Найден Геров – руски вицеконсул в Пловдив по онова време. Когато изписвал тази икона, авторът имал основната цел да я подари на Найден Геров, за да бъде поставена в параклисния кът на къщата му на улица   „Съборна” в Стария град. Той изобщо не подозирал, че след време тази икона ще се превърне в изключителен шедьовър на българското възрожденско изкуство, за каквато се счита днес. По-късно иконата била подарена на храма от Мария Найден Герова. Самият Станислав Доспевски бил арестуван от турските власти през 1877 г. и окован във вериги бил изпратен в един от Цариградските затвори. Там той починал от тиф, а трупът му бил намерен между телата на 180-те негови сънародници. Негова е и иконата на Господ Иисус Христос, която датира от 1876 г. Иконата,  именувана „Архангелски събор”, според едни сведения, била дело на Захари Зограф, а според други тя била изрисувана от Димитър Зограф през 1836 г. Близка е до византийската живопис, характеризира се със строги лица и тъмни тонове. В долния край на иконата се чете надпис: „1836 Димитър Хр. Зограф”. Това показва кой точно е автор на иконата и кога тя е изписана.

Архиерейският трон е дело на пловдивския резбар Иван Манов,  работил в Пловдив през първата половина на ХХ в. И тук, както при иконостаса, в резбата са пресъздадени същите растителни мотиви, също има и ангелчета с корони, гълъби и др. Певницата е осемстенна, с инкрустирани бели костени частици. Пловдивският резбар Стоян Петров Кюстебеков през 1967 г. изработил два еднакви кивота за храма с резба в стила на иконостаса.

През 1952 – 1953 г. по инициатива и с благословението на тогавашния пловдивски митрополит Кирил, по-късно Патриарх Български, църквата „Света Богородица” била изографисана от професорите Никола Кожухаров, Димитър Гюдженов и Васил Захариев. Кожухаров и Гюдженов били възпитаници на Парижката академия за изящни изкуства и отговаряли за стенописите, а Захариев усъвършенствал таланта си в Академията в Лайпциг. Той пък бил отговорник по декорацията на храма. Заедно с тях работили  и други видни пловдивчани като Златю Бояджиев и Димитър Куманов. Благодарение на тяхната съвместна дейност църквата била изографисана с ликовете на видни български дейци, дали своя принос за църковната независимост, като митрополит Методий Кусев, Натанаил Пловдивски, Иларион Ловчански, Панарет Пловдивски, Паисий Пловдивски, Екзарх Антим І, Екзарх Йосиф, Авксентий Велешки, епископ Иларион Макариополски и на родолюбивите  българи – Драган Цанков, Стефан Богориди, Гавраил Кръстевич, П. Р. Славейков, Тодор Бурмов, Йоаким Груев и др., които заедно с духовенството също посветили живота си за независимостта на българската църква. Орнаментите не били правени по шаблон, а поотделно. Използвани били основно плетеници, лозници, древнохристиянски символи и др. В това отношение църквата се характеризира с изключително изящество.

В чест на 2000-та годишнина от Рождество Христово храмът е цялостно реставриран и възстановен.