По традиция на 27-ми март се раздават наградите ИКАР

Руси Чанев ще получи награда за цялостен принос към театралното изкуство

Паулина Гегова

27 март е световният ден на театъра. На него всеки обвързан по някакъв начин с тази прекрасна, макар и жестока професия си прави равносметка защо точно я обича и осъзнава, че въпреки премеждията, не може да я изостави с лека ръка.  Казвам, че професията е жестока, защото никой, който не се занимава с нея, не осъзнава колко жертви са необходими, през колко препятствия се минава и колко сурови условия се изтърпяват, за да се изкара постановка, често наричана „продукт“, която да бъде представена на широката публика.

Целта на театъра е да провокира и да събуди в душата чувства и мисли, които да преобърнат представите или да ги насочат в определена насока, тематично заложена в сюжета на представлението. Леон Даниел е казал, че театърът е зрелище, а хората обичат зрелищата. Обичат да наблюдават през телескоп чуждите драми. Може би така се чувстват по-добре, защото не са на техен гръб, докато не осъзнаят, че може да открият себе си във всяка една ситуация, поставена на сцената.

Като говорим за сцена, няма как да пропусна момента, че сцената е еквивалент на нищета. И като материя, и като преживяване. От сценичният работни, през режисьора, до артистите, всички те са щастливи и в същото време страдат, бивайки на сцена. В нея откриват своят измислен свят, който ги защитава от реалността и в същото време са нещастни, защото губят самоличността си в един неспирен поток на истории и персонажи. Ако питате един актьор коя е любимата му роля, няма да получите точен отговор. Разграничението при твореца е невъзможно, защото всеки един нов образ отнема част от тях и поставя нова емоция от въпросния характер.

В театъра се сблъскват противоречия. Противоречия на вяра, на надежди, на бит и обществена проблематика.

„В театъра, режисьорът бог, но актьорът, уви – атеист“, казва Жарко Петан и това противоречие произлиза от факта, че актьорът не бива да си поставя кумири. Умът му трябва да е отворен, готов да приеме всичко и всеки, който му поставят.

Жан Кокто твърди пък, че величието на театъра се състои в това, че на финала покойниците стават, за да се поклонят. Именно в това е и огромната сила на живото изкуство – че събира границите между отвъдното и живота, преобръща ги на 360 градуса, размесва ги и пак ги поставя в неопределим ред.

По традиция, на 27 март в България се раздават наградите ИКАР. Тази година Руси Чанев ще получи награда за цялостен принос към родния театър, а статуетка за чест и достойнство през 2017г. ще се присъди на Гинка Станчева. Отличие за цялостен принос към преподавателската дейност ще получи една от примите на българското кино Цветана Манева и то напълно заслужено.

От пловдивска страна се борят представленията „Майка“  на Маргарита Мачева от Драматичен театър Пловдив и Веселка Кунчева за индивидуално постижение в кукленото изкуство за постановката „Дама Пика“.

Може да е шега, може да е противоречие, обаче какво от това - аз съм жена , споделя художничката

Разговор на Виктор Георгиев 

Цвета Марова е от Велико Търново, завършва скулптура в художествената гимназия в Пловдив и живопис във Велико Търново при проф. Александър Терзиев. Преподава изобразително изкуство на профилирани паралелки и е лектор в частни колежи в Пловдив. От 2015 е художник на свободна практика. През февруари 2017 нейната самостоятелна изложба в галерия Arsenal of art предизвика силен интерес в артистичните среди. 

- Изложбата ти се казваше „Елементи и сили”, но да оставим живописта и философията настрани и да нагазим в психологията - кои елементи от твоя характер ти дават сили?

- Не знам, май почти всичко, за което се сещам, ми пречи. Например доста ме мързи…..

- А типичната ти разпиляност?

- О, помага ми. Разпиляността ми помага. Защото аз всъщност съм разпиляна само по отношение на бита…..

- А в изкуството това означава да си подреден по друг начин…..

- Май да. Външната разпиляност всъщност е онази вътрешна подредба, заради която нещата стават по инстинкт, подплатен със знание и опит…..

- Всички са във възторг от избухването на цветовете в картините ти и го намират за готина и не много обичайна проява на жизненост. Така ли е наистина?

- Самите картини са много жизнени, да, много емоционални, с много силен заряд. Дали аз самата съм жизнена? По-скоро – не. Но като цяло успявам да вкарам в тях това усещане. Явно имам нужда да балансирам.

- Защо, защо не вкарваш мрачните неща, които са част от теб?

- А, държа си ги за себе си. Мрачните си ги държа в мен, те ме разболяват и всичко тръгва да става все по-лошо…..така си живеем с тях…..

- Това не е ли противоречие?

- Може да е шега, може да е противоречие, обаче какво от това - аз съм жена. 

- Тоест, освен да рисуваш, обичаш обувки?

- Да, много обичам обувки. 

- Добре, по повод изложбата ти беше написано, че си новото цвете на пловдивското изобразително изкуство. Това ласкае ли те?

- О, много. Защото аз съм си цветна, нали…..Това да си цвете е комплимент…..за всяка жена е комплимент. 

- Ласкае те много – но без никакво „но”?

- Ами не знам защо трябва да има някакво „но”. Факт си е – не ме притеснява, ласкае ме. Имаше други неща, които ме притесняваха на самата изложба.

- Кои?

- На откриването се чувствах…..имах странното усещане, че хората няма да ме харесат, защото няма да задоволя техните очаквания. Но, поне според отзивите, те ме харесаха, точно защото представянето наистина не отговаряше на очакванията им. Тази изложба е много различна. Картините ми преди бяха доста по-абстрактни, по-монохромни. Сега във всяка има образ, персонификация, нещо, което създава…..поне усещане за човек. Казвам „нещо”, защото това не са конкретни хора, не са портрети. И даже там, където има опит за портрет - по-скоро за автопортрет – е всъщност опит да уловя собствените си различни състояния и характери, израз на начина, по който виждам емоцията си, не търсене на конкретния образ.  

- Откъде се появи тази образност, какво се промени във времето между предишното и сегашното ти рисуване?

- Онова, което работех преди, беше доста по-аморфно – сигурно защото аз самата се чувствах по-аморфна. А сега май се опитвам да се поставя в някакъв социум, вероятно защото съм много повече отдадена на рисуването. Като съм затворена сама в ателието, имам нужда от хора наоколо и си ги рисувам…..  

- Пречат или помагат годините преподаване на изобразително изкуство на един вече свободен художник?

- Още ми е трудно да преценя. От една страна, работата ми беше много интересна - контактът със самите деца, да виждаш как се развиват, как постигат нещо, как откриват света на изкуството, е изключително съблазнително, така ти гали душичката, че свят ти се завива. От друга страна, както винаги при мен, прекалено много енергия вкарвах в училището и прекалено дълго отлагах собствените изяви - рисувах все по-епизодично, съзнанието ми беше ангажирано с работата буквално до степен да не можеш да мислиш. А изкуството е мисъл. Добре, де, то е дух - а духът е мисъл. Това не е нещо, което можеш да правиш между другото, поне не за мен. 

- Откровена си, това не пречи ли в света, в който живеем?

- Сигурно пречи, обаче какво да направя, всичко при мен е на показ. В училище постоянно си драсках и мои рисунки бяха пръснати навсякъде. А ако някой попита това какво е, колежката ми Марина Нанкова отговаряше – а-а, на Цвета нервната система….. 

- Нека да се върнем на темата за яркия цвят. Макар изтъкани от живот, работите ти носят и стаена заплаха - „Момичето на слънчевия вятър”, „Алиса в реалния свят”,  „Нимфата на залез”, „Голата в рамка”. Има го даже в този „Април”…..

- О, там…..там е страшно, жълтият човек е много страшен…..Зад него стои онзи стих на Елиът: „Април е най-жестокият месец”…..

- Зрителят обаче сякаш не забелязва тези неща веднага, на пръв поглед те остават скрити. Нарочно ли подвеждаш хората? 

- Не са скрити ужасиите, там са си изцяло. В картините аз показвам светлата си страна, без да крия тъмната – но за да я види, трябва човек малко повече да се вгледа. 

- А има ли хора, които схващат веднага?

- Ами не знам, рядко обсъждам с някого картините си на такова ниво…..Но всъщност – да, има хора, които го усещат. Когато Торо /известният пловдивски колекционер Торос Торосян – б.а./ видя за първи път „Април”, веднага каза, че жълтият човек го плаши. В крайна сметка, явно картините ми не са чак толкова жизнерадостни. И е нормално, аз не съм само експлозия от цвят, а понякога и други експлозии. Да, аз съм динамичен, но в същото време и ужасяващо мързелив човек. Или поне така изглежда. Често се будя в три през нощта, влизам в ателието в 4, работя до 8-9, а после цял ден не мърдам от леглото. Дори не измивам чиниите…..

- Зареждаш батериите?

- Сигурно. Това е някак си част от естествения ми ритъм. Обаче, погледнато отстрани, за нормалните хора това не е съвсем нормално поведение.

- Добре, а за теб нормално ли беше прескачането към акварела, което се оказа доста успешно, макар да твърдиш, че не си акварелист?

- Твърдя, че не съм акварелист по ред причини. Но, да, нормално е прескачането към акварела. Той е просто средство за изразяване както акрилът, маслената боя, сухият пастел и всичко останало. С какво работиш е второстепенно. Да, до голяма степен вдигането на цветността при мен се дължи и на факта, че смених маслото с акрил. Чисто технологично, това води до промяна, защото тези бои имат различна консистенция, плътност, характер, скоростта на съхнене е различна, начинът, по който усещаш боята, е различен. Общото е, че можеш да натрупваш. 

- А акварелът?

- Той дава ефирност, усещане за лекота, за свобода на петното. Но в същото време ме дисциплинира. При работата с акрил можеш да направиш една, две, пет, десет картини една върху друга, можеш да импровизираш и да поправяш. Импровизацията с акварела е нещо съвсем различно. Тя може да те изненада, но не можеш да я пипаш после, поне не съществено. Тоест, вътре в границите на акварела можеш да си безкрайно свободен, да разливаш едни петна навсякъде, да заливаш всичко с вода, да преливаш тон в тон, което много ми допада. Обаче не можеш да поправяш. 

- Освен всичко друго, изложбата ти в галерия Arsenal of art се оценява като успешна и откъм продажби. Как се отнасяш към парите?

- Никак. Трудно е, когато ги няма, но ако има за нови платна, бои и обувки, значи всичко е наред. Пламен /съпругът ? Пламен Асенов, журналист и писател – б. а./ се занимава с тези неща. Но е добре да има продажби - така художникът не само работи и се развива, но получава и обективна оценка за труда си, която допълва словесно-абстрактната и е доста ласкателна. Разбира се, в днешна България нещата са объркани – често хората, които имат пари, не се интересуват от истинско изкуство, а от чалга.  Докато пък онези, които наистина ценят нещата и искат да ги имат, реално нямат пари. 

- И накрая задължителния въпрос за бъдещите планове, но в малко по-различен вид - какво искаш да постигнеш, докъде искаш да стигнеш с изкуството си изобщо?

- Що се отнася до конкретните планове за изложби, както е нормално, те са налице за около година напред. Колкото до далечните хоризонти…..ами…..аз всъщност нямам…..амбиции. Това може да звучи странно, но искам просто да си стоя и да си рисувам. Даже ако е възможно – някой друг да ми прави изложбите и аз да не присъствам. Само рисуването ме интересува. 

ВУЗ-ът инвестира в учебни зали и лаборатории в Пловдив

Таня Кънева

Медицинският университет в Пловдив се нареди сред най-големите възложители на обществени поръчки у нас през изминалата седмица. Висшето учебно заведение обяви процедура за близо 5 милиона лева.

Университетът ще избере изпълнител за изготвяне на инвестиционен проект в техническа фаза, осъществяване на авторски надзор и изграждане на нов Учебен корпус. Сградата, според заданието, ще се състои от учебни зали и лаборатории. Зададените параметри са за строеж на 7 нива: сутерен, фоайе и 5 етажа, като сградата да е с индикативна обща площ от 4650 кв.м. Възложителят иска още построеното да е със съвременна визия и форми, като стойността на обявената поръчка е 4.95 млн. лв.

Критериите за оценка на офертите са "качество", в което се включват няколко показателя с тежест 70%, и цена с тежест 30%. Участниците в търга трябва да имат реализиран минимален оборот в сферата, попадаща в обхвата на поръчката, за последните три приключили финансови години в размер на 200 хил. лв. за дейности по проектиране на нежилищни сгради с предназначение за учебни или лабораторни цели и 9 млн. лв. за дейности по строителство на нежилищни сгради с предназначение за учебни или лабораторни цели.

Продължителността на изпълнението на поръчката е 500 дни.

Крайният срок за подаване на оферти е 27 април 2017 г.

На територията на града оперират над 80 ИТ фирми с повече от 5 000 висококвалифицирани специалисти, споделя проф. д-р Антон Илиев

Общо 354 абсолвенти от Випуск 2016 на Факултета по математика и информатика (ФМИ)  на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ (ПУ) положиха Галилеевата клетва и получиха своите дипломи на тържествена церемония в града под тепетата. Пълните отличници са общо 125, от които 59 бакалаври и 66 магистри. Ръководството на Пловдивския университет, представители на общинската власт, мениджъри на ИТ компании от региона, студенти и журналисти присъстваха на събитието.

„Спокоен съм, защото знам, че сте добре подготвени и съм сигурен, че където и да се реализирате, вие ще защитавате своята професионална чест и достойнство, а с това и честта и авторитета на институцията, която ви е подготвила“, с тези думи ректорът на университета проф. д-р Запрян Козлуджов пожела на добър час на абсолвентите.

„Пловдив се обособи като втори ИТ център на индустрията в България. На територията на града оперират над 80 ИТ фирми с повече от 5 000 висококвалифицирани специалисти. Един от създателите на ИТ кадри за нуждите на бизнеса в региона е нашият факултет. Тук по световени стандарти се обучават чуждестранни и български студенти по бакалавърски, магистърски и докторантски програми по математика, информатика, информационни технологии и методика на обученията по тези професионални направления. Нашите кадри създават и мултиплицират ИТ бизнеса в града. Гордеем се с адаптивността и връзките си с бизнеса на локално и национално равнище. Регулярно адаптираме учебните планове и програми и развиваме академичния състав, като привличаме високовалифицирани специалисти от бизнеса като докторанти и преподаватели във факултета“, изтъкна пред абсолвентите деканът на ФМИ проф. д-р Антон Илиев.

„Приветствам ви за избора, който сте направили за своето обучение и съм сигурен, че скоро много от вас  ще бъдат част от екипите на водещи ИТ компании в страната. Сигурен съм и че сред вас има технологични лидери от новото поколение ИТ специалисти в България. Казвам България, защото вярвам и си пожелавам всички вие да живеете и да работите тук, не само за да подпомогнете развитието на страната, но и защото стандартът на живот, който професията може да ви осигури тук, ще бъде по-висок от този на много ваши колеги по света. Пожелавам на всеки един от вас да има късмета, който имахме аз и колегите ми, да работите в компании, които имат визия и работят с мащаб, давайки добавена стойност не само за служителите си, но и за сектора като цяло“, изтъкна Георги Соколов, технологичен мендиждър в Програмиста АД, която е най-голямата и успешна българска ИТ компания в региона.

Сред постиженията на факултета през 2016 са и прием на 20 нови докторанта, обявяване на допълнителни конкурси за първи път и старт на нова бакалавърска специалност „Софтуерно инженерство“, съвместно с Община Пловдив, за обучение на украински и молдовски младежи с български произход.  През изминалата година ФМИ гордо се закичи и с един златен, един сребърен и два бронзови медала от олимпиади и се сдоби с две нови аудитории, две нови компютърни зали и обновена компютърна техника.

Концертът започна с едночасово въведение в историята на произведението и обстоен анализ от Камджалов върху всяка една отделна част

„Реквием“ е едно избавление на човешката душа, лъкатушеща се между Ада и Рая

Паулина Гегова

Моцарт е абсолютно съвършенство, за което не ни достига чистота. Така смята маестро Йордан Камджалов за гения на класическата музика и най-вероятно е прав. Мнозина, ако не всички, музиканти признават, че да свириш Моцарт е творческо самоубийство. Започваш, но не знаеш къде ще му излезе краят. Не си сигурен дали поемаш по една стръмна пропаст, от която не можеш да се върнеш. Остава ти само да рискуваш на сляпо и да се надяваш да успееш поне малко да се доближиш до този перфекционизъм.

„Реквием“ на Волфган Амадеус Моцарт е написан през 1791г. в ре минор KV 626, като последната молитва на композитора. За жалост, неговият земен път приключва преди да довърши произведението. Неговата работа стига до 7-ма част, а останалите са написани от брилянтният му ученик Франц Ксавер Зюсмайер, който така е попил от стила му, че не се забелязва каквато и да е разлика в звученето. Така, общо стават 14 части – Въведение:Вечен покой, Господи помилвай, Денят на гнева, Тръбният глас, Царят на изумителното величие, Припомни си, Низвергване на злословещите, Лакримоза, Дарове:Господи, Жертвоприношение, Свят, Благословеният, Агнецът Божий и Причистване:Вечната светлина,

Снощи диригент Йордан Камджалов, заедно с Genesis Orchestra и хор „Музикална лаборатория за човека“, изготвен само и единствено от непрофесионалисти, представиха творбата пред пловдивската публика в спортна зала Колодрума.

Концертът започна с едночасово въведение в историята на произведението и обстоен анализ от Камджалов върху всяка една отделна част, като музикантите демонстрираха секундни откъси от тях, докато във втората част можехме да го чуем цялостно, без прекъсвания, затаили дъх от вълнение.

„Реквием“ е действително една молитва. Едно избавление на човешката душа, лъкатушеща се между Ада и Рая, борещо се за своето изкупление. И докато Адът бива инструментално описан със струнни инструменти в лика на цигулки и виолончело, то Рая се описва с духовите. Именно те се използват в „старата музика“ за възхвала.

В снощния концерт се открои едно забележително явление – присъствието на две басетни корни, които са единствените такива инструменти в цяла България. Преди броени дни, маестро Камджалов обеща в открит разговор, че въпреки не добрата акустика на Колодрума, той и неговият екип ще се постараят да направят всичко възможно да не ощетят слушателите от звукова гледна точна. Спокойно можем да потвърдим, че обещанието беше изпълнено. Техниката и прецизността на изпълнителите караха инструментите да звънтят като камбани, а човешкият глас прокара тръпки по телата ни. Концертът се предаваше на живо, позволявайки на стотици българи, а и не само, по цял свят да се насладят на класическия шедьовър. На екрана се сменяха кадри от оркестъра и хора, с картини, изобразяващи тематиката в творбата – огън, извървеният път, ангелското начало във всеки от нас.

В Моцарт никой не може да се скрие. Тук всеки изпълнител остава гол. Тук параваните са невъзможни. Тук всеки остава сам със своето разбиране за звук, техника, фраза, мислите и чувствата му стават прозрачни, споделя маестро Камджалов.

Поради успеха на колаборацията между четирите звена – диригент, оркестър, солисти и хор, ще има и втори сезон на Genesis Orchestra, който ще се открие през октомври 2017г.