Художникът и Поетът

Седим с Илия Йончев на бара
и дишаме мъгла.
И мълчим.
Стига си рисувал мъгла в пейзажите -
му казвам.
А какво ще дишаме? -
отвръща ми.
И мълчим.
Стига си писал за мъглата в стиховете -
казва ми.
А какво ще дишаме?
Мълчим.
И търсим се в мъгла.

 
Стоян Терзиев е дългогодишен журналист в Българското национално радио, който освен тази си работа, пише стихове. Чисто статистически с него изчислихме, че създава по 7 стихотворения на година. Казва, че не е от продуктивните поети, а обича думите да отлежават във времето и тогава да си намират място в книжен носител. Най-новата му книга излезе в края на 2016-та година и е наречена „Сезонът на водните кончета“. В нея четем няколко посвещения, запознаваме се с един мим, който описва различни състояния и хора, усещаме връзката между музите и поетите, и се докосваме до мистериозната и опасна принцеса Атех, която тайно омайва писателя. С тази стихосбирка Стоян Терзиев допуска читателя толкова близо до себе си, както не го е правил с нито една от предишните си книги - „Бяло хайку или по няколко думи на три реда“, „Сънят на Пеперудата“ и „Устоимо“.

Славена Шекерлетова

Кой е сезонът на Водните кончета и ти в този сезон ли си?

Да, в този сезон съм. Това е най-хубавият сезон - сезонът на любовта и на ниско прелитащи водни кончета, но да не се бъркат с морските кончета. Водните кончета са насекоми и имат много красиви наименования - Ромолниче, Зеленооко омайниче и други.

А от какво се омайва Стоян Терзиев?

Твърде често се захласва по Камен бряг, по Кенет Уайт, по реката - неслучайно, израснал съм край Марица и сега като гледам как режат тополите ми става болно.

Има доста бележки под линия в книгата, това по-рядко се среща в поетични книги.

Позволих си и за първи път бележки под линия. Понякога поезията става твърде абстрактна, ако не я поясниш. Когато моят племенник прочете стихотворението за Изео, той каза, че не знае какво е това, за инсталацията на Кристо също повдигна рамене. Трябваше да уточня кой е Кристо, какво е Изео и как се чувствам аз. И това, че човек може да се чувства добре и край не толкова шумна инсталация, а и сам край малка рекичка край Караагач (име на Китенска река), готвейки си боб чорба и хранейки патетата, които са като лебеди от Тюйлери (дворец в Париж).

Любов по никое време
                      На Атех, хазарска принцеса

Писачът на любовни писма
беше затворил кантората си.
То моето любов ли е?
По никое време...
Под езика ми
пощенска марка.

Кантората на писателя на любовни писма затворена ли е още?

Тук ми напомняш, че тази книга можеше да се казва и „Любов по никое време“, но моят редактор Людмила Борисова отхвърли тази идея, защото каза, че „Любов по никое време“ носи отрицателна конотация за любовта като послание. Затова избрах твърде ведрото пърхане на водни кончета в заглавието. А кантората си е затворена някъде там в миналото.

Каква е ролята на мима в тази книга, който се появява доста често, опитвайки си да обрисува състояние?

Именно мимът разделя книгата на няколко части. Неговата роля е много съществена, защото той без думи изразява състояние, същност и е като антипоезия.

Кое е най-силното състояние на мима тогава?

Мисля, че няма да може да опише любовта.

МИМЪТ 2

Помолен да опише
животът на Ван Гог,
мимът се втурна да търси бръснач.

За теб се говореше известно време като за най-краткия поет на Пловдив. Успя ли да разрушиш това определение за себе си?

Отдавна се опитвам да избягам от това понятие. Лепна ми го в кавички и в добър смисъл Антон Баев при представянето на книгата „Сънят на пеперудата“. Оттогава се мъча да го разруша, но няма нищо лошо в него. Вече отдавна не пиша само хайку или тристишия. Писачът на любовни послания - това повече ми приляга.

„Сезонът на водните кончета“ започва с едно логично начало за книга със стихотворението „Живот с теб“ и завършва с едно убийство на поезията, на поетите. Как музите жестоки убиват своите поети. Така, че между този живот и тази смърт накрая всичко друго е побрано като битие в книгата.

Музите жестоки

Музите убиват своите поети.
Поетите лежат в гробовете.
Изпръхват устните им
от изсъхнали целувки.

А музите доскорошни
гуляят по банкети със чиновници.

 
Кажи ни за твоите приятели, които си събрал в тази книга и за едно стихотворение, което си имаше собствен живот и път още преди да я издадеш?

Това стихотворение беше написано специално за групата почитатели във фейсбук, посветено на Франк Запа. След като го написах, то беше преведено от Светлина Трифонова на английски език и го споделихме в тази голяма група с хора от цял свят. Изпратих го на редактора и след ден то се появи на страницата, като събра стотици хиляди харесвания, под него имаше одобрителни коментари  на езици, които не познаваме.

Имам стихотворение за Илия Йончев и негова е картината, която илюстрира книгата, с човече в едно вероятно мъгливо утро, което се е запътило към своята къщичка.

В книгата има посвещение и към хора, които сме загубили, а ми бяха близки: Кольо Карамфилов, Вазкен, Ицко Мазнев… И това беше един от начините да се сбогувам с тях.

Има и любовно посвещение, което е кодирано в едно много мистериозно стихотворение, свързано с принцеса Атех, а коя е …, тя се сеща коя е.

Открехваме лекичко завесата към омайната принцеса с откъс от Хазарски речник на Милорад Павич: „Нека погледът ти се спусне към мен само в миг, когато съм добре подготвена. Защото никой не е през всичките дни нито еднакво мъдър, нито еднакво красив. За мен казват, че съм мъдра. Твърдят също, че съм красива, но никой не знае точно защо.  Очите ми са сребърни, а по клепачите си нощем нося изписани смъртоносни букви. Видиш ли ме в съня ми - умираш. Защото познавам добре, както убийствената сила на буквите, така и страстта на думите“.

Почти всички билети за шоуто на Античния са продадени, идват фенове от цяла Европа, Щатите, Канада и Австралия

8 седмици преди концерта на DEVIN TOWNSEND PROJECT  на Античния театър, всички билети за Златната и Сребърната зона вече са изкупени. Първото представяне на живо на музикантите у нас ще е на древната сцена на 22 септември. Специално за това шоу се очаква безпрецедентен в нашата история рок  туризъм, като по-голямата част от билетите са изкупени от фенове от цяла Европа, Съединените щати, Канада и дори Австралия. Ограничено количество билети все още могат да бъдат намерени в системата на Eventim.bg - ето тук.
Под 100 билета са останали от 50 лв (страничен сектор) и малко повече от 60 лв (обикновени).

Шоуто е част от седмото издание на организирания от радио Тангра Мега Рок световен музикален форум Sounds Of The Ages. На следвашия ден - 23 септември, ще имаме невероятния шанс да гледаме в Античния театър и легендарния MANFRED MANN'S EARTH BAND, а след това и MARILLION.

Девин Таузънд избухна още през 1993, когато една 21-годишен бе поканен да пее всички водещи вокали в соловия албум на Стиив Вай– ‘Sex & Religion’. Там лудият канадец се сработи впечатляващо с гениалния китарист и барабаниста Тери Бозио и басиста Ти Ем Стивънс. След това, за да избяга от сянката на Вай, той продължи с проекта STRAPPING YOUNG LAD, а след това и с актуалния DEVIN TOWNSEND PROJECT.

Известно време работи и с басиста Джейсън Нюстед (METALLICA) и винаги привлича около себе си супер музиканти. Често наричат Девин Таузънд- Франк Дзапа на 21 век', но самият той скромно отлонява сравнението и стеснително приема множеството награди - няколко 'Джуно' в Канада, както и различни престижни отличия в Европа - на Metal Hammer, Prog mag и други.

DEVIN TOWNSEND PROJECT се очаква с нетърнпение и от години от феновете у нас. Тази мечта ще се сбъдне на 22 септември  в Античния театър.

Историята на световноизвестната „Червена фабрика“ в Цюрих повтаря пловдивски случаи

Положителният краен резултат е налице, зависи само дали ще го последваме

„Червената фабрика“ е културен център в Цюрих. Успешен и впечатляващ комплекс, в който се случват разнообразни културни инициативи. Управляван от независима организация, която макар и да получава помощ от местната община, както и безброй спонсори, има пълна свобода за артистично действие. „Червената фабрика“ или Rote Fabrik, освен всичко това, е един страхотен пример какво можем да правим с изоставените си сгради, които могат да се върнат в живота на града по нов и позитивен начин. Или един урок за Пловдив, който определено страда по тази линия.

„Червената фабрика“ е построена през 1892 година като копринена фабрика от частен предприемач. След бурна съдба през годините се стига до 1972 година, когато община Цюрих купува сградата с планове тя да бъде съборена, за да се разшири пространството около едноименното езеро.

В този момент граждански активисти, подкрепени от швейцарската Социалдемократичната партия, популяризират идеята сградата да се превърне в независим културен център. В следващите години инициативата събира подкрепа, но местната община не отговаря на желанията на гражданските активисти. Така през 1980 година се създава „инициативен комитет“, който да работи за постигане на целта – „Червената фабрика“ да се превърне в независим културен център.

След поредица акции, местната община решава да вземе „соломоново“ решение – подкрепя превръщането на сградата в културен център, но той ще бъде управляван за нуждите и от местната опера. Младите активисти, които са работили за спасяването на сградата, естествено са недоволни, което води до нови протести.

Така, след нови акции и още няколко години дебати и спорове се стига до 1987 година. Тогава жителите на Цюрих на местен референдум решават „Червената фабрика“ да се управлява като независим културен център. С частична помощ от местната община и от множество частни дарителите, културният център функционира и до днес и е дом на някои от най-интересните културни проекти в Швейцария.

Вълнуващата история с щастлив за интересуващите се от култура хора край може да бъде показателна и за Пловдив и неговата културна политика. На първо място сравненията са адекватни, но само донякъде. Цюрих е град с размерите на Пловдив. Швейцария обаче е несравнимо по-децентрализирана от България, градът има пълна свобода да оперира със собствените си бюджетни средства на локално ниво, за разлика от Пловдив, който твърде често зависи от благоразположението на държавата и софийските планировчици.
Проблемът с изоставените сгради съществува и на двете места. Идеите за превръщането на тези пространства в културни центрове също съвпада и на двете места. А всъщност и по целия свят. Разликата, разбира се, е, че тук това е нещо авангардно и шокиращо, докато на запад и изток е практика от десетилетия.

Решаването на сложни обществени въпроси чрез референдум също е нещо, което конкретно за Швейцария е дългогодишна култура и практика, но тук е изцяло непознато. За локални въпроси, като например бъдещето на Гарнизонна фурна, бяха споделени идеи за провеждане на местен референдум, но те заглъхнаха – а сградата продължава да пустее, вместо да бъде освободена и дадена за живот, култура и изкуство. Любопитно е, че в Швейцария не е изключение да гласуват на местни референдуми различни нестандартни теми, като например дали да се увеличи бюджетът на местната опера. Такъв тип култура се изгражда с годините, но тук ни е страх да правим подобни местни допитвания.

Процесът на развиване на успешния швейцарски проект почти повтаря съдбата на Кино Космос и донякъде на Баня Старинна – с изоставянето на една сграда, създаването на организация за нейното спасяване и обживяване и с невъзможността за комуникация с местната власт. Представяме си западните общества като едни прогресивни и диалогични структури на властовите позиции, но това невинаги е така. Борбата за нестандартни идеи и там трябва да бъде постоянна.

Разликите обаче са, че все пак диалогът в Швейцария е надделял. Местната община е чула гражданското общество и е дала сградата за използване от местните ентусиазирани хора, които и до днес развиват успешния проект „Червената фабрика“.

Надеждите за Пловдив са, че и тук инерцията на ентусиазираните пловдивчани ще побутне местната община да делигира част от правата си на различните формални и неформални колективи, които искат да обживят изоставените пространства и вместо поредица пустеещи сгради, да имаме живи и активни културни пространства. Дали тези надежди ще станат реалност, следващите няколко години ще покажат. Положителният пример е налице. Трябва само да го последваме.