Кирил Николов

Наредбите на Общината са юридически аборт на самодейния местен нормотворец. Начинът, по който се прилагат – хептен.
Защо се мълчи?
Ми не се мълчи съвсем. Съдебната практика остро ги критикува, но кой ли пък днес се интересува от актовете на зорлен компрометирания съд.
Прочиташ заглавието на една такава Наредба и в сурата те тряска визията за мъчителното израждане на тази колективна творба, която сюр-бюлюк омаломощени общинари са изкопчили връз разяденото от телесни секрети родилно магаре.
Ето сега:
„Наредба за овладяване популацията на безстопанствените кучета и котки и регламентиране отглеждането на домашни кучета и котки на територията на Община...”
Мълчиш и се дзвериш като безстопанствено куче с жълта ушна марка на мач в Лаута.
Ами, ако искам да гледам питон в къщи, а и да го разхождам чат–пат на „територията на Община...”? Ами, ако го изтърва и той стане „безстопанствен”...? Ясно е – ще трябва наредба за овладяване популацията на безстопанствените влечуги. В Тасмания може би имат такъв закон.
Скивай сега: ако домашното ти куче джитка в мръсната градинка без каишка и без повод, наредбата безкомпромисно те наказва с глоба. Хубаво! Ама кой държи на повод безстопанствените Общински Кучета, дето ни хапят задниците из кварталите, а някои направо пред Кметството. Или последните са нещо като Свещени Пазители на Местната Власт, която пък Свише е ненаказуема... Май и индийските крави не са чак толкова привилегировани.
Вижте и това:
„Наредба за разполагане на преместваемите съоръжения за търговски и други обслужващи дейности и елементите на градското обзавеждане на територията на Община...”
Демек, ако съм си турил нещо преместваемо на тази Свята Територия, но то нито е за „търговска”, нито за „друга обслужваща дейност”, мога да му се кефя безплатно...
Виж, обаче, понятието „градско обзавеждане” е много шик! Поначало ме кара да мисля, че Преходът не се е състоял, но най–вече – че местното законодателно тяло се е обзавело сред стени от небоядисан и подкожушен гипскартон...
Преди време борбата с незаконните гаражи беше дело на Наредба №1 /!/ за охрана на обществения ред. Тя наказваше с глоба всеки, „който разположи метална или стоманобетонна клетка за местодомуване на автомобил” на общински терен без разрешение.
Значи, ако клетката е пластмасова например – няма проблем с наредбата. Ако пък не е за „местодомуване на автомобил”, а в нея „местодомува” група квартални идиоти – също.
Един дядо, чийто Запорожец бил откраднат при грешка в предмета малко след 10-ти Ноември, си държал дърва за кюмбето в незаконния гараж. Тъй като това деяние е несъставомерно за въздигнатото нарушение, наказателното постановление беше отменено от съда.
Хайде да не досаждам с повече примери – неизчерпаеми са, уви!

Гледам ги тези заглавия, гледам ги и си мисля: ми нали наименованието на един акт трябва да синтезира, да обобщава съдържанието му. По абстрактен, но и точен начин да го вмести в една или в няколко думи. Пък актът какъвто ще да е – литературен, нормативен, що не и полов... Вместо това гледам, че заглавията на местните наредби имат амбицията буквално да изчерпят съдържанието им. Последното, в пустото му многословие, реално липсва.
Нейсе.

Спомням си навремето червените резолюции върху моите ученически изцепки в рубриката „Отговор на литературен въпрос” – „Твърде кратко, липсва обем!” - прас отдолу един огромен, стряскащ подпис!
Така пък се сещам за оная смехотворна реклама на некъв шампоан за коса: „Обеем!!!” Тоест Коса - не, Обем – да!
А вижте колко готино от тази дума може да направим нещо съвсем българско – само с малко разместване на „елементите от словесното обзавеждане”...

Надрънках ги тези горе, но не съм прав, нали!
През 2019 година град Пловдив ще е Културна столица на Европа. Ей, браво! Браво, ей! Ние ами, кой друг?! Ще пръскаме култура из древния материк, осеменявайки с хилядолетните си жизнеустойчиви гени стерилните европейци.
Притеснявам се обаче за хората – критично развълнувани са, дано да оцелеят в това вълнение, та да продължат великото дело – паваж, градинки, асфалт, разкопки, хепънинги и барове, където людете вдишват алтернативен кислород с дъх на джойнт и прочее...
Честито!
И аз се радвам, не ме гледайте какъв съм скептичен  и някак без тахикардия от новината. Да, вярно е, не бях пред припадък, чакайки новината, ама аз всъщност не я чаках.
Защо ли?
Просто е, може пък и да ме разберете: Не ме интересува дали някакви саламурени европейци със служебно раздадени усмивки и заучен патос ще обяват от безумно скъпата си трибуна поредната дивотия с красиво заглавие. Инак, нека дават пари – те имат, защото ги взеха от нас през годините. Включително и в онези, когато блаженстваха в своя разхитителен Ренесанс, възпявайки Светата Троица, но позволиха под носа им Тя да бъде набита на кол в нашите географски ширини. Вместо да се юрнат на помощ с алебардите си, те просто си запушиха седефено розовите нослета, за да не си развалят изисканото обоняние от вонята.
Сега да дават, мамка им!
Мен, обаче, ме интересува не „Европейската столица на културата”, а Културата. И се тревожа не от новината, че ще стана столичанин през 2019 година, а че няма да съм достатъчно културен, ако условие за това са хора, които не могат дори заглавието на една мижава наредба да измислят, но баш на чаршията са си направили паметник на Мильо – най-известният куродървец на града. Като минавам покрай него, ми се повръща.
Айде сега пак: Да ни е честита новината! Потентността, знаем, е важно нещо, но нека правим култура от и със нея, а не порнография. Тогава ще станем и ще останем културни столичани, а иначе европейци сме си. Затова не е необходимо да примираме от възторг, когато някакъв си роботизиран чиновник със странно име и безмислена длъжност ни го съобщи.

За да спечелим разбъркахме цялата културна политика. Бяхме на косъм да ни разкъсат, но рискът бе оправдан, коментира кметът след триумфа.

Щях да умра! Не го крия! Мислех си само- дано не падна тук, пред камерите. Когато дойдоха да ме поздравят, а очите ми бяха насълзени, се чудех как да се сдържа, тъй като обективите бяха впити в мен. Невероятна емоция, изключително вълнуващ момент. Един от най-красивите в живота ми. Така Иван Тотев коментира пред Под тепето триумфът на Пловдив преди близо час и половина. Успяхме, градът ни е Културната столица на Европа за 2019-та, а очакването на новината очевидно бе докарало кмета до състояние на прединфаркт.

Няма защо да крием. Всички плакахме от щастие. Толкова много желаехме тази титла, целият град я желаеше. Това е триумф на Пловдив Заедно. Не е лична победа на когото и да било- победа на Заедно-то е!. Докато се чудех как да скрия сълзите в очите си от камерите, екипът на фондацията пред мен ревеше. Всички реваха. Момичетата буквално припадаха. Наистина невероятна емоция, допълни картинката по телефона градоначалникът.

Много съм щастлив, защото от една страна седи трудът на толкова много хора. А от другата решенията ни и действията, които предприехме в последните три години. С тях разбъркахме цялата културна политика на града. Ако не го бяхме направили нямаше да успеем. Рискът бе огромен, бяхме на косъм да ни разкъсат. Но в крайна сметка бе оправдан, каза още Тотев.