Книгата „Патриархът“, посветена на 170-годишнината от рождението на Иван Вазов, е краткият летопис на един живот. Скромен на външни събития, но богат на духовна съсредоточеност, която придаде и висота, и разгърнатост на българската литература. Вазов наистина обви своя бит с мълчание, за да говори словото му, той погреба живота си в най-смайващото по размери пространство на българското слово.

За автора: Проф. дфн Светлозар Игов (30.01.1945) e литературен историк и критик, поет, романист, есеист, антологист, преводач и университетски преподавател. Завършва гимназия в София (1961) и славянска филология в Софийския университет (1966). Специализира в Загреб и Белград (1967 – 1968). Асистент в Софийския университет (1967 – 1969). Заради подкрепа на Пражката пролет му е забранена работа в Софийския университет, да пътува в чужбина и десет години не му е разрешена преподавателска и научна работа. Редактор в литературни издания (1969 – 1977). Преподавател по славянски литератури и сравнително литературознание в Пловдивския университет (от 1978). Научен (от 1978) и старши научен сътрудник (1988 – 2010) в Института за литература при БАН. Главен редактор на сп. „Език и литература“ (1994 – 2005). За пръв път печата в „Средношколско знаме“ през 1960 г. Автор на повече от 1000 публикации в периодиката и на 50 книги, сред които „История на българската литература“ (през 1981 забранена за публикуване от Живковия режим, след 1990 има ред издания), книги с литературна критика, на две книги за Иво Андрич, както и на книги за класически (Ботев, Вазов, А. Константинов, П. П. Славейков, Й. Йовков, Д. Димов, Д. Талев, Ем. Станев) и съвременни (Б. Райнов, П. Вежинов, П. Алипиев, Н. Кънчев, Ив. Цанев, Зл. Златанов) български писатели, на романите „Елените“ и „Там, на Балканите“, три книги с фрагменти „Призори“ и 125 три стихосбирки. „Призори“ е преведена на чешки, „Кратка история на българската литература“ – на сръбски, „Елените“ – на руски език. Носител на престижни национални и международни награди. През 2012 година му е присъдена Вазовата награда

Откъс от книгата: ИВАН ВАЗОВ 1850 – 1921 НАЦИОНАЛЕН КЛАСИК

Едва ли много българи са си задавали въпроса „Що е класик?“, който от Сент Бьов до Т. С. Елиът, а и в наши дни вълнува критическата мисъл и е може би главният ѝ въпрос. Но и без да са се питали това, всички единодушно ще посочат Иван Вазов като класик на българската литература. Той, разбира се, не е нито единственият, нито първият ѝ класик, но е писателят, който в най-голяма степен въплъщава представата за български класик. Ботев е наистина нещо по-високо, но именно защото той е изключението, геният, понятието „класик“, което всъщност значи „първокласен“, образец, пò приляга на Вазов. Вазов е нещо по-близко и интимно, с него можем да се мерим, той може да бъде образец. Ботев е недостижимият, той стои над образците.

За тази представа особено допринасят Вазовото творческо дълголетие и продуктивност. От днешна гледна точка седемдесетте и една години, които преживява Вазов, може би не са кой знае какво възрастово постижение, но в страна като България, където мнозинството от творците умираха млади, достигнатата от него възраст бе наистина сама по себе си постижение. За българските литературни мерки тази възраст бе библейска и „патриарх“ е наистина другото му популярно прозвище.

Но не ще да е само дълголетието, което създава тази представа, защото още няма тридесет години, когато го „съхраняват“ като „поет на нацията“, а петдесетинагодишен го наричат „Дядо Вазов“ – и то не само навъдилите се вече негови противници, за да осмеят „овехтялостта“ на неговото творчество, а целият народ, за когото Вазов беше станал синоним на „литература“, писателят, влязъл в читанките, оня, от когото учи словото си цял един народ. Имало е наистина нещо достолепно и величествено, което е излъчвала неговата фигура, когато с гарсонетка на глава и бастун в ръка се е разхождал по софийските улици, за което разказват в спомените си много възхитени юноши, които сетне ще станат писатели, а някои от тях – и негови врагове. Някакво величествено и сдържано достойнство, гордо и дори самоуверено съзнание излъчва личността му, струи от всеки негов ред.

Още твърде млад има почти олимпийско съзнание за мисията си в литературната съдба на България. Той е изпитвал трогателно-детинско, умилително-възторжено отношение към България. Но ако неговото чувство към отечеството е синовно, чувството му към народа е бащинско – Вазов се е чувствал не само негов верен син, но пастир и учител, летописец и наставник. Той е наистина pater familias, патриарх, богът отец на българската литература. Вазов е великолепен художник – пластик и изобразител, но той е много повече учител и проповедник на своя народ, съвсем не в смисъл на някакъв досаден морализатор. Със своето творчество той утвърждава основната система от национални нравствени и исторически ценности. И нещо повече – утвърди самата литература. И то в два смисъла. Утвърди автономния социален статут на писателя. И литературата – като жанрово-художествена система.

Макар и да бе възрожденец по дух, по възпитание, по нагласа, по основния патос на своето дело, Вазов създаде новия, следвъзрожденски статут на писателя – изцяло специализиран в художественото слово. И преди него има дейци, отдадени на книжовността, на словото, но най-често тяхната дейност беше не само културно многофункционална (статутът на възрожденския книжовник включваше освен писател в тесния смисъл на думата и журналист, и публицист, учен и просветител, книжар и издател), често пъти те зарязваха всякаква книжовност в името на националната свобода. Ботев например няма професионално писателско самосъзнание и смята същинското си призвание – поезията – само като стъпало по пътя към подвига, който цялата му натура жадува – да умре за свободата на България. Вазов е първият, който изцяло прие мисията на художественото слово като единствена. България за него също е върховна ценност, но той не мислеше, че може да ѝ служи иначе освен чрез своите „песни“. В името на това свое писателско призвание Вазов беше готов да се отрече от всички жизнени и социални ценности. И той наистина се отказа от всичко – от политически 12 постове и семейно щастие, от материални изгоди и административна кариера – в името на това да бъде Народен поет и нищо друго.

Макар че не можем да го наречем „луда глава“ в смисъла, в който наричаме Ботев и „немили-недрагите“, които сториха българската революция, Вазов също посвоему е бил „луда глава“, житейски неразумник. Кой хабеше нощем хартията и свещите, за да дращи стихове, вместо да стане тежък търговец? Кой не използва шанса да се изкара поборник, след като бе другарувал с Ботев? Кой заряза и съдийската кариера, и министерското кресло, и депутатския имунитет, за да следва неясното все още за мнозинството българи призвание „писател“? Едва от него българите научиха що е писател – нито Ботев, нито Каравелов, нито Славейков присъстваха в съзнанието на народа най-напред и само като писатели. Вазов беше само писател. А да преживееш в байганювска и фердинандовска България, където поетите стояха под ранга на придворните коняри и камериери, да преживееш в тази страна, понесъл трънения венец само на званието „поет“ – това само по себе си беше подвиг. Преди него служеха на своя народ – понякога дори гениално – и със словото. Вазов показа, че на народа може да се служи само със словото. Ако в това „само“ не влизаше една пълна житейска всеотдайност в името на словото.

Но Вазов не само утвърди понятието писател, той в известен смисъл утвърди и българската литература като литература. И то не само защото неговото творчество е толкова обемно, че само по себе си е цяла една национална литература. И не само за- 13 щото за цели няколко десетилетия българската литература едва ли не се изчерпва с Вазовото творчество. (Не че през този период – до края на века – липсват други творци и творби, но не се появяват нови художествени насоки, различни от Вазовата.) А защото преди него литературата – в епохата на Възраждането, дори у Ботев – все още се конституираше като литература, създаваше ново понятие за художественост, нова жанрова система, нов език дори. Вазов синтезира целия този възрожденски жанрово-подготвителен процес в собственото си творческо дело, от което тръгват едва ли не всички жанрови извори на новата ни литература. В този смисъл той е най-обемната фигура на българската литература.

Ако Ботев е най-високият връх в историята на българския дух, Вазов е най-пространният масив в географията на българското слово. Неговото творчество и до днес остава най-голямото индивидуално дело на българската литература, събрано в 22 обемисти тома, то поразява със своята жанрова широта и многообразие. Вазов твори и в трите рода – лирика, епос и драма; създава оди и елегии, сонети и балади, диалози и пейзажни стихове, поеми, кратки лирически апострофи и „въздишки“, разкази, повести и романи, битови комедии и исторически трагедии, пътеписи и очерци, пише публицистични и критически статии, рецензии, сатири, памфлети. При това не просто твори в една или друга жанрова област, а в много случаи създава или утвърждава нови жанрове, за да даде сам с индивидуалното си дело жанровите граници (или безграничност) и множество образци на българската литература.

При това Вазов не е просто поет, който е писал и проза, нито прозаик, платил дан и на поетични увлечения. Във всички жанрове, в които твори, той създава великолепни по художествена сила творби. Сред тях са някои от шедьоврите на нашата литература – романът „Под игото“ и поетическият цикъл „Епопея на забравените“, повестите „Чичовци“ и „Немили-недраги“, пътеписите, десетки къси разкази и много повече стихотворения с христоматийно значение, част от тях с популярността на народни песни, толкова познати всекиму, че понякога и не се замисляме кой е авторът им („Боят настана“(1), „Питат ли ме де й зората“, „Тих бял Дунав“, „Покойници“ и др.). Те сякаш живеят някакъв надличен, фолклорен праживот.

При това редом с тези, ако мога да ги нарека, ,,големи“ шедьоври, които вече десетилетия са основният инструмент на национално самопознание, литературно образование и морално възпитание, Вазов има и своите „малки“ шедьоври, без универсалното значение на първите, но способни да удовлетворяват разнородна художествена чувствителност. В драмата например Вазов няма шедьоври, равностойни на „Под игото“, но нима комедиите и драмите му не са водещите жанрови образци на своето време, трайна принадлежност на националния репертоар? Като критик Вазов също така не е обичал да се изявява, но нима цял един период от българската литература (пловдивският и началото на софийския – сп. ,,Денница“) почти не се изчерпва с неговото критическо присъствие?

Вазов е писател, вечно отворен за нов прочит – дори колкото повече се „архаизират“, толкова повече очарование придобиват творбите му. А понякога и – с развитието на литературата – неочаквано се актуализират и дори модернизират. След Радичков например по нов начин видяхме „абсурдните“ диалози на „Чичовци“. По някакъв магичен начин творбите на Вазов притежават качеството да се обновяват постоянно в читателското съзнание, да стават „вечни“, т.е. „класически“. С онази „класичност“, която за всеки народ ще притежават праначалата, праизворите.

Не само по историческа и пространствена, по жанрова и проблемна обхватност Вазов притежава универсалните измерения на един национален класик. Той е универсален и по начин на възприемане на неговото дело. Би могло да се каже, че той е писателят на „всякоя възраст, класа, пол, занятье“; по думите на Гео Милев е „погълнал в себе си душата и живота на целия български народ“. Има писатели, които са любимци на детството, други – на младостта, трети можем да възприемем единствено в зряла възраст. Има творци, които са предпочитани от едно или друго социално съсловие. Вазов е творец, който и в това отношение притежава една – ако може така да се каже – „комуникативна“ универсалност. Смятаха го за „буржоазен писател“, но с него бяха пълни и социалистическите антологии. Той става наш любимец още в детската ни възраст – кой ли българин не е израсъл с „Под игото“ или с „Опълченците на Шипка“ (като не говорим за „детските“ стихотворения), но и в зряла възраст можем не само да му се наслаждаваме, а и да продължаваме да го откриваме. И то не само в творби, които са били лишени от христоматиен гланц или които успяваме да прочетем по-късно. А и в творбите, които ни се струват познати от деца. Никой българин не ще се насити да чете Иван Вазов и никога не ще престанем да правим нови открития за него. Като подчертавам значението на Вазов като национален класик (защото всяка национална литература има свой собствен модел и мярка за класик), това не значи, че той има значение само в националните рамки. Напротив, той е първият български писател, който – главно благодарение на ,,Под игото“ – доби международна популярност. Той е първият голям български представителен творец. При това, бих казал, той превъзхожда дори оня, който превъзхожда всичко българско – Ботев. С това не искам да твърдя, че поради функциите си на национален мит, на някаква българска магия, Ботев не може да има международно значение. Но то е повече значение, така да се каже, „феноменално“ – като цялостна фигура и обаяние, в което се крие загадката на българското слово и история. Но и Ботев – както и Пушкин – поради самата същност на стиха е свързан с нещо по-дълбоко националноезотерично, което е скрито в магията на езика и завинаги ще остане познато и скъпо само на говорещите български. Не че Ботев е непреводим, но има в бездната на неговото поетическо слово ценности, които не се поддават на превод (това важи ако не за всяка поезия, за някои видове поезия). Вазовото словесно творчество (и особено 17 прозата), напротив, може да служи като национално-представително и в един много по-широк международен контекст, без да губи особено при превода. То дава не само магико-мелодичната, но и визуалнопластичната представа за България – за нейния бит и битие, за нейния географски и духовен колорит, за нейната история и пейзажи, за националния ѝ пантеон и национален характер.

Има обаче още един смисъл, в който Вазов е класик. Макар че той е праначалото на новата българска литература, макар че у него има нещо първично, органично и стихийно, ,,гениална наивност и непостижима свежест“ (Ал. Балабанов), Вазов в същото време е и един синтез на класическата европейска култура. Макар да е Омир на своя народ, той вече е усвоил духовния опит на една повече от двухилядолетна европейска цивилизация – познава Древна Гърция и Рим, Ренесанса и Просвещението, романтизма и реализма; по особен начин въплъщава един европейски духовен синтез и го внася в българската култура. Така по някакво щастие на съдбата Вазов по един магически начин съчета историческата младост на един роден за нов исторически живот и слово народ с изразната и духовна зрелост на европейската цивилизация, на която този народ принадлежеше вече цяло хилядолетие след Кирил и Методий. Така у Вазов се синтезират историческият наивитет, националната органичност с една вековна европейска духовна мъдрост и зрелост. В това отношение Вазов въплъщава онова разбиране за класика като „средище“, което Т. С. Елиът дефинира чрез Вергилий. И понеже го нарекох ,,български Омир“, искам да подчертая още една важна – и класическа в изворния смисъл – особеност на неговата национална органичност. Неговата любов към отечеството (,,както едва ли някой ще го обича някога“ според Ив. Д. Шишманов) е толкова всепоглъщаща, така огромна, изпълнена с такава ненаситна страст, че на пръв поглед поставя под съмнение Вазовия хуманизъм, като не говорим за това, че в такива моменти Вазов създава и някои от не най-добрите си като художество творби. Но именно той сам най-добре е знаел това и не че не е могъл да го преодолее, но и му се отдава напълно осъзнато. Когато анкетьорът му – и пръв, и най-голям негов изследовател, Иван Д. Шишманов – го запитва за това, Вазов с някакво хладно достойнство отговаря: ,,C’est plus fort que moi“. (2) Самият факт, че осъзнава второкачествеността на това си вдъхновение, свидетелства, че Вазов е притежавал и критериите за една висша хуманност и художественост. И ако в своята любов към България наистина ставаше и заслепен, което понякога има и отрицателни измерения – именно в тази си „слепота“ ставаше и всевидящ, и прозорлив. Не е случайно това, че един от най-значимите му художествени образи – дядо Йоцо – е сляп. Но дядо Йоцо виждаше своята България, беше зрящ с едно по-силно от зрението сетиво – със сърцето си. Вазов по нещо – и това е омировското у него – твърде напомняше своя герой. Той трябваше да бъде сляп за някои неща на видимата действителност, за да вижда по-добре висшата ѝ същност, за да бъде докрай верен на своя мит и идеал – БЪЛГАРИЯ! И понеже не зная как още теоретически да определя „що е класик“, искам да кажа – за българската литература отговорът на този въпрос е всъщност отговорът на въпроса „Що е Иван Вазов?“.

(1) В ред случаи – тук и по-нататък – са дадени популярните, а не оригиналните заглавия.

(2) „Това е по-силно от мен“ (фр.). Забележете, за своята почти болезнена любов към България този горещ родолюб говори на френски. На този случай, както и на функцията на „цитирането“ у Вазов обръщам внимание другаде.

„SYMPHONY WAY“ е името на новия проект на известния ни певец, Васил Петров, и концертите ще се проведат в Пловдив, Бургас, Петрич, Варна, Балчик.

На 21 Юли от 21:00г. на сцената на летния театър Бунарджика, Васил Петров ще представи новата си концертна програма с класически песни от различни жанрове, откъси от мюзикъли и световни хитове изпълнени с мащабния симфоничен звук на Врачанска филхармония. 

„Още преди време когато започнах да концертирам с такъв голям симфоничен оркестър си мислех, че трябва да се възползвам от неговите възможности и да включвам в програмите си колкото е възможно повече и по различни стилове и жанрове, затова и тази програма не прави изключение. Ще представя доста обновена симфонична програма. Имам предвид част от песните от моя репертоар аранжирани за симфоничен оркестър плюс нови неща в реперотара ми включващи заглавия като Michelle, Yesterday, Something на Битълс, Fragile на Стинг, Smile на Чарли Чаплин и други изненади.“– споделя Васил Петров

На сцената заедно с него ще са и джаз музикантите Йордан Тоновски (пиано), Кристиян Желев (ударни) и Христо Минчев (контрабас). Специален гост на концерта ще е талантливата носителка на редица престижни награди, виртуозната цигуларка Зорница Иларионова.

Емблематичната песен и хит на Франк Синатра "My Way" и още незабравими творби на Гершуин, Антонио Карлос Жобим, Кол Портър и други са част от програмата.

Аранжиментите са на Ангел Заберски младши, Румен Тосков-Рупето и Васко Спасов.

Турнето ще премине и през Бургас на 23 Юли, Летен театър, на 25 Юли концерт в  Zornitza Family Estate Relais & Chateaux, 27 Юли в Петрич (стадион „Цар Самуил“), 7 Август във Варна (зала 1, Фестивален и конгресен център - Варна) и на 14 Август  на Амфитеатър на Блек Сий Рама Голф и Вили. 

Всички концерти ще се проведат при пълно спазване на разпоредбите за отстояние и вход на Министерство на здравеопазването.

Билети от билетна каса MaskArt в Дом на културата "Борис Христов" и в мрежата на Ивентим.

Телефон за резервации: 0894611188 

Цени на билети от 16лв,18лв, 25лв. и 30лв.

Тази вечер (7 юли) от 17:00 ч. до 19:00 ч. в галерия „Възраждане“ ще се открие изложба живопис „Център“ на Николай Ангелов – Гари. В 18:00 ч. в двора на галерията Краси Алексиева ще приветства гостите, ще представи автора и изложбата, която ще продължи до 28.07.2020 г.

„Новата изложба на Гари е много разнообразна и като рисувателни техники и като образност и размери. Този път чувството за хумор на художника преобладава и много от образите стоят шаржово. Лекотата на Гари да стилизира, социализира е впечатляваща и това, че от време навреме се подсмихва под мустак в картините, придава една лежерност и фриволност, даже определена лека еротичност в платната. Свежи картини, създаващи едно ведро и усмихнато отражение върху лицата на зрителите“, разказа галеристката Краси Алексиева.

„Сътворени и отделени от Центъра, ние  тръгваме около Него през земния си преход, за да се върнем там отново. Най-бързият и верен път е Любовта. Тя е тази, която ни определя като хора. Тя е смисълът на нашето пътуване; силата, чрез която вървим напред. Всичко в заобикалящия ни свят е като знак, отрицателен или положителен; компас, водещ ни към Центъра, от който произхождаме и който ни  привлича отново при себе си. Пътеводните знаци – хора, предмети, животни, спомени, мечти и чувства, са това, което ни напомня  постоянно за Центъра на всичко и те ни показват верния път към Него. От нас се иска да съумеем да разчетем тези знаци и да изпълним живота си с Любов. Всяко действие, жест, дума, изпълнено с Любов е добро и е от Бог, защото Бог е Любов. Той е ЦЕНТЪРЪТ!“, разяснява своята най-нова концепция самият автор Николай Ангелов – Гари.

Николай Ангелов – Гари е роден през 1978 г.  През 2003г. завършва ВТУ “ Св.Св. Кирил и Методий” , Велико Търново. Член на Дружеството на бургаските художници. От 2012 г. е член на Б.И.С. – „Българско иконографско сдружение“. Има осъществени 16 самостоятелни изложби и множество участия в общи такива.

Награди:

2017 г.  Награда „Руси Стоянов“ за млад художник- гр. Бургас.

2015 г.  Голямата награда „Златният Езоп“ на ХХІІ Международно биенале на хумора и сатирата, гр. Габрово.

2014 г. Награда на СБХ за млад автор на биенале „Бургас и морето“-гр.Бургас.

Графа ще пее пред публика от фенове и „греещи човечета“ по време на концертите от лятното си турне. След четирите поредни вечери, от 14 до 17 юли, на стадион (парк-център) „Юнак“ в София греещата армия ще завладее последователно Летните театри на Велико Търново и Варна, съответно на 22 и 26 юли. В Античен театър на Пловдив шоуто ще е на 30 юли, а на сцената на Летния театър в Бургас Графа ще пее на 3 август.

През последните дни в социалните мрежи Графа и последователите му подгряват за концертите с видеа с „греещи човечета“, които изпълнителят публикува. Идеята за изработката им идва с новата песен „Ти грееш“ и изискването събитията да се провеждат на 50% заетост от капацитета им. Посланието е, че не трябва да забравяме, че животът продължава и от нас зависи да открием и съхраним щастието в него.

„Греещите човечета“ са симпатична част от противоепидемичните мерки, които организаторите са предприели, за да осигурят спокойствието на посетителите. Осигурени са дезинфектанти, потоците на движение са регулирани и на публиката ѝ остава само да се наслаждава на песните на любимия си изпълнител.

За концертите Графа и музикантите му репетират ежедневно през последните седмици. Програмата е нова, включва последните му песни и най-големите хитове през годините. Музикалната продукция ще бъде представена за пръв път на стадион „Юнак“. Вълнението от предстоящата среща с публиката след няколкомесечната пауза за Влади Ампов и бенда му е голямо и неповторимо като емоция и ще направи концертите уникални.

Билетите вече са в продажба:

-        Билетен център пред общината - пл. “Стефан Стамболов” 1;

-        Туристически информационен център на ул. “Райко Даскалов” 1 (пл. “Римски стадион”);

-        Билетна каса Античен театър на ул. “Цар Ивайло” 2 (вход откъм Музикална академия).

Можете да закупите своите билети и през онлайн мрежата на EVENTIM

Дружество на пловдивските художници представя едно творческо семейство, обединило три поколения в изложба в Културен център на Радио Пловдив /ул. "Дондуков" 2/. 

В обща изложба заедно се представяте дядо и внук Сашо Долев и Никола Качев и Светла Тенева. 

Откриването е днес  - 07.07.2020 г. от 18:00ч.

Сашо Долев представя практика върху медни плочи с интересна техника и сюжети от митологията и християнските религии, Никола Качев -  графика, а Светла Тенева, завършила АМТИИ със специалността дизайн на детската среда, която представя живопис.

За авторите и изложбата на откриването ще говори председателят на Дружеството на пловдивските художници Снежана Фурнаджиева.

С поклонение пред паметника на Васил Левски на централната алея на Бунарджика и полагане на венци и цветя на 18-ти юли 2020 година, събота, от 10.00 часа, в Пловдив ще бъде почетена 183-та годишнина от рождението на Апостола на Свободата.

Слово ще произнесе Рада Банялиева, историк, директор на Музея на авиацията – Крумово. Водещ на честването ще бъде актрисата от Драматичен театър Пловдив – Мария Генчева.

В церемонията по традиция участват представителни формирования от Пловдивския гарнизон, военен духов оркестър, венценосци, членове на Общински комитет „Васил Левски“ и комитет „Родолюбие“.

За участие в общоградското честване на 183-та годишнината от рождението на Васил Левски са поканени Народните представители от град Пловдив в 44-то НС, Кметът на община Пловдив, Областният управител, Председателят на Общински съвет, Командирът на Силите за специални операции и Началник на Гарнизон Пловдив, почетни консули, общински съветници, зам.-кметове и представители от Общината и районните кметства, Общественият посредник към Община Пловдив, представители на армията, църквата, политически и обществени организации, членовете на Общински комитет „Васил Левски“ и комитет „Родолюбие“, граждани и медии.

Община Пловдив призовава всички, които имат желание да присъстват на честването на 183 години от рождението на Васил Левски да спазват действащите противоепидемични мерки в страната за предотвратяване на разпространението на COVID - 19 и стриктно да спазват регламентираното отстояние.