Изложбата „Изкуство. Без граници. Пловдив.” обединява световни артисти и значими местни творци

25-ото юбилейно издание на Седмицата на съвременното изкуство стартира на 1 септември в Европейската столица на културата. Изложбата се казва „Изкуство. Без граници. Пловдив.” и представя знакови световни артисти, но и значими местни творци.

„Четвърт век Седмица на съвременното изкуство в Пловдив е категоричен символ на устойчивост. 25 години след първата изложба ни предстои най-доброто издание досега. За нас беше много важно да имаме пловдивски артисти и затова намерихме баланса между чуждите автори и местните творци. Повечето от тях са мислили в контекста на темата и конкретното място. Ще видим творби на знакови фигури за световното съвременно изкуство. На практика сбъднахме не една, а две мечти- в Пловдив със своя работа ще гостува Бил Виола, ще видим и филм за Яйои Кусама. Бил Виола е най-добрият видеоартист според много класации. А Яйои Кусама е една от емблемите на съвременното изкуство. В момента тя доброволно живее в психиатрична клиника в Токио. Наскоро откри свой музей там”, обясни един от кураторите на изложбата и организатор на Седмицата на съвременното изкуство Емил Миразчиев на пресконференция в СКЛАД на фондация Пловдив 2019. Два от етажите там ще приемат част от изложбата „Изкуство. Без граници. Пловдив.”, която по традиция е в Баня Старинна.

Другият куратор- Илина Коралова се включи във видеочат от Лайпциг. „Бяхме изправени пред голямо предизвикателство, тъй като искахме да свържем 25-ата година на Седмицата на съвременното изкуство с Европейска столица на културата. Връзката между двете бе нашата отправна точка. Искаме да празнуваме изкуството и неговата сила да променя мисленето. Това е и концепцията на „Изкуство. Без граници. Пловдив.”- да накара зрителя да се замисли върху случващото се в нашия свят, върху темата за промените в климата, изчерпването на ресурсите, консумацията. Да потърсим отговор на въпроса „На къде отиваме в тази наша цивилизация?”. Дали можем с помощта на изкуството да променим мисленето поне малко, да забавим тези процеси? Много от произведенията в изложбата се занимават именно с въпроса „Къде отиваме?”, разказа Илина Коралова.

Изложбата се концентрира върху три, свързани помежду си, теми: растящата консумация, която изчерпва природните ресурси и как това води до икономически и политически кризи; все по-честите екологични катастрофи, превърнали се в постоянна заплаха за човечеството; крехкостта на човешкия живот, както и този на планетата. Централна тема – и отправна точка на изложбата – е, разбира се, самото изкуство и неговата несъмнена способност да ни докосва емоционално и интелектуално. Може ли то също така да мобилизира отделни личности и цели общности, които да предприемат действия в този изключително важен, дори критичен за човечеството момент? С помощта на различни художествени средства, участниците интерпретират и задълбочават предложените теми, добавят нови аспекти към тях или се опитват да посочат възможни начини за промяна в мисленето и обществените нагласи, обясниха организаторите на 25-ата Седмица.

„ Съвременното изкуство използва абсолютно всяка медия. Художниците имат много активна позиция, която е оттатък чистата естетика. Посланието е важно, а не толкова медията. Аз лично не вярвам, че изкуството може да промени света. То може обаче да накара човек, гледайки дадена творба, да започне да мисли. Мисленето може да промени света. Днес тревожността ни прави глупави консуматори. Това води до затъпяване. И това е най-голямата опасност. В този смисъл съвременното изкуство би могло да предизвика зрителя да се замисли в тази посока”, каза един от местните творци в Седмицата Йоханнес Артинян от Група 7+1.

Изложбата

Обръщането на човека от прагматизма и материализма към духовните ценности на цивилизацията е посланието на видеоинсталацията на Бил Виола “Мъченици. Земя, Въздух, Огън, Вода” – една модерна интерпретация на олтарното табло. Пътят към себепознанието и светлината минава през страданието и жертвата, през смирението пред силите на природните елементи. От друга страна, двойнственото човешко отношение към природата, между страхопочитанието и борбата с нея като предпоставка за прогреса, свързва творбите на Стоян Дечев и Бенедикт Партенхаймер. Авторите си задават въпроса: не е ли стигнало човечеството до една критична точка, в който прогресът заплашва да унищожи създателите си? Подобна е темата на филма на Венелин Шурелов “Черна абстракция”: oбсесията към добиването на суровини е основа на работата, но в погледа на артиста, следствието от тези обезпокоителни процеси стават видими като абстрактна представа за съвременния човек – незначителен, нетраен, непостоянен – като черен дим над хоризонта. Изкуството документира, отразява и коментира културни, политически и идентификационни процеси, (религиозни) вярвания, митове и утопии.

Артистът се явява един вид “въжеиграч”, който във филма на Таус Махачева балансира между собствените нагласи – творчески и човешки и нормите на обществото – социални и идеологически. Артистът влиза и в много други роли: загрижен, какво ще оставим след себе си, той става събирач на свидетелства за днешния ден (Марико Хори); или пък сам създава паралелни реалности (scenocosme), като част от различни симулационни сценарии за това, как би изглеждало дигитализираното ни бъдеще.

Фокусът на работата на Севдалина Кочевска са настоящето и неговите различни светове: не компютърно генерираните, а реалните, в които физически и ментални граници разделят групи и общности една от друга. От своя страна, Надя Генова се интересува от индивида и множеството, които са в постоянно взаимодействие.

Произведенията влизат в диалог с пространствата, в които са изложени: докато в бившата Чифте Баня, с нейната уникална атмосфера, творбите се насочват по-скоро към вътрешния свят на човека и приканват към вглъбяване и размисъл, то Тютюневите складове – и в един по-широк контекст – Тютюневият град, провокират артистите към “екстровертни” работи, свързани с динамиката на обществените процеси, в контекста на миналата и сегашната функция на изложбеното пространство.

Инсталацията на Делфин Рейст “Непрекъснат растеж на консумацията” насочва критичен поглед към капитала и репродуцирането му, катo предпоставка за запазването на всяка цена на сегашния икономически модел, към което същият този капитал се стреми. “Репродукция” означава перманентност, която, в рамките на системата, напомня затворен кръг, от който няма изход (Венелин Шурелов). Промяната изисква активно действие. В този смисъл, Уте Рихтер се съмнява в положителното значение на понятието “надежда” или “надяване”, което за художничката е по-скоро вътрешна спирачка, оправдание за бездействие и примирение. А кои са механизмите, които изобщо диктуват на индивида определено поведение? Какво ни подтиква или възпира да предприемем дадена стъпка? Инсталацията на Група 7+1 създава условия за изследването на тези въпроси.

Сблъсъкът между мечтите за по-добро бъдеще на имигрантите и отрезвяващата реалност на развития индустриален свят е показан във филма на Юлиан Розефелд “Убежище”. В един свят, който буквално се върти около парите (Емил Миразчиев), “изкуството” на сделката, според FAMED, е колкото важно, толкова и измамно, тъй като никога не е съвсем ясно кой какво печели и губи.

Две творби, едната, показана в Банята, а другата в СКЛАД, затварят концептуалната рамка на изложбата. “Комуникация и съжителство” на Ния Пушкарова се състои от едно изречение, изписано на азбуката на слепите: Чрез изкуството, ти променяш себе си и света около теб, то е зримата нишка между реалното и сетивното. Документалният филм на Хедър Ленц Кусама: Безкрайност, посветен на японската художничка Яйои Кусама ни показва, че изкуството е в състояние да превърне травмата в креативна сила, а света – в едно по-красиво и може би – по-мирно място за живеене.

Изкуство. Без граници. Пловдив. е част от официалната програмата на Пловдив – Европейска столица на културата 2019. Обявяването на града за столица на културата е привилегия, предизвикателство и възможност, и предоставя идеалния контекст за изложбата. От една страна, Изкуство. Без граници. Пловдив. обръща внимание върху проблематични теми, но в същото време свързва града в една глобална културна мрежа, опитвайки се при това да даде положителни импулси за дългосрочна промяна в мисленето. И не на последно място, изложбата “празнува” изкуството, което не познава граници и е отворено за всички.

Куратори: Илина Коралова и Емил Миразчиев

Участници: Бил Виола, Надя Генова, Група 7+1 (Йоханнес Артинян, Панчо Куртев, Илко Николчев, Камен Цветков), Стоян Дечев, Севдалина Кочевска, Таус Махачева, Емил Миразчиев, Бенедикт Партенхаймер, Ния Пушкарова, Делфин Рейст, Уте Рихтер, Юлиан Розефелд, scenocosme, FAMED, Марико Хори, Венелин Шурелов

Специално представяне:
3 септември, 19 часа, Кино Лъки синема
KUSAMA: INFINITY, 2018, док. филм, реж. Хедър Ленц

Проектът е част от официалната програма на Пловдив – Европейска столица на културата 2019

Проектът се осъществява в партньорство с Гьоте институт и с подкрепата на швейцарската културна фондация Pro Helvetia и EU-Japan Fest Japan Committee

Текст и снимки: Петя Банкова, стажант в Lost in Plovdiv

Знаете ли какво е общото между Христо Г. Данов и Пловдив? Не, общото не е само едноименната улица и името не е просто съвпадение. Личността на Христо Г. Данов вдъхновява не само кръщаването на една от пловдивските улици и средното училище „Христо Г. Данов”, но и любовта към книгите. Историята на българския издател е пример за приноса на възрожденските личности към иначе клиширания вече израз „народна просвета и култура”. Най-добрият пловдивски гид ще ви отведе на фоторазходка в къщата-музей на издателя и ще ви върне в миналото, за да се докоснете до частица от историята на книгоиздаването.

Къщата-музей на Христо Г. Данов е част от експозиция на Регионалния исторически музей в Пловдив, посветена на „Книгоиздаването в България”. Към нея водят стълби, скрити зад зелена желязна ограда с вратичка. В двора можете да се скриете от летните жеги – за тази цел има няколко пейки, дръвчета и красива лозница, които да ви пазят сянка.

Къщата-музей е реставрирана и изрисувана така, както е изглеждала в миналото, което я прави още по-внушителна. Христо Г. Данов е живял в нея от 1865 г. до смъртта си през 1911 г. като от 1896 г. до 1899 г. той всъщност е кмет на Града под тепетата. За тази си дейност отказва да получава кметска заплата и остава в историята като човека, благодарение на когото Пловдив се сдобива с първия си градоустройствен план.

След входната врата къщата посреща с огромно пространство, в края на което е изграден дървен подиум с картонена фигура на издателя. Можете да посетите 5 стаи – кабинета на издателя, класна стая от времето на Данов и 3 стаи, които да ви върнат в България от миналото с информация за издания и видни личности от книгоиздаването, благодарствени писма, писалищни пособия и обяснителни пана с текст на български и английски език.

Всички помещения са внушителни – не със своя размер или обзавеждане, а с духа, който са запазили и носят в себе си, показвайки една минала реалност на книгоиздаването. В една от стаите може да бъде видяна  стенна географска карта, каквито е издавал Христо Г. Данов. Класната стая е пресъздадена по възможно най-автентичен начин с дървени маси и пейки за сядане и бюро в началото на стаята. Интересни са голямото желязно сметало и шкаф с буквите от азбуката, с които може да бъде създаден текст чрез поставянето им в специално направени процепи на първите редове. Реставрацията, предметите и пособията правят преживяването автентично и вдъхновяват.

В къщата може да бъде видян и албум със снимки от книгоиздателство „Христо Г. Данов” с масивен железен знак с ръчно направен надпис „Хр. Г. Данову 1855-1905 8 май”. Той включва снимки на самия Данов, както и на хората, работили във всеки от отделите на издателството.

Ако след посещението си искате да оставите нещо от себе си в къщата-музей или просто да благодарите на гостоприемните и дружелюбни уредници, може да напишете нещо в червената книга, оставена до вратата. Тя е започната през 1996г. по време на друга експозиция, свързана с книгоиздаването към Историческия музей, и до днес се попълва от посетителите Освен уредниците, при пристигането и тръгването ви ще бъдете посрещнати и изпратени от една гальовна пловдивска котка, която закачливо нарекохме „дановата котка”.

Къщата-музей се намира на ул. Митрополит Паисий №2 в Стария град, а цената на посещението е 4лв., като през всеки първи четвъртък от месеца можете да се възползвате и да я посетите безплатно. Всички експозиции на Регионалния исторически музей предлагат и намаления за ученици и групи.

Екипът на Lost in Plovdiv отправя към вас предизвикателство да посетите тази и други експозиции и да опознаете не само пловдивското, а и българското минало. Снимките не могат да пресъздадат усещането от посещението, но се надяваме да станат причина за бъдещо такова.

На този ден преди 99 години е роден Чарлз Буковски – един от най-противоречивите американски писатели, страшилище за всички пуритани и идол на безработните писатели и безнадежно влюбените. Както неведнъж сме казвали, към Буковски е трудно да останете безпристрастни. Едната част от читателите му го възхваляват до небесата, други са на крайно противоположното мнение, но никой не остава апатичен към творчеството на американеца. В крайна сметка, съществуват две мнения за Буковски, разположени в двете крайности, ала и двете съвсем спокойно могат да бъдат приети – той е циничен простак и едновременно с това гений.

Представяме ви го в няколко подбрани цитата:

Свободната душа се среща рядко, но го знаеш, когато човекът срещу теб притежава такава – основно защото се чувстваш приятно, много приятно, когато си близо до него.

Болници, затвори и бардаци – това са университетите на живота. Аз имам няколко висши образования. Заслужавам малко уважение.

Лудите и пияниците са последните светци на тази епоха.

Ето кога разбираш, че си остарял — когато седиш и се питаш, къде отиде всичко.

Началото на една връзка винаги е най-лесно. След това започват разкритията – и никога не свършват.

Разберете ме. Не съм от този обикновен свят. Имам си лудост, аз живея в друго измерение и нямам време за неща, които нямат душа.

Добрият писател знае кога да не пише.

Спрях да търся Мечтаното момиче и започнах да се оглеждам за някоя, която поне не е пълен кошмар.

Големият проблем на този свят е, че умните хора винаги са пълни със съмнения.

Любовта не трябва да се случва по команда, нито пък вярата да се изразява в няколко сентенции. Аз съм своя господ. Ние сме тук, за да променим влиянието на църквата, на държавата, както и на образователната ни система. Ние сме тук, за да пием бира. Ние сме тук, за да спрем войната. Ние сме тук, за да се смеем на лудостта си и за да живеем животите си толкова добре, че дори Смъртта да потръпне, когато ни прибира при себе си.

Адвокати, доктори, зъболекари, всички те печелят пари. Писателите? Писателите гладуват. Писателите се самоубиват. Писателите полудяват.

Трябва да умреш няколко пъти, преди да започнеш да живееш истински.

Страшна е не самата смърт, а начинът, по който хората живеят преди нея.

Бях привикнал към най-лошите неща: харесваше ми да пия, бях мързелив, не вярвах в Господ, политици, идеи, идеали. Бях по средата на нищото, нещо като не-съществуване и го приех. Не го правех, за да заинтересувам някого. Не исках да съм интересен, беше прекалено изтощително. Това, което всъщност исках, беше единствено уютно и скрито местенце, на което да живея и да бъда оставен насаме.

Бях ужасен от живота, от това, което е необходимо човек да извършва – да яде, да спи, да се облича. Затова останах в леглото и пих. Когато си пиян, светът навън все още съществува, но за един момент поне не те е стиснал за гърлото.

Красивите мисли и красивите жени никога не се задържат.

Болката е странна. Котка убива птичка, кола катастрофира, пожар... Болката се задава, БАМ, и ето я, стои до теб. Истинска е. И за всеки, който наблюдава, изглеждаш глупаво. Сякаш изведнъж си се превърнал в идиот. Няма лек за това освен ако не познаваш някого, който те разбира и знае как да помогне.

Разликата между демокрацията и диктатурата е, че при демокрацията гласуваш първо и след това получаваш заповеди, докато при диктатурата не си губиш времето с гласуване.

По-добре е да правиш и най-скучните неща със стил, вместо да се занимаваш с интересни неща без стил.

Точно това е проблемът с пиенето. Ако се случи нещо лошо, пиеш, за да забравиш; ако се случи нещо хубаво, пиеш, за да го отпразнуваш; а ако нищо не се случва, пиеш, за да се случи нещо.

ВИЖТЕ ОЩЕ: 10 цитата за алкохола от великите писатели

 Докато мъжете гледат футбол, или пият, или играят боулинг, жените мислят за нас, съсредоточават се, изучават ни, решават - да ни приемат ли, да ни сменят ли с друг, да ни убият ли - или просто да ни зарежат.

Писането никога не е работило за мен. Така е откакто се помня: нагласям радиото на някоя класическа станция, паля цигара, отварям бутилката. Пишещата машина върши останалото. Всичко, което аз трябваше да сторя, беше да стоя там. Целият този процес ми помогна да продължа, когато животът, сам по себе си, не ми даваше нищо добро, когато животът, само по себе си, беше филм на ужасите. Винаги е била пишещата машина тази, която ме успокоява, която разговаря с мен, която ме развлича, която ми спасява задника. В крайна сметка, пиша, за да спася задника си, за да спася задника си от лудницата, от стреса и от себе си.

Геният се крие в това да успееш да предадеш една философска мисъл по прост начин или дори да предадеш една проста мисъл по още по-прост начин.

Разликата между живота и изкуството е, че изкуството е по-поносимо.

През последните няколко месеца градът – Европейска столица на културата за 2019 г., се превърна в изключително популярна туристическа дестинация и мнозина посетители от други страни пишат за преживяванията си в него с възторг

Виж кой говори за Града под тепетата

Пловдив е постоянна столица на айляка, а през 2019 г. и Европейска столица на културата. Затова не е изненадващо за никого, че през последните няколко месеца градът се превърна в изключително популярна туристическа дестинация и мнозина посетители от други страни пишат за преживяванията си там с възторг.

Писателката Дина Мишев е една от тях, а статията ѝ за „Вашингтон Пост“ изследва айляка в два български града. Всъщност Мишев е с български корени и пътува с цялото си семейство, за да ги преоткрие и да посети някои от местата, за които е чувала от дете от българския си баща. Първата спирка на Мишеви естествено е Пловдив, но семейството прекарва няколко дни и във Велико Търново, средновековната българска столица, която, според авторката, трябва да стане следващата Европейска столица на културата. Търново има както история, така и дух. Посетете стария град и ще разберете защо средновековните пътешественици сравняват Търново едновременно с Цариград, Рим и Йерусалим.

Репортерът на „Ню Йорк Таймс“ Себастиан Модак прекарва една седмица в Пловдив, след като градът е включен в списъка на изданието „52 места, които да посетите през 2019 г.“ След задължителните римски руини и стария град с добре запазената си архитектура от 19-ти век, Модак посещава и строителната площадка на Епископската базилика – църква от 4 – 5 век, в която могат да се видят над 2000 кв.м. древни римски мозайки, чието възстановяване се финансира от Фондация „Америка за България“. Базиликата ще отвори врати за посетители през есента.

Модак е впечатлен от богатата история на Пловдив, но не толкова, колкото от местните. Прекарва време с най-различни пловдивчани и идентифицира „нова порода хора на изкуството, предприемачи и лидери на общността… също толкова загрижени за бъдещето на града, колкото и за миналото му“. Сред постиженията им са динамичната арт среда в града, осветляването на различни социални проблеми и оригинални предприемачески инициативи като популярния бар „Котка и Мишка“, с къщата за гости и споделено работно пространство към него, който финансира сайта за независима журналистика Под Тепето.

Айляшкото спокойствие е изключително осезаемо в „Котка и Мишка“, както и в много други пловдивски барове, кафенета и ресторанти. В разказа си Мишев запечатва типична айляшка сцена: „Сградата до „Котка и Мишка“ е кафене на име Central Perk, което преднамерено наподобява кафенето от сериала „Приятели“ със същото име. Тук посетителите отпиват лате и еспресо и разговарят на френски, немски, английски и български, отпуснати на дивани и фотьойли“. Точно така: айляците не пият, а отпиват. (А българите очевидно обичат американски сериали.) Въпреки сходствата със заведения в Ню Йорк, пловдивските кафенета са „различни от бледите подобия в Уилямсбърг… можете да седите цял час в квартален бар на една бира без да ви гледат мръсно“, пише Модак в статията си в „Ню Йорк Таймс“. Истинските айляци не само създават впечатление, че не бързат за никъде – те наистина не бързат.

Вестник „Гардиън“ предлага удобен списък на „най-айляшките“ места в Пловдив. „Тук стресът е забранен“, е рекламното послание на един от ресторантите, включени в него. Неслучайно името на заведението е „Айлякрия“.

Нужни ли са още причини човек да иска да посети Пловдив?

Източник: www.us4bg.org