Пешеходната зона пред чисто новата галерия на улица „Гладстон“, която редовно попада в публичните дебати по различни причини, впечатли с капаците на тротоарните шахти. За разлика от целия останал град, тук паветата над тези капаци са поставени напълно произволно без никаква връзка с останалите по пешеходната зона.

Широкият тротоар пред галерията на улица „Гладстон“ е покрит с типичните мити бетонови павета, които се използват в целия град. Избрани са павета в два цвята, с които е оформена цялата зона около галерията и кръстовището на улица „Гладстон“ и улица „Преслав“.

На няколко места в тази част има и няколко шахти за достъп до подземни технически проводи. Капаците на тези шахти също са покрити с павета, но те са в произволна, спрямо останалите плочи, посока и цвят.

Това на пръв поглед може да изглежда като дребно заяждане, но всъщност сравнението не е с някоя друга свръх напреднала в дизайнерско отношение държава, а със съседните тротоари. Всички шахти на съседните тротоари на същото това кръстовище са с добре изрязани и подредени павета. Понякога шахтите са успоредни на оста на улицата и това е направено по лесен начин, но понякога по редица причини шахтата не съвпада с оста на посока на тротоарните плочи и те са изрязвани под ъгъл.

Същата практика се наблюдава на десетки други места в града, при това не само с бетонните павета, а и с други видове тротоарни плочи или настилка, вкл. на велоалеи. Изрязани по начин, който да съвпада с останалия тротоар плочи има буквално в целия център – на най-важните места, като площад „Централен“ и бул. „Цар Борис III Обединител“, на „Отец Паисий“, на по-малки улички, като ул. „Г.М. Димитров“ или „Цар Асен“ и на още куп места с подменени в последните 4-5 години тротоари.

Необяснимо е обаче защо точно на едно от най-представителните за града места тази добра практика не е спазена, също както в малките квартални улички, независимо дали оста на шахтата съвпада с оста на подреждане на плочите.

На 88 години почина Тони Морисън, първата чернокожа жена носителка на Нобелова награда. Смъртта ѝ е настъпила на 5 август в медицински център в Ню Йорк след кратко боледуване, съобщи семейството ѝ в изявление пред медиите.

„Кончината ѝ представлява огромна загуба, но ние сме благодарни, че тя имаше дълъг и добър живот. Бихме искали да благодарим на всички, които я познаваха и обичаха – лично, или чрез творбите ѝ, за тяхната подкрепа в трудните моменти. Молим за уединение, докато скърбим за загубата“, се казва в изявлението на семейството.

Родена е в Охайо през 1931 г. по време на Великата депресия. Като дете обожава да чете и не подбира жанрово. Изучава латински език и изчита томове европейска литература. В град Лорейн тя расте с деца от най-различен произход, мнозина от тях имигранти.

„Когато бях първи клас, никой не мислеше, че аз съм по-нисшестояща. Аз бях единственото черно дете в класа и единственото дете, което можеше да чете“, разказва тя пред „Лос Анджелис Таймс“.

Със сегрегацията се сблъсква за пръв път, когато влиза в университета „Хауърд“ във Вашингтон, за да изучава английска филология. Тогава смята, че тази политика е твърде „театрална“ и ѝ е трудно да я възприеме сериозно. Наблюдавайки редица несправедливости към чернокожи, както и бягство от Юга, което ѝ се е наложило посред нощ, я карат да промени мнението си.

През 1963 г. започва работа като редактор към „Рандъм хаус“ в Ню Йорк, където остава 20 години. Когато публикува първата си книга, все още редактира книгите на други.

„Не се интересувах от писане, докато не станах на около 30 години – казва тя по-късно. – Тогава дори не го смятах за писане, просто слагах думи на хартия. Мислех за него като за много дълъг, постоянен процес на четене – само че аз бях тази, която създаваше думите.“

Морисън е почти на 40 години, когато излиза първата ѝ книга през 1970 г. – „Най-синьото око“, за бедно чернокожо момиче, което мечтае да има сини очи. С нея името ѝ бързо набира популярност, макар и ревютата да не са кой знае колко позитивни. Книгата печели престиж, когато влиза в програмата на градския университет в Ню Йорк. Романът често получава критики, че не е уместен за по-младите читатели заради сцените на насилие и кръвосмешение.

Темите, които засяга в книгите си, са робството, расизмът и мизогинията. Посвещава таланта си изцяло на историите на афроамериканци, описани с хиперреализъм, във „Възлюбена“ и „Бог да бди над детето“. Тя бе почитана в литературните среди заради способността си да изгражда сложни персонажи и да предлага плътност в историческите описания за събития, далечни от съвремието ни, но близки до чувствителността на читателя.

Награждавана романистка, редактор и преподавател, тя е почетен професор в Принстънския университет. За романа „Възлюбена“, в който бивша робиня убива детето си, за да не стане роб, получава „Пулицър“ (1988). Става носител на Нобелова награда за литература през 1993-а, а през 2012 г. ѝ е присъден Президентският медал на свободата.

Романът „Възлюбена“ е адаптиран за големия екран през 1998 г. от Джонатан Дем, с участието на Опра Уинфри, Дани Глоувър и Танди Нютън.

В свои интервюта е споделяла, че писането ѝ носи свободата.

„Винаги знам как да пиша. Не мисля, че бих могла да живея доволна в този свят, ако не знаех как да мисля за него – а за мен писането е точно това. Никой не ми казва какво да правя. Аз решавам. Безплатно е. И е начин на мислене. Това е чисто познание“, казва приживе Морисън.

Българските читатели познават Тони Морисън от книгите „Джаз“, „Възлюбена“, „Бог бди над детето“ и „Песента на Соломон“. Авторката има още десетина романа.

„През целия си живот аз правя нещо за другите – дали за да бъда добра дъщеря, добра майка, добра съпруга, добра любовница, добра учителка… – споделя Морисън пред списание „Ню Йорк“ през 2012 г. –Единственото нещо, което съм правила за себе си, е писането. Това е единственото наистина свободно място, където не трябва да отговарям пред никого.“

В най-големия квартал на Пловдив, който като численост на населението самостоятелно би бил един от големите градове в България, допреди 7 години нямаше православен храм

Историята му е съвременен вариант на приказката за сговорната дружина

6 август – денят, в който Църквата чества Светото Преображение Господне, е повод да напомним за най-новия храм в пловдивската история. Днес тракийци отбелязват Храмовия празник на църквата „Свето Преображение Господне“. По традиция се раздава рибен курбан, осигурен от спонсори за миряните, наречен за здраве и просперитет на жителите на района. Този път с над 300 порции риба, празника подпомогна  ресторант „100 РИБИ”.

Първата копка на храм “Св. Преображение Господне” в ж. к. „Тракия“ в Пловдив направи на 23 май 2011 г. Негово Високопреосвещенство Пловдивският Митрополит Николай. На събитието присъстваха архимандрит Арсений, свещеници от епархията, основният ктитор на храма Петър Манджуков, тогавашният кмет на града Славчо Атанасов, районният кмет Гиньо Матев и множество миряни от квартала и Града на тепетата. Уверението на  изпълнителите,  че до една година ще бъде построена, бе изпълнено.

Храмът, е сред малкото построени в демократичната история не само на град Пловдив, но и на цялата страна. Има две камбанарии и площ от 700 кв. м., която е съпоставима с размерите на митрополитския храм “Св. Марина” в Пловдив. Иконостасът е дело на майстори-дърворезбари от с. Момчиловци, Смолянска област. Иконите на иконостаса и Разпятието на Иисус Христос бяха изписани от художника-реставратор Стоян Илиев Белев от гр. Велико Търново. Дарителят Иван Димов Михайлов закупи 6 камбани.

На  10 юни 2012 г., Неделя на Всички светии, Пловдивският митрополит Николай бе посрещнат в ранното утро под тържественото биене на храмовите камбани. След края на службата, по решение на Пловдивския епархийски съвет, той отличи ктитора Петър Манджуков със звание „Архонт на Пловдивската митрополия” и орден “Св. ап. Ерм” – на името на покровителя на гр. Пловдив.

Паркът бе озеленен в годината на откриването, бяха засадени 15 палми, а ктиторът Петър Манджуков достави от Италия детска площадка. На 5 април 2016 г. започна изографисването на храма. Екип от художници-реставратори  – Росен Апостолов, Стоян Велев и Стоян Иванов – работят усърдно. Изографисването завърши през 2017-а година. През юли 2015 г. бе поставен  витраж на южния вход на храма. Голяма част от стойността на изработката поеха боголюбиви миряни дарители.

Всеки четвъртък в двора на храма се раздава топла храна за нуждаещите.

Любимият бар за крафт бира в Капана си има блог и в него откриваме любопитни неща от кухнята на  Котка и Мишка. Казват, че на лекар и барман се казва всичко. Вие вярвате ли го?

Представяме ви Гергана:

Представи се.

Казвам се Гергана. На 26 години.

От колко време си барман в „Котка и мишка“ и какво те задържа тук?

От 4 години и половина. Задържа ме приятната атмосфера, прекрасните хора, за които и с които работя, и не на последно място страхотните ни клиенти!

Какво е за теб „Котка и мишка“?

Мисля, че спокойно мога да обобщя с две думи – втори дом. Винаги ми е приятно да съм тук и винаги съм сред приятели.

Коя е любимата ти бира? А коя бира препоръчваш най-често на клиентите?

Невъзможен въпрос за отговор. Имам толкова много любими, че се затруднявам сама, когато си избирам. А на клиентите след кратък разговор препоръчвам това, което най-много смятам, че ще им хареса в момента, защото човек в различно настроение и в различно време на деня предпочита различни неща и в същото време всеки има свой индивидуален вкус, с който винаги се старая да съобразя препоръките си за бира.

Така че елате да си поговорим за бира и ще направя всичко възможно да ви препоръчам най-добрата за вас!

Разкажи ни забавна случка от бара:

Една от любимите ми е един изключително забавен диалог:

Идва на бара при мен една жена с въпрос:
– Имате ли лимонади?
Аз и отговарям:
– Да, имаме домашна лимонада
Тя ме пита:
– А от какво е?
Аз съответно казвам:
– Ами, лимонадата е от лимони.
И след това тя възкликва:
– Е, как така?
И аз онемях! Буквално не знаех точно как да отговоря на: “ Е, как така лимонадата е от лимони?“

Как съчетаваш работата с интересите си?

Когато човек иска нещо, обикновено намира начин. Понякога ми се иска седмицата да е 8 дни по 30 часа, за да ми стига за работа, университет, спорт, излизане с приятели и пътуване насам-натам. Но и с наличния вариант се справям някак – просто е необходима добра организация.

Източник: catandmouse.bg

Вървим под сянката на 60 минали и 10 бъдещи културни столици на Старата госпожа 

120 метра от най-дългата пешеходна зона в Европа са покрити с тенти, изпъстрени с логата на всички минали, настоящи и бъдещи Европейски столици на културата. Пъстрите платна са опънати над Главната на Пловдив и привличат погледите на местни минувачи и туристи.

С инсталацията, която наподобява онази от 2014-а година, когато Градът под тепетата празнуваше спечелването на титлата, сега отбелязваме 5 години #Заедно в Семейството на ЕСК.

На тентите са изписани имената на 60 града, които вече са носили титлата, двата настоящи – Пловдив и Матера, както и на 10-те ясни бъдещи столици на културата в Европа.