Културно-кулинарна разходка по красивата уличка, която започва от №10

Куп култови ресторанти и сладкарници, безценна археология и знакови сгради живеят в пълна хармония

Теодор Караколев, Веселина Михайловска

Улица „Гурко“ в центъра приютява много градска история. Някога започвала от градинката зад общината и завършвала до Католическата църква, днес тя е доста по-къса поради оформянето на площад „Стефан Стамболов“ , пробиването на Тунела и изграждането на булевард „Цар Борис III Обединител“.

Макар и не толкова известна с името  и впечатляваща с дължината си, улица „ Гурко” може да се „похвали” с една от най – ценните исторически забележителности в града под тепетата – древния Римски форум и Одеона, както и с още няколко красиви бижута от кутията ценности на пловдивската архитектурна история.

Днес улицата започва от Главната – „Александър Батенберг“ и свършва в тротоара на „Цар Борис III Обединител“. Едно време обаче началото ѝ е било от улица „Емил де Лавеле“. Общината и съседната до нея сграда с галерия „Аспект“ в партерния етаж са били на улица „Гурко“. Там, където днес е градинката на площад „Стефан Стамболов“,  също е имало къщи. Те са разрушени в края на 50-те и началото на 60-те, при изграждането на площада. Така по-късно тези сгради получават новите си адреси на площад „Стамболов“ – а останалите къщи си запазват номерата. И улица „Гурко“ започва от номер 10.

Останалата  част обаче също пази много история. През 20-те години на миналия век на номер 13 е бил ресторант „Бохеми“, любимо място за пловдивските културтрегери, които не са можели да си позволят по-скъпите кафета и лимонади в хотел „Молле“.  Днес на негово място се помещава известна кафетерия. На улицата е била и ушната клиника на знаменития д-р Асен Каишев.  Неговият дом, издигнат по проект на архитект Боян Чинков, все още стои, граничещ с Одеона. Докторът е брат на тютюнотърговеца Никола Каишев, който живее в един от пловдивските архитектурни шедьоври – къщата по проект на арх. Грозев на ул. „Антим I”. Домът на Асен Каишев и до днес пази – поне отчасти – прекрасната декоративна мазилка на квадрати. Изтеглената в различни форми мазилка е любим похват на част от архитектите през 30-те, когато фасадата остава без орнаменти, но все още някои прибягват до различни типове по-абстрактна декорация. За съжаление на много места – както в случая с първия етаж на къщата на д-р Каишев – те не се дооценяват и се губят.

Също през 30-те е издигната и къщата от другата страна на Одеона, в която днес се помещава ресторант Хемингуей, която носи белезите на модерната архитектура – прозорецът на стълбището в отвесна лента или терасите, които завършват с полукръг.

Къщите от другата страна на „Гурко“ са малко по-ранни. Тази на ъгъла с Главната носи белезите на късния сецесион и архитектурата от първите години на 1920-те. Следващите сгради са по-класически по вид, като също са строени в годините преди и около Първата световна война – разпознават се по по-богатата орнаментация по фасадите и около прозорците. През годините всички са претърпявали по-малки или по-големи преустройства, като днешната къща, в която се помещава ресторант „Опера“, е една от най-запазените.

Разхождайки се покрай пъстрите фасади, човек се чувства сякаш се намира на някое италианско виале, където може да си пие кафето или да похапва вкусно ястие в непосредствена близост до антични руини. От двете страни кратката отсечка е изпълнена с маси, чува се смях и звън на чаши. Макар и ограничен в периметъра на няколко метра, тук може да отседнеш в бутикова обстановка в "Art Guest House 8 1/2" и Villa Antica, да опиташ гурме специалитети в едни от най – добрите ресторанти в града под тепетата и да се насладиш на кафе специалитети и апетитни сладкиши в Dolce Fellini.

Своите знаци от миналото носят и сградите към кръстовището с улица „Отец Паисий“. Най-впечатляваща е изоставената сграда – трафопост на тролейбусите в града. За разлика от днешните трафопости, този е естетически издържан с красивите си редици прозорци. За съжаление в момента е пуст, въпреки желанията на пловдивчани той да се превърне в център за култура, или просто да бъде възроден по някакъв съвременен начин.

Диагонално от него е сецесионовата сграда, в която днес е ресторант Унико, а през соца там се е помещавал Вегетарианския ресторант. Мястото е било легендарно за пловдивчани и любима спирка на художника Златю Бояджиев.

Красиви и естетически издържани са и последните две сгради по улицата, с белези от архитектурата от 20-те години на миналия век. Едната от тях – последната от страна на Тунела – носи и година „1928“ на фасадата си. С изявените си вертикални орнаменти и стъпаловидното завършване на фасадата има и уклон към ар деко архитектурата, макар да съчетава и други характеристики.

Тази част на улицата – тупикът към „Цар Борис III Обединител“ дълги години бе позабравена, но след последните ремонти и превръщането ѝ в предимно пешеходна, може да очаква и възраждане, подобно на това, което видяхме в Капана. Връзката ѝ с подлеза към Понеделник пазара или в другата посока – връзката с Голямата базилика може да събуди интереса към тази част и изобщо към улица „Гурко“. Която и днес се радва на страхотно оживление, предимно заради чудесните заведения там. 

Режисьорът на „Нито вълк, нито куче” се премества в Пловдив през октомври и избира да движи бизнеса си от бъдещата Европейска столица на културата 2019

"Аз съм от хората, които смятат, че посетителите тук задължително трябва да преживеят великолепната и успокояваща енергия, която градът притежава"

На 18-годишна възраст шотландецът Стивън Люис Симпсън се превръща в най-младия брокер и търговец в Обединеното кралство. На 22 решава да се премести в Лос Анджелис и на 23 години режисира първия си филм, който получава няколко награди.

В последните години, пътувайки до София, той осъществява няколко кратки посещения в Пловдив, докато накрая през октомври миналата година решава да се установи в града под тепетата и да премести голяма част от бизнеса в Лос Анджелис тук.

Успява да създаде прекрасен екип, с който заедно работят тук и в САЩ по международното разпространение на последния му филм "Нито вълк, нито куче". Стивън харесва факта, че успява да осъществи работата по филма, с най-дълго време на разпространение в кината в САЩ, не от Ню Йорк или от Лос Анджелис, а именно от Пловдив. Филмът се представя отлично и в кината в България в момента, включително в Пловдив, където следващите прожекции са на 24 и 26 юли в  кино "Лъки синема”.

Плановете на Стивън са  да разшири компанията си през следващите 18 месеца, както и да базира филмовата си продукция тук. Чувства се много по – свързан с Пловдив, отколкото с всеки от друг от многобройните градове, в които е живял преди. Смята предизвикателството, свързано с участието му в събития като TEDx Talk, за велико изживяване и се надява, че ще може да участва в програмата на Пловдив 2019 по някакъв интересен начин.

Шотландецът Стивън Люис Симпсън гостува в рубриката „Да живееш в Пловдив като местен“ на единствения дигитален гид в Града под тепетата Lost in Plovdiv.

Място в Пловдив, което винаги удивлява хората е ... За мен беше невероятен момент, когато за пръв път осъзнах мащаба на Римския стадион... Наистина е забележително и кой знае какво още е под краката ни.

Как отговаря Стивън на кратка анкета за любимия град вижте в Lost in Plovdiv.