Защо кметството и общинският съвет мълчат относно идеята за Дом на пловдивската опера? Това питат от едноименната фондация, която работи в посока създаването на нова сграда на културната институция от вече почти две години. От Инициативния комитет, който е и Съвет на учредителите на фондация „Дом за пловдивската опера”, припомнят, че са изпратили на 25 май писмо-предложение до кмета Иван Тотев, до председателя на Общинския съвет Савина Петкова и до председателите ППГОС в местния парламент за отреждане на парцел за построяване на сграда за музикално-сценично изкуство, но вече 50 дни отговор не са получили.

„Това поведение е израз на липсата на уважение към 15 000 пловдивчани, които подкрепиха с подписите си инициативата за създаване на Дом за пловдивската опера. Политиците на местно ниво очевидно не смятат за необходимо да водят разговор със своите граждани. Ние ще предприемем следващи стъпки и ще информираме международните културни институции, включително извършващите мониторинга за Европейска столица на културата, за липсата на отношение към културата в Пловдив - Европейската столица на културата през 2019 г. „ канят се от фондация „Дом за пловдивската опера”.

В картинните книги децата са съавтори, те могат да доизмислят историите, да играят с въображението си

Радостина Николова представи новата си книга в Пловдив на форум за насърчаване на детското четене

Славена Шекерлетова

„Кико без крила“ на Радостина Николова е една от малкото картинни книги на българския пазар. Според авторката това е нежна история за приятелството, която е подходяща както за по-малките (3-7), така и за по-големи читатели (7+). . „У нас, за разлика от другите държави по света, масово предпочитани за ранната възраст (3-7 г.) са книгите с приказки или с натруфени илюстрации, които набиват в главата на детето поуките директно, ограбвайки го от възможността да мисли само и да изгражда личното си възприятие за света чрез наблюдение, размишление“. Това четем в сайта detskiknigi.com. Картинните книги са важни, защото развиват мисленето и въображението на детето.

В една такава книга, разказва Радостина, илюстраторът е съавтор. „Напасвах моя текст, спрямо рисунките на Матея Аркова. Това е един процес, в който автор и художник са в симбиоза, илюстрацията и текстът са абсолютно равнопоставени“.

Радостина споделя още, че реакцията на родителите е предизвикателство за която и да е картинна книга, защото повечето от тях смятат, че 6-7 годишните деца трябва да четат, например, две пълни страници с текст. "В картинните книги децата са съавтори, те могат да доизмислят историите, да играят с въображението си".

Как се ражда идеята за кучето Кико? „Не съм тръгнала с намерението да правя непременно картинна книга. Появи се спонтанно главният образ след разговор с учителка в детска градина, която беше представила друга моя книга. Едно от децата възкликнало: „А моето куче има крила!“. Тя ми сподели тази история и така буквално образът влезе в главата ми като готов с история. Героят е любопитен, игрив, понякога инатлив, точно като много от децата. Движеща сила при него е действието, а не думите – нещо също типично за малчуганите“, разказва Радостина Николова.

Относно срещите с децата авторката е категорична, че те трябва да преминават като игра и диалог. „За мен е много важно при представянията не просто да им разказвам за книгата, търся начин децата да станат част от нея. Обръщам се към тях като към равни и заедно преминаваме през историите. Разказваме и нови неща, извън книгата. Рисуваме много, защото така скъсяваме дистанцията. Така и книгите стават по-достъпни и ги провокирам да четат“.

“Кико без крила” е седмата книга на Радостина Николова след 5 издания от света на мотовете, както и след “Моите красиви рога”, която излезе през 2016 г. Писателката е сред най-любимите на малките читатели у нас през последните години и е двукратен носител на наградата “Бисерче вълшебно”.

Един млад възвръщенец твърди, че у нас имаме много повече от това, което осъзнаваме

Качеството на живот, което може да получи в родината, го мотивира да направи нещо свое тук

Веселина Михайловска

Да работиш в ресторант със звезда „Мишлен” е мечта на много от заетите в областта на кулинарията, а да ти предложат да оглавиш екип звучи като нещо трудно достижимо и много бленувано. Хари обаче избира да се върне в родния си град Пловдив и да вложи енергията си в създаването на нещо свое, с което да вдъхнови хората да потърсят здравословното и качественото в храната, която консумират.

Всичко започва преди почти десетина години, когато Хари записва да учи кулинария в бившия ТОХ в града под тепетата с желанието да развива своята страст. Там, разбира се, всичко се презентира по толкова остарял метод, че той се отдава на другото си хоби кудото, докато няколко контузии не го връщат отново към първоначалното му желание да се развива като готвач. Стартира професионално преди 8 години в известно пловдивско заведение с кухня, но в момента, в който му предлагат възможност да практикува в чужбина, заминава за Германия. Започва във висок клас ресторант без почти никакви знания по немски, но отдадеността му не остава незабелязана и неоценена. Цялата работа се превръща в голямо съзтезание и възможност да получиш занаят, който се „краде”, за да го пречупиш през собствената си призма и почерк. С всяко следващо работно място Хари обогатява знанията си и попива всичко,  видяно от големите шеф – готвачи, за да го приложи сам. Един от учителите му е избран за готвач на годината в Австрия.

Целият труд, усилия, безсънни нощи, прекарани в работа, четене и разучаване на нови рецепти и техники, се възнаграждава, когато го повишават в помощник – готвач в ресторант със звезда  „Мишлен”. И то не къде да е, а в луксозен петзвезден хотел в Австрийските Алпи, чиято хай – тек кухня е оборудвана за над 1 000 000 евро и дава пълно поле за изява на възможностите и фантазията на екипа, който работи в нея. Ежедневната задача на всички е да подготвят абсолютно различно меню със сезонни продукти. Забранено е ястията да се повтарят във времето, а качеството и презентацията трябва да са достойни за гостите, дошли да изпробват нещо извънземно като вкус и визия.

Цялостното напрежение и желанието да развиват свой собствен бизнес мотивират Хари и приятелката му Мария да се завърнат в България, където да вървят по своя собствен път. Дни след решението им идва и голямото изкушение под формата на оферта да оглави като главен готвач цялата кухня  и да има възможността сам да създава и да управлява екипа си. Дилемата е трудна… Това, което го кара да избере България и Пловдив, е качеството на живот, което може да получи тук. Без напрежение и работа по 12+ часа, без нужда от всекидневно четене, за да бъдеш в крак с най – новите тенденции, а с идеята да живее в тихо и спокойно село, близо до града, и да отглежда сам максимално много продукти, с които да твори. Няколко месеца по – късно идилията от къщата на село, градината с билки и зеленчуци, планината на няколко километра, където от всяка поляна може да набереш най – вкусните плодове и да откриеш най – невероятните билки, за които в чужбина плащаш скъпо, е факт.

Мястото за здравословни храни „Боровинки” пък е начинанието, чрез което Хари иска да вдъхнови българите да залагат на по – качествени продукти и да покаже, че тук може да постигнеш качество и спокойствие на живот, което в чужбина може да е само мираж. Полето за изява е огромно и границите на развитие са само в нашето въображение, защото понякога дори върховете в професията не са достатъчни, за да задоволят човешкото съзнание.

В България имаме много повече от това, което осъзнаваме, но за съжаление, увлечени в амбицията да надскачаме себе си, често подценяваме.