Капана.БГ
Британски кинопродуцент мести компанията си от Ел Ей в Пловдив
Стивън Люуис Симпсън ще е един от лекторите на TEDxPlovdiv
Успехът на филма на Шотландкския кинопродуцент Стивън Люуис Симпсън “Нито Вълк - нито Куче” (Neither Wolf nor Dog) е против всякаква логика и по-специално тази на Холивуд. Филмът е финансиран от публиката, заснет за 18 дни в най-бедните части на Щатите, с много малък екип и 95-годишен главен актьор. Дистрибуцията, ръководена изцяло от продуцентското студио, заснело филма, започва от малките градчета, а вече продава повече билети от филмите на Холивуд в много от големите кина. Още по-интересно е, че всички дейности, свързани с разпространението, се управляват от Пловдив. Без намесата на голяма фирма за разпространение на филми, продукцията има по-голям релийз от последните носители на награди от Филмовия Фестивал в Кан. Излъчван е в над 140 кина в САЩ и интересът към него все още расте. От много години насам това е най-успешният филм за индианци, който не е сниман в Холивуд, и има най-дългия релийз в Щатите от всички филми за 2017 година. Съвсем скоро се очаква да се появи и в българските кина.
В края на миналата година Симпсън измести голяма част от бизнеса си от Лос Анджелис в Пловдив и сформира екип, който се грижи за дистрибуцията на филма в САЩ и Канада, както и за започване на разпространението му в европейските киносалони. На 28-ми Април той ще говори пред публиката на TEDxPlovdiv за това как е създал уникалната система за разпространение на филми. “За мен Пловдив е невероятно място за развитие на фирмата ми. Нуждая се от правилния екип, който да се грижи за дейностите в компанията, а това би било по-скъпо в Лос Анджелис, от колкото е тук. Освен това Пловдив ми харесва много повече като град за живеене.” - казва Симпсън. Надява се да премести и продуцентската си дейност в града под тепетата.
Едва на 18 години Симпсън става най-младият борсов брокер и търговец във Великобритания. На 23 години режисира първия си игрален филм. Шестте игрални филма, които до сега е заснел, са снимани или в САЩ, или във Великобритания, но в момента планира следващите няколко да бъдат продуцирани в България, централизирайки дейността си в Пловдив.
“Харесва ми да бъда част от ново поколение филмови продуценти, което не се води по правилата на старата система, каквато е Холивуд. Пловдив е град, който сякаш всеки момент ще прелее от креативност. Това, че е културна столица за 2019 година, ще допринесе многократно за развитието на творческата среда в града. Очаквам с нетърпение да се присъединя към случващото се. Споделяйки опита ми на сцената на TEDxPlovdiv, ще мога да се представя на публиката в Пловдив, въвличайки я̀ в уникалното изживяване, каквото е разпространението на филми. Надяваме се, че филмът ще бъде в българските кина съвсем скоро.”
Екранизацията на индианския бестселър “Нито Вълк - нито Куче” (Neither Wolf nor Dog) от Кент Нърбърн (Kent Nerburn) отвежда публиката на едно прочувствено пътешествие през историческия и контрастно на него - съвременен живот и култура на племето Лакота. Чрез ироничия хумор на филма са представени сериозни герои и трогателни сцени, които предизвикват публиката да погледне на света по различен начин. Главният герой, Дейв Белоглав Орел (Dave Bald Eagle), почина миналата година на достолепната възраст от 97 години. В онзи момент вестта за неговата смърт беше най-четената история на BBC в целия свят. Екипът на предаването All Things Considered, излъчвано по NPR, дискутираше Белоглав Орел като “най-интересният човек на света.”
Понеже са го сметнали за мъртъв, Дейв Белоглав Орел е изоставен на бойното поле по време на битката за Нормандия. Кристофър Суийни (Christopher Sweeney), другият главен актьор, е награден със Сребърна Звезда за войната в Персийския залив. Но всъщност човекът, който е прекарал най-дълго време на фронта, въпреки че не е служил в армия, е актьорът Ричард Рей Уитман (Richard Ray Whitman), който попада в 71-дневната окупация на Wounded Knee през 1973 година. Тогава правителството изстрелва стотици хиляди куршуми към активистите на индианското движение. Около столетие по-рано през 1890 година коренното население на същия регион става жертва на нещастно клане, познато на историята като Wounded Knee Massacre. Близки на Дейв Белоглав Орел пострадват при нападението. Кулминационният момент е заснет там - място свещено за главните герои, много различно от обикновена снимачна площадка.
Патриция Пъндева номинирана за Награда за полет в изкуството „Стоян Камбарев” 2018
Официалната церемония за връчване на Награда за полет в изкуството „Стоян Камбарев“ 2018 ще се състои на 30 април. Тази година събитието ще гостува на Сити Марк Арт Център - едно от новите, но вече наложили се пространства за култура в центъра на столицата.
За това отличие, превърнало се в най-чаканото и престижно събитие за млади творци в България, всяка година биват номинирани петима многообещаващи таланти. Конкуренцията е голяма, защото Фондация „Стоян Камбарев“, носеща името на незабравимия театрален режисьор, подкрепя не само носителя на Голямата награда, но и останалите номинирани, като реализира конкретни техни проекти и така сбъдва мечтите им.
Очарователната 22-годишна актриса от Пловдив Патриция Пъндева е един от петимата номинирани млади таланти тази година.
Забелязана е заради обещаващия си дебют на голяма сцена като Боряна в едноименната пиеса на Йордан Йовков, с който прави бърз и ярък пробив в Драматичен театър Пловдив, за деликатното, но същевременно силно сценично присъствие и за творческия нюх да обедини под един покрив млади творци от различни сфери на изкуството в свое новосъздадено арт пространство в Капана, Пловдив.
„Какво за мен е изкуството? Какво за мен е театърът? Това са екзистенциални въпроси, на които всеки отговор е започнал да ми се струва банален. В един от любимите ми романи „Балада за Георг Хених“, Виктор Пасков завършва със „Свещено, свещено, свещено е изкуството, което бе, което е, и което ще бъде!“. Винаги ще съществува, винаги ще ни осмисля! Вдъхновявам се, когато се върна назад и осъзная през какво съм минала, с какви хора съм се сблъскала и колко много съм получила и научила от тях. Това ми дава стимул да създавам, давам и продължавам. Това, че съм актриса ми дава възможността да усещам света през различни очи и души, да търся, да се губя, да намирам, но най-вече да живея... и то не само веднъж!“, казва Патриция.
Тя е категоричен избор на членовете на фондацията за младо откритие в областта на актьорското майсторство тази година.
Патриция Пъндева завършва през 2017 г. НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ и веднага след това е поканена в трупата на пловдивския драматичен театър. Още в дебюта си в най-старата професионална трупа у нас обира овациите в главната роля на Боряна в едноименната пиеса на Йордан Йовков. Смята срещата си с актьора Камен Донев за съдбовна и вече участва в три негови проекта: в постановката му „Работно време“, в авторския му музикално-театрален спектакъл „За сватбите“, както и в първия му пълнометражен филм, който предстои да излезе на голям екран. Патриция е част и от женско вокално трио, което работи с група Акага. Освен с театър и музика, младата актриса се занимава активно и със социална дейност, като в края на 2017-та открива в Капана, Пловдив свое арт пространство – Галерия 28, даващо поле за изява на млади творци от всички области на изкуството. Осъществява и мечтата си да помага на деца в нужда, като организира благотворителен базар в тяхна помощ.
Останалите млади творци, номинирани за Награда за полет в изкуството „Стоян Камбарев” 2018 са фентъзи писателят Кристиян Малинов, стрийт арт художникът Виктория Георгиева-MOUSE, пианистът Светослав Тодоров и тандемът Mixed Motion Project, съставен от Илко Илиев - фрийрънър и каскадьор и Марин Кафеджийски - оператор и фотограф.
Всеки един от номинираните ще получи специална награда, свързана с осъществяването на свой личен проект, а носителят на Голямата награда ще триумфира на 30-ти април с красивата бронзова статуетка на художника Кольо Карамфилов и чек на стойност 3000 лв.
Арх. Васко Василев – ваятелят на модерната архитектура с класицистичен уклон
Васил Макаринов е изкуствовед, уредник в Национален политехнически музей и член на изследователската група „Български архитектурен модернизъм“. Вече повече от 5 години активно се занимава с проучвания и популяризиране на архитектурата от периода между двете световни войни чрез статии, лекции и актуалната пътуваща тематична изложба, която бе в Пловдив преди няколко месеца, а в момента е в Ямбол.
В пътуванията и проучванията си из цялата страна открива много данни за архитектурната история на България. Една от големите му страсти обаче е неговият роден град – София. В следващия текст той разказва за един от неговите любими архитекти – Васко Василев, автор на някои от най-впечатляващите модернистични сгради в България. Текстът ще бъде публикуван в KAPANA.BG в две части:
Работейки по дейността на групата „Български архитектурен модернизъм“ непрекъснато се сблъсквам с факта, че архитектурното изкуство на междувоенния модернизъм е все още недостатъчно добре разпознавано като ценност – както в обществен, така и в административен смисъл. От това съвсем естествено произтичат редица историографски проблеми. Като резултат се оказва, че много голяма част от историята на архитектурата от времето между войните – навлизането на Модерното движение у нас – не се познава от широката общественост. Интересът е слаб дори и сред архитектите – изключение прави може би единствено д-р арх. Любинка Стоилова – дългогодишен и отдаден на тази архитектура изследовател, чиито проучвания дават ценна основа за нашата работа.
Неразпознаването на стила на модернизма като ценен бихме могли да си го обясним преди всичко с новата посока, по която по идеологически причини е поведена архитектурата в годините след края на 1940-те. През 1948 г. се слага край на частната архитектурна практика, а архитектурните бюра – понякога обединяващи две допълващи се една друга творчески личности – спират да функционират. Макар това положение да се разхлабва след Априлския пленум от 1956 г., може би в следващите години наследството на по-раншния модернизъм е все още прекалено ново, за да бъде припознато като ценно. Проблемът е комплексен, но и вероятно 10-20 години не са били достатъчно дълъг период, за да се направи преценка от дистанцията на времето, а вероятно инерцията след това не позволява задълбочаване на проучванията. Все пак познаваме архитекти като Георги Овчаров, Станчо Белковски, Иван Данчов, Сава Овчаров и др. – майстори на едни от големите обществени сгради, които трудно биха могли да се подминат – но десетки други остават напълно анонимни. Проблемът е най-ясно откриваем при апартаментните сгради в София, които формират изгледа на значителна част от софийските улици, но за сметка на това техните архитекти не се познават, а често пъти изчистеният им от орнаменти облик кара хората да ги припознават като „социалистически“.
Сред непознатите имена е това на арх. Васко Василев. На него се приписват 3 апартаментни сгради, публикувани в книгата „Предложение за обявяване на архитектурните паметници на културата от периода 1878-1944 година в София“, издадена 1977 г. Там научаваме, че негови проекти са сградите на бул. „Ал Стамболийски” № 49, ул. „Гладстон” № 27 и бул. „Витоша” № 63.
Кой обаче е арх. Васко Василев? Само едно име, което познаваме само с тези апартаментни сгради? Името му не фигурира в почти нито един справочник за българската архитектура, напълно непознато е дори за студентите, изучаващи специалността. Кратък поглед по фасадите на въпросните апартаментни кооперации дава съвсем ясна индикация, че тук става дума не просто за архитект, запознат и следващ стилистичните особености на най-високите примери за модерна архитектура в Европа, ами напълно осъзнат и пропит от модерния стил майстор. И 3-те споменати работи правят впечатление със някои особени белези и комбинации от елементи, които придават неповторима изразност на неговото творчество.
Най-ранната от сградите, приписани на архитекта в „Предложение за обявяване на архитектурните паметници на културата от периода 1878-1944 година в София“, е апартаментната кооперация на бул. „Ал. Стамболийски” №49 от 1932 г. Сградата представя възможността за майсторско овладяване на иначе доста тясната и висока фасада. Забелязва се интересът към стъклото, проявяващ се тук под формата на вертикалния акцент – остъклението на стълбището, изпълнено от стъкла с тънки метални профили, оформено като непрекъсната отвесна ивица. Това се явява като контрапункт, който дава изява на хоризонталното лентовидно остъкление – изпълнено само през 2 оси поради тясната фасада. Това е един от много ярките белези на архитектурата на модернизма, също и един от 5-те принципа на Льо Корбюзие. Интересен акцент тук са лоджиите. Техните парапети представляват двуизмерни и силно стилизирани балюстри, които в комбинация двете конзоли и колоната със семпъл капител говорят и за интерес към класическата стилистика.
Следващата известна сграда на архитекта, находяща се на ул. „Гладстон” № 27 – малка 4-етажна апартаментна сграда – е забележителна със своите експресивни конвексни форми, извити стъкла и огромни витрини. Годината на завършване е изписана в мозайката на прохода към двора – 1943. Изключително впечатлителна е въпросната сграда и в интериор – елегантните конвексни и конкавни извивки са основен композиционен елемент на фоайетата и стълбището, като дори вратите на жилищата следват тези форми. Интересът към фината моделировка е доловим и от мозайките. Те са съставени от абстрактни композиции – линии, кръгове и квадрати – насочващи ни към супрематистките творби на Малевич, рисувани през второто десетилетие на XX век. Тежненията към класицизма не са подминали и този проект на архитекта – такива откриване от една страна в класическата симетрична композиция на фасадата и от друга – при двете ниши при прохода към двора, така и при стилизираната извивка на металните елементи, запълващи шлица на парапетите.
Най-късната от упоменатите 3 сгради се намира на бул. „Витоша” № 63 – тя е ъглова и се намира на кръстовището с ул. „Хан Аспарух”. Композицията ѝ е интересна поради плавното и елегантно преминаване от модернистичния ъгъл към кръстовището с лентовидни прозорци-витрини с извити при преминаването им през ръба стъкла, към по-класицизираната и тежка част откъм булеварда, характерна с тесни и високи двукрили прозорци (някои с фронтони) и корниз с разработени конзоли. Този класицизъм е подсилен и от облицовката с бял врачански камък, какъвто можем да забележим и при предните две сгради, които разгледахме. Зданието е проектирано доста късно – през 1946 г., което го прави може би една от най-късните междувоенни прояви на модернизъм от времето преди забраната на частната архитектурна практика през 1948 г. Но в същото време е демонстрация на зрелия вече почерк на арх. Василев, след повече от десетилетие архитектурна практика.
До преди няколко години това бе всичко, което знаех за арх. Васко Василев – споменатите 3 апартаментни сгради, което изглежда някак обидно малко на фона на тази ярка изразност която носят те. Красивите експресивни обтекаеми форми в много премерена комбинация с класицистични отгласи не може да са проява на случаен творчески импулс, а по-скоро са напълно осъзнато и ясно търсене на стил. Смелата употреба на стъклени елементи и богато разработените интериори на ул. „Гладстон“ също не са случайни, ами подсказват желание за прокарване на изкуството на архитектурата в най-малките детайли с изразността, която те могат да носят.
Така че търсенето на информация трябваше да продължи и след това. При търсене в Интернет единствено няколко публикации упоменават арх. Васко Василев като автор на хотел „Орфей” в Пампорово и на хотела на Копитото нас София. И до тук!
Но, за по-новите открития за архитекта – във втората част!
„Космическо училище” за Деня на авиацията и космонавтика в Музеят на авиацията
Музеят на авиацията ще отбележи Международния ден на авиацията и космонавтиката с отворени врати от 9.00 до 17.00 часа и специална програма на 12 април. Една от главните атракции за любителите на авиацията ще бъде свободният достъп до кабините на самолети МиГ-21 и Ми-24, а малки и големи ще научат интересни факти за живота в космоса. В образователната инициатива „Космическо училище“ гостите на музея ще разберат как с помощта на аерокосмически и геоинформационни данни може да се документира, опазва и изследва културно-историческото наследство. Проф. Георги Сотиров ще им разкаже за българското участие в усвояването на космоса, а представител на Института по криобиология и хранителни технологии ще запознае публиката как се произвежда космическа храна и как може да я използваме в ежедневието си.
Събитието се организира със съдействието на Институт за космически изследвания и технологии – БАН, Селскостопанска академия – Институт по криобиология и хранителни технологии – София, Българско астронавтическо дружество – клон Пловдив, 24 авиационна база – Крумово, Сдружение „Славянски свят“, СОСЗР –Пловдив.
ПРОГРАМА
10.30 ч. – Тържествен строй на военнослужащите от 24 Авиационна база и поднасяне на цветя на Паметника на загиналите летци
10.30 до 16.00 ч. – свободен достъп до кабините на МиГ-21 и Ми-24
11.00 ч. - Образователна инициатива „Космическо училище“ – „ Документиране и опазване на културно-историческото наследство с помощта на аерокосмически и геоинформационни данни и технологии на примера Средновековна Плиска” – гл.ас. д-р Стефан Стаменов
11.45 ч. – „Космическата храна – нова алтернатива за функционално хранене в нашето ежедневие“ – Николай Солаков
12.30 ч. – Българското участие в усвояването на Космоса - д.т.н. проф. Георги Сотиров
Куклите Благуни идват за първи път в Пловдив
Само на 22 април от 10:30 ч. в Дом на културата „Б. Христов” ще гостува обичаното и познато от телевизията детското приказно-музикално представление на БЛАГУНИТЕ – „ЕДИН ПРЕКРАСЕН ДЕН”. След успеха на детския телевизионен сериал „БЛАГУНИТЕ“, излъчен в рубриката на БНТ “Лека нощ деца!" и големия брой гледания в интернет, екипът на продукцията създаде детски спектакъл с героите от сериала “БЛАГУНИТЕ”.
В представлението децата ще имат възможност за първи път да се срещнат на живо с любимите си герои, да се потопят в техния свят, да преживеят заедно весели и поучителни истории. Ще видим изключително красиви кукли, цветни и пищни, специално преработени за сцена и декорите с впечатляващи размери. В спектакъла намират място най-хубавите песнички от кукления сериал, както и специално написани нови весели песнички, които учат децата да бъдат по-добри, по-уверени в себе си и по-лесно да се справят с трудностите.
Автор и режисьор е Илиян Илиев, сценограф - Кирил Наумов, кукли - Благовеста Василева, музика -Димо Стоянов от ПИФ и Александър Дойчев. Участват актьорите от театър Вилекула - Елиза Илиева, Момчил Михайлов, Златина Йорданова, Янко Стоянов, Явор Зехиров, Мая Гелева, Нели Славова, Краси Кирчев.
Красивият декор, пищни костюми и невероятно въздействащите герои и истории омагьосват детската аудитория.
Христо Стоянов представя новата си книга „Отворени писма до България“
На 11 април 2018 г. /сряда/ от 18.00 ч. в Конферентната зала на НБ „Иван Вазов“ – Пловдив ще бъде представена новата книга на Христо Стоянов „Отворени писма до България“. Авторът отдавна си е спечелил славата на „човек, извън коловозите“. И тук написаното може да търпи различни определения – публицистика, изповеди, есета, обществена критика и т.н. Истината е обаче, че написаното от Христо Стоянов изглежда най-добре разположено в морала. Може да си съгласен или не с неговите позиции, но усещаш, че авторът е стиснал живота наоколо и изцежда от него това, което други се правят, че не забелязват. Част от „писмата“ са истински и с реални адресати, други – рано или късно биват припознавани.
Христо Стоянов е автор на поезия, романи, разкази, есета, публицистика, преводи от виетнамски, руски и сръбски… Негови произведения го довеждат до проблеми с прокуратурата, църквата, гилдията… Това обаче не го отклонява от пътя, творчески и житейски, който той счита за правилен и следва. Превеждан е на английски, руски и унгарски език.
Рене Карабаш представя романа си „Остайница“ в Пловдив
Премиерата на романа „Остайница“ от младата българска писателка Рене Карабаш (Ирена Иванова) ще се състои на 13 април от 18 ч. в Камерната зала на театъра. Книгата, която излезе с клеймото на ИК „Жанет 45“, веднага се превърна в литературно явление заради дълбоките си философски и морални послания, както и с психологическия усет на авторката при изграждане на образите.
Рене Карабаш (Ирена Иванова) e писател, режисьор и актриса. Родена е на 8 юли 1989 г. в град Ловеч. Завършила е Ловешката езикова гимназия „Екзарх Йосиф I”, а след това завършва бакалавърска степен по Приложна Лингвистика (английски и френски език) във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“. Стипендиант е в Западния католически университет в Анже, Франция и е магистър по театрална режисура към Нов български университет.
Рене Карабаш е автор на стихосбирката „Хълбоци и пеперуди“ (ИК „Жанет 45“). През 2015 г. книгата получава номинация за Национална награда „Иван Николов“, което нарежда Ирена сред най-младите поети, получавали номинация за този конкурс. През 2016 г. книгата е представена пред българската общност в Университета Кеймбридж и пред българска и чуждестранна публика в Българския културен институт в Лондон. А през 2017 г. книгата беше представена и в Българския културен институт в Прага.
Текстове на Рене Карабаш са преведени на словенски, испански, гръцки, английски, чешки и турски език и са включени в световни поетични антологии. През 2015 г. авторката печели първа награда за белетристика от Шуменския литературен конкурс „Боян Пенев“. През 2017 г. тя е в почетното жури на Националния литературен конкурс „Петя Дубарова“.
„Романът „Остайница“ отвежда читателя при суровия Канун на Леке Дукагини, който все още властва в изолирани местности на Балканите. В него жени стават заклети девици и се превръщат в мъже, като режат косите им и ги обличат в мъжки дрехи. Кръвните вражди между фамилиите са ежедневие, любовта е равна на смърт, а жената е равна на двадесет вола. На нищо повече. Честта се измерва с „два пръста над челото“. В този патриархат смъртта е постоянна гостенка почти на всеки дом. Тази истина не е чужда, това е нашата истина. Историята на човека и изборите, които прави, последвани от необратимите последствия от тях. Книгата ни среща с Бекиа, едно момиче, което отчаяно иска да бъде син на баща си, който е искал да има момче. Докъде може да стигнеш, за да се превърнеш в син? Грях ли е да избягаш от смъртта? Грешка ли е да се отдадеш на страстта с цената на нечий друг живот? Това е история за човека отвъд пола, отвъд думите „син“ и „дъщеря“, „мъж“ и „жена“, за човека, събрал гнева и милостта на Господ в своите 21 грама душа.“
„Велик роман. Тази книга е гордост за всяка национална литература, и тя ще бъде такава. Ако следващата година не вземе всички награди, просто няма да е справедливо. Очаквам и световните. Ти си писател, а този роман е голяма литература“, казва за книгата
Светлозар Желев.
„Читателят е поставен в епицентъра на кръвните отмъщения в Албания, там където смъртта следва като сянка и наровете никога не узряват. Подобно на романите на Исмаил Кадаре, книгата разгръща сериозните патриархални теми по тези земи и размишлява върху липсата на Бог в човека. Тази интересна и разтърсваща книга заслужава голямо внимание, защото вярвам, че има силата да върне човешкото в човека“, смята
Владимир Зарев.