Генералният консул на Турция под тепетата обедини всички местни и чуждестранни общности  на празник, посветен на Международния ден на майчиния език

Студенти от различни континенти пяха и се снимаха дълго навън след края на  тържеството (ГАЛЕРИЯ)

Таня Грозданова

Многоезичната културно-музикална програма на 21 февруари – Международен ден на майчиния език, от Града на тепетата бе предавана на живо по социалните мрежи в десетки държави по света. Почти нямаше човек от публиката, наброяваща над 300 души във фоайето на Областна администрация – Пловдив, който да не стриймваше случващото се към своите приятели и близки.  

Представители на различните общности, които в момента живеят, учат или работят в града, се събраха под един покрив. Инициативата бе на Българо-турския литературен клуб, с подкрепата на Клуба на Консулите в Пловдив, а патрони на събитието бяха Областният управител Здравко Димитров и Генералният консул на Република Турция в Пловдив Хюсеин Ергани, от чийто екип дойде идеята за празника.

„Изключително много се радвам да видя цялото културно разнообразие на Пловдив на едно място,“ каза в приветствието си Н.Пр. Хюсеин Ергани. „Майчиният език е този, който всички ние научаваме от нашите майки и всяка държава има писатели, посветели свои творби на майчиния език,“ каза още той.  

“Хората имат различни звезди. За тези, които пътуват, звездите са водачи. За други са само малки светлинки.” Тези две изречения от световно известния роман – приказка на  Антоан дьо Сент - Екзюпери „Малкият принц“ прозвучаха интерактивно на 25 езика в новата камерна зала на Пловдив.

Български, турски, ромски, иврит, английски, мандарин, китайски, немски, френски, руски, италиански, испански, гръцки, украински, чешки, казахстански, румънски, фарси, африканс, зулу, пенджаби, виетнамски, юруба, арменски, урду и японски – това са езиците, които днес се говорят в Пловдив. Накрая всички заедно поздравиха на български с „Честит ден на майчиния език!“

Българската, арменската, турската, руската, еврейската, украинската, ромската и общностите на чуждестранните студенти под тепета се включиха с песни и танци на майчините си езици в богатата музикална програма. Общото изпълнение на всички на популярната песен „We are the world“/Ние сме светът/ изправи на крака публиката в залата. Всички участници в самодейния спектакъл получиха грамоти от  Генералното консулство на Р Турция в Пловдив.

И като подобава на празник на Балканите, вечерта трябваше да приключи около обща маса, с типични за всеки етнос ястия. Обаче не се получи точно така, защото, въпреки че залата затвори няколко групи от чуждестранните студенти под тепета, попили от празнична и приятелска атмосфера на празника, продължиха със снимки и песни на стълбите отвън. Докато се питаха едни други „кога ще е следващата такава среща“ на изхода се появи ген.консул Ергани и младежите веднага го придърпаха за селфи с тях.

Кога ще е следващата такава среща? Екипът на Капана.бг обещава да изясни отговора на този въпрос скоро.    

АДdicted е книга на липсата

Литературните конкурси би трябвало да бъдат места за срещи, за общуване, за радост и сприятеляване, за взаимно обогатяване…

Въпреки че АДdicted засяга други пристрастия, пристрастен съм към общуването

Славена Шекерлетова

В края на 2017-та година Петър Чухов със стихосбирката си Адdicted печели националната награда за лирика „Иван Пейчев“. След решението на журито обаче изборът бива оспорван и награждаването се отлага. На 21 февруари 2018  се състои повторно гласуване, което отново отсъжда Петър Чухов да спечели наградата с 5:4 гласа. През декември от Съюза на българските писатели посочват, че не са имали достатъчно представителство в журито. На заседанието на 21.02 са присъствали 4-ма човека от Съюза: председателят Боян Ангелов, Панко Анчев, Иван Гранитски, Симеон Янев. Останалите членове на журито са други 5-ма души: Десислава Златева, Антонин Горчев, Пламен Шуликов, Добрин Добрев, Иван Карадочев. Предстои да се определи дата, на която Петър Чухов да получи наградата „Иван Пейчев“. Авторът е носител на много награди за литература. Включително е бил три пъти носител на Славейковата награда - 2 пъти лауреат и веднъж заема трето място. През 2016-та обаче няколко дни след присъждането на националното отличие за поезия се появи петиция (която подписаха малко над 30 души) с призив наградата да бъде отнета от Чухов, защото не била заслужена. Писателят стана лауерат тогава със стихотворението си „Свобода или смърт“. Конкурсът е анонимен. Тогава той самият подписа петицията и каза, че ще върне наградата, ако се съберат достатъчно подписи, но това не се случи. В такава почти „размирна“ литературна атмосфера разговаряме с писателя за най-новата му книга Адdicted.

ВЗАИМНО
 
Какво ще направиш
ако твоят ангел хранител
се окаже паднал ангел
 
Ще му подадеш ли ръка
да се изправи
или ще легнеш
до него
и ще си кажеш
крилата
са мека постеля

Какво ще направиш, ако твоят ангел хранител, се окаже паднал ангел?
Тази книга е пълна с ангели, ненапразно те са и на корицата, но това наистина е един друг поглед към отвъдната вътрешност на човека. Смятам, че отвъдното е една метафора за това, което е в нас. Ангелите са всъщност нашите несъзнавани съдържания и те могат или да бъдат наши крепители или наши разрушители. Именно, за да ти помогне ангелът, трябва да му помогнеш и ти. Затова в случая този стих е нещо като призив към самия себе си, да не се уповаваш на някаква метафизична същност, а сам да я потърсиш в себе си и да й подадеш ръка, за да може тя да те пази.

Към ада, любовта, към какво е пристрастен Петър Чухов?
Въпреки че тази книга засяга други пристрастия, пристрастен съм към общуването. За мен най-важното нещо е възможността за създаване на общи пространства. Независимо дали те са реални, тоест с един човек като партньор или с няколко души като приятелска група или пък друга конфигурация. Не само този начин е важен за мен, а също и този който се изгражда чрез творчество. Всеки един творец създава такова пространство. Примерно, Фелини. Неговите филми са спорни, ако говорим за религия, много хора биха реагирали остро. Но самата полемика също изгражда общи пространства. Въпросът е как да избегнем този разрушителен конфликт. Защото конфликтът може да бъде градивен или деструктивен. За мен е важно да се изграждат градивни същности, дали са на базата на конфликт или друго, но съм убеден, че няма как да не се намери общ език.

Каква е разликата между хубавото стихотворение и истинското, тъй като ти пишеш за такава разлика в един стих?
Едното е плод на умения, а другото на усещане. Този, който усеща нещо може да направи по-несъвършена творба, която да е по-вълнуваща. Кое е по-важно - нещо да е автентично или нещо да е перфектно? Имаше един цитат, питат художник как се рисуват съвършени картини и той каза: „Много просто - ставаш съвършен и си рисуваш най-естествено“. Аз смятам, че тези творби са най-добри, когато техният автор е овладявал занаята до съвършенство и след това се изразява искрено.

Книгата е разделена на три части, една от които е „Полулюбовни стихотворения“, защо именно „полу“?
До голяма степен това е книга на липсата. Всъщност, ако се прочетат тези стихотворения, ще стане ясно, че този стремеж, който ги е създал не е бил удовлетворен изцяло. Има и друг момент. Когато човек пожелава нещо, той изобщо не си представя начините, по които би могло да се удовлетвори неговото желание. Ненапразно употребявам толкова често думата „липса“ не само за тази книга, а тя е свързана въобще с това, с което аз се занимавам като автор. Въпросът е дали липсата се преживява травматично или би могла да бъде стимул. Аз се опитвам да я преживявам по стимулиращ начин.

Имаше недоразумения със Славейковата награда, след това и с наградата „Иван Пейчев“. Как си обясняваш това, че името ти се въвлича в такива въжделения?
Честно казано, доста съм изненадан. По принцип не съм конфликтна личност, приятелите ми дори смятат, че съм прекалено толерантен. Не съм се карал с никого, имам много приятели и добри познати от Съюза на писателите. За разлика от много други не обичам да нападам, дори и да не съм съгласен с определена позиция или естетика. Може би собствените неуспехи карат някои хора да смятат успехите на другите за незаслужени и да ги озлобяват срещу тях. Или пък просто случайно заставам на пътя на нечии лични или групови интереси и го отнасям. Както се казва – нищо лично.

От Съюза на писателите те обвиняват в „гавра“ с паметта на Никола Вапцаров в твое стихотворение и затова не искат ти да получиш наградата „Иван Пейчев“. Самият той е бил близък с Вапцаров. Приемаш ли подобно обвинение?
Разбира се, че не. Макар да съм против това авторът сам да тълкува творбите си, ще кажа нещо за така наречените „гавраджийски” стихотворения, включени в книгата ми „АДdicted“. Мислех за очевидно, че основното в тези стихове е контрастът между високите идеалистични стремежи, символ на които в нашето съзнание са хора като Райна Княгиня и Никола Вапцаров, и днешното индивидуалистично съществуване на дребно, пропито от боричкане за власт и материални придобивки, обхванало голяма част от обществото ни. Мога да кажа, че за мен това са протестни стихотворения, които именно утвърждават символите, в които са се превърнали имената на Райна Княгиня и Вапцаров. Намирам за много странни опитите да ми се припише злонамереност и поругателно отношение. Но в крайна сметка всеки читател се явява съавтор и възприема текста през своя собствен светоглед. Освен, разбира се, ако няма някакви други подбуди да търси под вола теле.

Какво не е наред с конкурсите за литература у нас, според теб?
Сякаш стана традиция резултатите от тези конкурси да се оспорват. Някой не е съгласен с решението на журито – прави подписка. Част от членовете на журито не са съгласни с решението на мнозинството – не подписват протокола и искат да се развали процедурата. Хората свикнаха да търсят вратички, за да наложат своята воля, своя интерес, своя вкус, без да се съобразяват с другите. Като че ли всеки конкурс се превърна в ринг или тепих, в който всячески се опитваш да нокаутираш или тушираш противника. А конкурсите би трябвало да бъдат места за срещи, за общуване, за радост и сприятеляване, за взаимно обогатяване.

Докато едни хора спорят и се маят покрай името на Петър Чухов, ние спокойно и с удоволствие можем да се порадваме на поезията и прозата, която създава той. Защото Петър Чухов обича да играе с думите, те са неговите дами, той ги ухажва продължително и им предлага различни наслади. А неговият ад е неговата крепост, в която ние сме допуснати да влезем или поне да надникнем, ако ни е страх да се задържим за по-дълго. 

АДDICTED
Моят ад е моята крепост.
Бавно се разхождам из кръговете му,
докато получа световъртеж.
Тогава спирам някъде
в шестия кръг,
до някой отворен гроб
и започвам игра на думи
или игра на дами,
защото думите
са моите дами.
Аз ги ухажвам продължително.
Предлагам им различни
еретически наслади,
епикурейски тайни,
с които могат да постигнат
себеизразяване.
Но те са само сенки, на които
отказано е най-дълбокото страдание
и затова след ялова игра
ги връщам пак обратно в гроба
и продължавам
по-надолу
по-надолу…

снимка: Ивайло Хранов

Кои са най-четените български автори в библиотеките? На фона на разразилия се дебат за отчисленията, които 30 български писатели поискаха за заеманите от читатели книги в библиотеките, решихме да погледнем какво вземат пловдивчани от библиотеката в две години - през 1930 и през 2016 година.

Най-стабилното нещо изглежда Иван Вазов - той е най-четеният българин и преди близо 90 години и днес. През 30-а година много близо до него е Димитър Мирчев - революционер, но и автор на учебници. Тогава заемането на учебници от библиотеката е била много по-честа практика. През 2016-а година втори в класацията е Георги Господинов, който е един от подписалите писмото.

През 30-а година третият най-четен автор е Пенчо Славейков, а четвърти - Георги Дерманчев, автор на исторически трудове. Като цяло най-четеният автор изобщо е Тургенев, а след него са Емил Зола, Виктор Юго и Толстой - чак след тях идва Вазов.

През 2016 сред водещите български автори са Стефан Цанев - също подписал писмото, Людмила Филипова, Йордан Йовков и Елин Пелин. Сред подписалите писмото автори в топ 20 е също Иво Сиромахов под номер 8 и Алек Попов на 12-о място.