Възрастните гимнастички смениха Цар-Симеоновата градина с Тютюневия град в студените месеци

Спортният център отваря вратите си за тях безвъзмездно

Всеки, минавал рано сутрин през най – големия пловдивски парк, е оставал впечатлен от десетки дами на достолепна въраст, които енергично правят гимнастика. През зимните месеци не може да се насладите на тяхното присъствие, но те не се отказват. Група “Здраве” не са обикновена спортна общност. Възрастовата граница при тях е от 60 до над 90 години. Духът им, обаче, е младежки. Не ги спира лошото време, а моментите, прекарани заедно, за тях са безценни.

Вдъхновени от техния ентусизъм, през студените дни от дълго време ги приютява екипът на „Тотал Спорт”.

Така второто семейство на дамите, които вече се събират две десетилетия, има покрив и през зимата. Събира ги не само нуждата от социални контакти, но и желанието за раздвижване. Първоначално са провеждали срещите си само в Цар - Симеоновата градина, независимо от атмосферните условия  два пъти седмично. Преди 10 години от управата на  „Тотал Спорт”  радушно ги приемат за зимния сезон и им предоставят безвъзмездно една от залите си, както и място за срещи и забавления. Днес дамите вече се събират всеки ден и изпълняват стриктно спортната си програма. Тя включва упражнения, подбрани по системата на Норбеков, стабилизиране на кръвообращението с практики на Мекулин и завършва с пеене и  хора. Едно занимание продължава средно около 40 минути, а на ентусиазма и енергията им биха могли да завидят много от нас. Самият персонал на спортния клуб се зарежда положително от тяхното желание да бъдат активни, да общуват помежду си и да създават нови социални контакти.
„Здраве” събира  дами, с различни професии и съдби, обединени от мотивацията да се запазят жизнени и в кондиция. Организацията им никак не е малка. Избират си регулярно ръководител и отговорник по културно – масовата дейност. Ходят заедно  на екскурзии до Одрин, Старосел и на почивка на море. Групата им е винаги отворена за нови попълнения и с удоволствие взима участие във всякакви спортни и масови мероприятия.

Жените са изключително благодарни за приятелски протегнатата ръка от Валентин Драгнев, собственика на клуба. Това им дава възможност да „освежават пенсионерския си живот и да си носят новите дрехи.”  Впечатлени са от условията в реставрирания тютюнев склад и отношението на екипа на “Тотал Спорт”.

Когато ентусиазмът среща неподправен отклик, добрите дела не остават незабелязани!

"Черни рози и черни сълзи в Божиловия чифлик". Това бе заглавието на историята ни от лятото на 2013г., посветена на културно-историческата ценност и рода, за който е била издигната от арх. Камен Петков. Преди четири години Ивелина Василева влезе в аристократичната къща на улица "Мали Богдан", за да ви покаже потайностите й. Срещна се и с 82-годишната наследница на Анка Божилова, която разказа за Божиловата фамилия и за семейната къща. Надяваме днес Анка да е в крепко здраве, докато родният й дом боледува. Минаха четири години от тази наша публикация, но нищо не се е променило. Чифликът продължава да се руши под тежестта на масовото безхаберие. Затова и ви припомняме този текст от преди четири години. За да провокираме отново дебат. За да не забравяме какво губим заради бездействие. И да се опитаме да провокираме някаква реакция от страна на местната власт.

 Ивелина Василева

История, достойна за дълъг роман. Сага с много съдби, обрати, любови, омраза дори, усмивки и сълзи, болки и страсти. Дълго търсихме истинския разказвач на приказката за Божиловия чифлик. И го открихме. Поровихме се в руините на къщата, за да попаднем под остатъците на една голяма, славна аристократична пловдивска фамилия. Сюжетът Божилови е като дълъг сериал в стилистиката на „Дървото на живота“. Случайно или не, в двора на чифлика все още стърчи вековно дърво, което единствено оцелява в бурите. Помни цялата история на фамилията и е като символ на онова, което ни разказа един от малкото останали в Пловдив наследници на рода- 82-годишната Анка Божилова.

Чифликът 

И тъй като стигнахме до Анка заради великолепния паметник на културата на улица „Мали Богдан“, се чувстваме длъжни да започнем историята именно със самия чифлик. Творба на един от най-ярките пловдивски и български архитекти Камен Петков, оставил толкова богато и непреходно културно наследство. Което, за жалост, в голямата си част се руши пред очите ни, а ние упорито ги затваряме. Точно такъв е случаят с архитектурния шедьовър Божилов чифлик. Гротескната руина днес е била истинско великолепие с еркерите си, изящните детайли, интериорните решения, високите 3-метрови тавани, съвършения си двор и прочие и прочие. Преди много години в дюшемето токове са набивали дипломати, министри, предприемачи, хора на изкуството. Цветът на града. Сега по изтърбушения под щъкат плъхове, търкалят се клошари.

Къщата бе истински Рай. Не го казвам, защото съм емоционално свързана с нея. Тя наистина бе нещо изключително. В двора се носеше неописуем аромат на цветя, който още усещам. Там растяха черни и лилави рози. Вътре бе дори още по-колоритно. Стените и таваните бяха в стенописи, изрисувани специално от известни художници. Гости на чифлика в годините са оставяли нещо от себе си с четка, разказва Анка. Преди време, когато къщата още е била жива, възрастна рускиня чука на портата с молба да види онова, което е нарисувал по стените мъжът й приживе. Днес разказвачката ни не си спомня имената на руснаците. Но няма да забрави изографисаните ангели по тавана.

Когато се връща в миналото, дори погледът й се променя. Все едно се подмладява с тридесетина години. Очите лъщят от любов към онова местенце и към хората, които са го населявали. Но има и искри на ярост заради онези, които са отнели къщата и са я докарали до този хал с безразличието си. Въпреки 82-те години зад гърба, Анка е много енергична, умът и реже като бръснач. Не иска да се снима по незнайни причини. Ааа, не, пред фотоапарата няма да застана, вероятно проява на суета е решението й.

Мебелите и интериорът

Влизайки през парадния вход, гостите на чифлика се озовавали в голям коридор, който сякаш ги подготвял за великолепието в сърцето на къщата. В ляво бил холът, който с простора и лукса привличал посетителите. В съседната стая се намирала страхотната мебелировка, част от която фамилията подарила на музея в по- ново време. Виенска мебел, закупена от австрийския консул от родоначалника и основателя на дома Янко Божилов Семов. Във втората стая впечатление на всички правела огромната бяла камина с красиви орнаменти по нея.

Интересно в архитектурно отношение е, че колкото висока е била къщата от кота нула, толкова била и дълбока. Два етажа нагоре, два надолу. Зидарията била дебела около метър, изключително здрава, което обяснява и стоическото оцеляване на фасадата. В подземните нива температурата се задържала еднаква и лете, и зиме- винаги 14 градуса. Там, на постоянна температура, Янко Божилов съхранявал вино в специални съдове. Много гроздови еликсири отлежавали в избата. И днес, въпреки цялата смрад от разрухата и честите неканени гости в развалината, с малко повече фантазия и пределно остро обоняние, можете да доловите винени аромати, които се прокрадват от подземните етажи.

След Янко, внукът му, кръстен на него, и съпругата му Анка използват константната топлина за отглеждането на гъби, освен за съхранението на вино. Млади запалени гъбари бяхме. Това беше във времето, в което родих първата ни дъщеричка. По това време къщата бе най-романтична, най-красива и топла. Аз учих за изпити, мъжът ми четеше лекции, спомня си Анка.

Кладенецът в двора още е запазен, въпреки че около него се въргалят купчини натурии, автомобилни гуми, смет. Всичко е било от красив дялкан камък, както и самият герен.

Родословното дърво

Разклоненията на пловдивската фамилия започват с Янко Божилов Семов, починал на 72 години. Богат и влиятелен мъж. Навремето казвали, че притежавал половин Пловдив.  Негови били огромни имоти и постройки срещу Сточна гара, целият четириъгълник около университетите и Байкал и още, и още. Янко имал шест деца. Пет от първата му съпруга, която издъхва при аборт- две момичета, синовете Божил, Димитър и Атанас- свекър на нашия разказвач Анка. Втората му жена ражда Йордан Божилов, баща на великия художник Георги Божилов- Слона.

Едно от шестте деца- Божил, е изпратен в Германия да учи финанси. Получава образованието си и се връща. Бил е известен и с финансовите си познания, и с това, че е голям оризар и житар. Той е бил сред най- важните, най- перспективните и находчиви хора в рода и заедно с баща си е движил процесите и във фамилията, и в самия чифлик. Друг от изявените Божиловци е Атанас, който следвал за агроном във Франция и после е приложил познанията си в пловдивския семеен бизнес.

На всички деца на Янко Божилов Семов им се раждат момичета. Единственият, който е запазил и до сега рода, е вече покойният Атанас Божилов. Синът му Янко е преподавател, авиоинженер, доктор на науките и съпруг на нашата героиня. Янко също не е сред живите. Едно от децата на Янко и Анка е Боян Янков Божилов, наследен от двамата си синове – Боян Божилов-студент в чужбина и Александър Божилов-шестокласник. Двете хлапета са последният клон от дървото. Те ще продължат рода.

Забранена любов

Най-странният и скандален момент от фамилната история е една забранена любов. Първородната дъщеря на родоначалника Янко се влюбва в първия си братовчед Филип. Тя забременява и се жени от любов за него. Но умира при раждането на дъщеря си Ана, вече отлъчена от семейството. Нейният акт е бил срам и позор за рода, затова след отделянето от рода, те стават Божанови. Малката Ана живее с баща си, който се жени повторно. Тя никога няма деца. Умира съвсем скоро, на 89 години.

Възход и падение

След бурните години на ярък възход идва и цикълът на падението. Разрухата на аристократичната фамилия идва след смъртта на Янко Божилов Семов и втората му жена. Започват да се разпродават имотите им, защото нямало кой да плаща данъци. Започват да контролират семейния им бизнес, както на всички след 44-та. Идва моментът, в който национализират имотите им- нивите им и куп други притежания изчезват от ръцете на наследниците, за да бъдат вкарани в държавната собственост от комунистическата власт. Порасналите деца се пръскат извън Пловдив, много от тях умират рано. Йордан почива на 34 години, Димитър оставя децата си на 30, а Атанас се парализира от кръста надолу на 52 години. Трудно преживяват нечестния, ненормалния посег върху частната им собственост, върху онова, което са градили толкова време с много труд и ентусиазъм. Божил е бездетен. В последните си години е отглеждан от племенничките си Ана и Величка, на които оставя голяма къща и няколко имота в знак на благодарност, че са се грижили за него и затова, че са сирачета.

Имотите са вече отчуждени. Зад къщата се е намирал Божиловият склад, национализиран по Закона за отчуждаване на едрата градска покрита недвижима собственост. Върху половината от чифлика строят блок. Именно там местят Анка и Янко.

Тези, на които не дават апартаменти, им плащат. С идването на демокрацията идва и Законът за реституцията. На наследниците без раздадени жилища са им върнати имотите. Така част от наследниците на рода си връщат части от Божиловия чифлик.

Две трети от собствеността на къщата остава общинска. А другите части са на внуците на Димитър- Димитър младши и Лъчезар. Двамата правят опити да си откупят общинската част, за да съхранят фамилното имение и да оставят наследство за техните деца. Тогавашната власт не позволява тази сделка, отказва се и от общи действия с наследниците.

Идва момент, в който наследниците на рода започват да плащат, за да бъдат във фамилното имение. В къщата живееше моята дъщеря Даниела, а Жилфонд не се интересуваше да поддържа сградата. При положение, че тя им плащаше наем. Започна да тече покривът. Слагахме кофи, легени. Капеше  върху леглата. Оказа се, че идват хора от съседните къщи да крадат керемиди. Даже, мъжът ми Янко ги е спипвал на място. Но никой не ни обръщаше внимание, а ги молихме от Жилфонд. Те все повтаряха, че нямат средства. Ние също нямахме. И така...

Когато и Анка и Янко се изнасят, там живее временно един от братовчедите, чиято къща преди това е била в двора на чифлика, но властите я бутат и той се мести в къщата. После са го обезщетили с апартамент. Милият човек от време на време ходеше там, имаше стари вещи. Ровеше се. Той бе син на леля Велика, казваше се Янко. Много хубав човек, но си остана ерген, разказва Анка.

След неговата смърт, къщата се запалва.

Пожарът

Бях в кухнята и видях пушек. Нещо се беше запалило. Веднага се обадих на пожарната. Те ме мотаха по телефона. Аз им обясних коя съм, че съм наследничка на дома и че съм в него в момента и виждам пожара, а те – нищо. След това други съседи започнаха да се обаждат и тогава дойде пожарната. А от къщата не остана много. Докато дойдат, беше изгоряла. Всичко вътре- изгоряло. Частта на Янко най-много пострада, а нашата беше вече под ключ, предадена на общината. Това се случи точно преди 7 години.

Сега нито общината прави нещо, нито наследниците, защото не им се дава възможност, категорична е Анка. Остана този обект така. Толкова красив дом. Посрещали сме министри, дипломати. Имахме и слугиня. Свекървата ми доведе тази жена, защото такава беше традицията, разказва Анка. Традиция, която остава под руините, изпепелена от пожарите, отнесена от политическите бури, национализации, реституции, щуротии...

Поезия

Въпреки житейските превратности, високото ниво и класата на рода се запазва, продължават ги малкото останали наследници. Боян Божилов и двете му деца Боян и Александър са пълни отличници, дисциплинирани и интелигентни.

82-годишната Анка Божилова е усмихната, стройна и хубава. Тя е поетеса, но това е тайна. Има две стихосбирки, посветени на любовта на живота й. Римите с трепет му е препрочитала приживе. Сега тя подарява отпечатания си тънък сборник на приятели и непознати със саксия с теменужки. Защо, не знаем. И любимият й Янко Божилов е стихоплетствал докато е бил войник. Поетичните му работи ще останат в бяла тетрадка, написани с химикал, в библиотеката на обичащата го съпруга.

А историята на Божилови ще се препредава от уста на уста. Рушащият се паметник на културата- чифликът ще ни напомня и за тях, и за онзи, красивия, аристократичния Пловдив, за който четем в хроники и книги за загубения град. Млади архитекти ще пишат дипломни работи, кръжейки около тази и други великолепни, но мъртви фасади на арх. Камен Пенков, докато политици и туроператори гръмко ще обявяват, че Пловдив е най-старото живо населено място в Европа. Без да осъзнават, че колкото по-често повтарят това клише, толкова по-дълбоко копаят. Та да останат накрая само хрониките и дипломните работи.