„Спомен за летене“ е постановка, която търси човешкото в човека               

Стефка Георгиева

Същината на театъра се крие не толкова в чудната актьорска игра, а по-скоро във въпросите и отговорите, които ни дава. Припомня ни за неща, които може би сме забавили, даже понякога ни посочва правия път, от който може би сме се отклонили. И все пак, да задаваш правилните въпроси е истинско изкуство, което не се отдава на всеки.

С тази не лека задача се е заел екипът на постановката „Спомен за летене“. В нея участват Биляна Георгиева , Веселин Петров , Димитър Крумов , Иван Николов , Каталин Старейшинска, а режисьор е Боян Крачолов. Цялата пиеса е изградена върху фрагменти и цитати на Чехов, Бекет, Хесе, Селин, Екзюпери, Бредбъри, Шекспир, Гогол, Еко и цитати от Хармс, Ерофеев и Мюлер, и определено е спектакъл, който заслужава вниманието на зрителя.

Къде е човешкото в човека и помним ли как се лето? Ето какво разказа режисьорът на постановката Боян Крачолов* за kapana.bg

Разкажете ни малко повече за "Спомен за летене". (чисто информативно, за хората, които не са гледали постановката, за да знаят какво ще ги очаква).

„Спомен за летене” е преди всичко една идея, кауза, дори. Представлението се концентрира върху група хора, работещи в завод за сортиране и преработване на хартия. В един момент, обаче, разбират, че заводът е затворил много, много отдавна – а те са забравени вътре. И тук се започва едно пътуване към вътрешността, сърцевината на всеки от тях, една равносметка на живота им. Едва сега те се изправят пред никога неслучени мечти и желания, тези, които човек винаги отлага, дали защото не се чувства готов, дали защото му трябват пари, дали поради други причини. Тази „среща”, около която се развива представлението, е среща на човека със самия него – той не може да открие другия, себеподобния, ако не е открил първо себе си. Ето за това лично откриване направихме спектакъла. Искаме да напомним на хората, че човекът има някакъв срок, има някъде някакъв невидим часовник, който цъка, и който може да спре всеки момент. Този часовник лесно може да бъде забравен, обаче, заради куп краткосрочни намерения, или очаквания, или каквото там друг има. А той е от най-голямо значение.

Самото представление не разчита на сюжета – да, има маркиран такъв, но то разчита много повече на припознаването на гледащия в даден момент, един или повече. На това зрителят да си каже „Да, вярно, и на мен ми се е случвало нещо такова, пък, виж ти, съм го забравил”. И да се запита как е могъл да го забрави.

Точно това много ни движеше, докато изграждахме представлението – през цялото време да задаваме въпроси, а не да се стремим да даваме готови отговори, или пък дидактично и поучително да размахваме пръст от сцената. Единствено искахме да помогнем на зрителите да могат да си зададат точните въпроси – естествено, като и ние сме си ги задали на нас самите преди това. А дали работниците успяват да „полетят”, да се измъкнат от завода – това също е въпрос, на който зрителят трябва сам да си отговори.

Как се събират фрагменти и цитати от толкова бележити автори в един спектакъл? Трудно ли бе да създадете цялостния контекст, в който да сложите фрагментите или имахте друг подход?

О, не. Всичко тръгна именно от цялостния контекст – идеята за отдавна затворения завод, в който все още „витаят” работниците му. И тук вече беше въпрос на много четене, на много разговори с актьорите, за да може всеки да си открие неговия текст, това, в което се припознава най-много. За да могат фрагментите да „звъннат” – това беше по-трудното. Дето се казва, дяволът е в подробностите. 

Вие сте млад екип. През какви перипетии минахте, докато "Спомен за летене" се появи на сцената?

Перипетиите ни траяха около две години. И бяха не толкова от творчески характер – това са съвсем отделни перипетии – а най-вече от... това ми е малко интересно да го формулирам, може би административен характер? Виж, то дори е странно, защото след като на пътя ни изскочи някаква пречка, която всички решаваме, че е огромна, решението всъщност изскача като нещо много просто. Сякаш на шега. Първо, след като заформихме идеята, ни трябваше финансиране – което спечелихме от Национален фонд „Култура”. След това мина поне година в издирване на място, което да приеме представлението – и това място се оказа Драматичен театър „Н. О. Масалитинов”, за което съм изключително благодарен на целия екип на театъра. И мисля, че не можем да бъдем по-доволни. Тъй като целият екип е съставен от хора, които живеем в София, докато издирвахме мястото, изскочи въпросът къде всъщност можем да репетираме, за да не висим и да чакаме, да не изтлее идеята – и тук „Derida Dance Center” ни подадоха ръка. Изобщо, по време на цялото пътуване към този спектакъл, имахме срещи с изключителни хора, които на мига изразяваха желание да ни помогнат. И този спектакъл не можеше да се случи без нито един от тях.

Темата, която засягате, а именно човешкото съществуване, е трудна задача. Открихте ли отговорите си сами за себе си въпроса "Как човек устоява на живуркането?"

Поне за себе си, както и съобразено с етапа, в който съм, мисля, че съм открил някакво „загатване”. Много воля трябва. И упоритост. И вяра. Някак си човек трябва да свикне да работи въпреки контекста, в името на нещо друго, на нещо по-голямо. По-важно, сякаш. Да те води едно усещане, че нещата не е задължително да са такива, каквито са, че може да бъде и другояче. Може би тая вяра е в известна степен наивна, но ако седнеш да подхождаш рационално, няма да се стигне далеч – поне според мен.

Какво ви даде тази постановка? Какво ви взе?

Тук мога да говоря само и единствено от свое лице. J Даде ми усещането, че може – и, че трябва – да се опитва да се прави друг тип театър, в голяма степен различен от конвенцията. Донякъде ми даде и свободата да се одързостя да го правя – или поне да се опитвам. Даде ми контакти с прекрасни хора, с които се надявам да поддържаме взаимоотношения и занапред – както професионални, така и лични. А за взимане... най-вече ми взе съня. Едно два-три месеца почти не спах, за да мога да завържа всичко. Но пък нямам проблем с това. В един момент се свиква.

Имат ли изобщо хората спомен за летене и как да не го забравим?

Всички в това представление сме на мнение, че имат. Всеки човек има. Има някакъв кратък момент, който може би се случва, когато си много малък, в който изведнъж се изправяш пред целия промисъл на битието, в който за момент осъзнаваш причината да си тук, нуждата от това да си тук. Осъзнаваш си каузата, иначе казано. А как да не го забравим... Виж, тук вече има уловка. Много е трудно, при все, че това летене не трае дълго, искам да кажа, хронологично не трае дълго. Има неща, които чисто хронологично са много по-дълги – и затова ти се струва, че са и по-важни. Така че, мисля си, единствено с воля и вяра. Както в по-предния въпрос.

Всъщност как изобщо се събра именно този екип?

С актьорите сме завършили един випуск на НАТФИЗ – с една част бяхме работили заедно, с друга много исках тепърва да работя. И тук се засрещнахме. Защото и петимата имат много особени творчески природи. Изключително интересни. Впоследствие се добави и Михаела Добрева (сценограф) и Георги Атанасов (композитор), с които сякаш от раз започнахме да се разбираме.

За събирането много помогна и идеята за представлението – тя, някак си, беше най-важната. И всеки от екипа я прие като изключително лична. Така че може би това е най-точният отговор на въпроса. Събрахме се около това, което искаме да кажем.

За актьорите, чий образ бе най-труден за усвояване и защо?

Работата не беше толкова около изграждането на конкретен образ, а по-скоро на колективен такъв. Така че, мисля, това беше най-трудното за всички. Да, всеки има отделен персонаж, но най-трудно (и интересно) беше изграждането на колективното усещане, на „колективния” образ на неслучения човек. Неслучен, но притежаващ възможност да го стори. Непроявена досега. И щом се случи, да полети.

Мислим, че към такъв образ може да се добави и публиката – и изключително много ще се радваме, ако успеем да намерим съмишленици из нея. Така че за нас е голямо удоволствие да поканим всеки, който има интерес, на „Спомен за летене”. Както за известните ни вече дати – 12-ти април и 10-ти май – така и за следващите.

* Боян Руменов Крачолов (р. 1992, София) завършва НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов", специалност "Режисура за драматичен театър" в класа на проф. Иван Добчев, а понастоящем следва магистратура по философия в Софийски университет "Св. Климент Охридски Сред режисьорските му работи са "Това НЕ Е Хамлет", "Палата №6", "Срещу течението на Хъдсън", откъс от романа "Възвишение", поставен поради участието му в ателието "Възстановки" и други. Като актьор е участвал в спектакъла "Продадено" (по "Вишнева Градина") с режисьор Маргарита Младенова. Негови разкази са публикувани в "Литературен вестник" и списание "Страница".„Църква от сънища“ е първата му самостоятелна книга с разкази, а най-новият му театрален проект е „Спомен за летене.“

Следващата дата, на която можете да гледате „Спомен за лете“ в Драматичен театър Пловдив е 12.04. Заповядайте!

Снимки: портрет Виктор Кожухаров, други Георги Вачев