Както винаги „Молескин“ следи културния живот в Пловдив и кани за гости хората, които стоят в центъра на събитията. Броени часове преди официалното откриване на най-големия фестивал за архитектура в България – One Architecture Week - в ефира на Радио Пловдив ще звучи музика, подбрана от директора на събитието – арх. Любо Георгиев. Гостът на „Молескин“ тази седмица има не само изключително интересна и разнообразна работа, но и също толкова разнообразен житейски път, минал пред множество далечни страни и континенти. За фестивала, пътешествията си, архитектурата и погледа си към живота Любо Георгиев ще разкаже чрез музика.

Непосредствено след предаването „Молескин“ днес от 17 до 18 часа по Радио Пловдив, архитектурната седмица стартира в Капана.

Спектакъл като изящна приказка направи маестрото с джаз дрийм тима си

Има ценности, за които здраво трябва да се държим, иначе сме загубени, бе посланието на старта на Пловдивските джаз вечери

Ицко Финци: Колко много случайности ни събрата тази вечер тук

Александър Владигеров в пиано дует с Милчо Левиев на сцената в Дома на културата

Защо с лекота наричаме едни творци велики? Защото те са светлината, класата, те са животът и емоцията. Този урок нагледно ни дадоха Милчо Левиев и джаз дрийм тима му от сцената на Дома на културата тази вечер. Супер музикантите откриха Пловдивските джаз вечери по начин, който ще остане в музикалната история не само на Културната столица на Европа за 2019-та. Мултижанровият проект Song of Clown съчета джаз със симфонична музика, театър, поезия, дори нотки от кабаре. Изящна еклектика, която осъвремени миналото, за да каже на бъдещето, че има вечни ценности, за които здраво трябва да се хванем, иначе сме загубени. Спектакълът бе своеобразен диалог между учителя Панчо Владигеров и ученика Милчо Левиев, между двама изключителни творци и приятели. Бе почетен знак към Панчо и творчеството му- пиесите му от 20-те години на миналия век са преформатирани от Милчо в един съвършен букет. Завет към бъдещето направи и своеобразното обединение на три поколения артисти на сцената- Милчо и Ицко Финци от една страна, Валери Костов, Вики Алмазиду, Петър Салчев,  Веселин Веселинов- Еко и Стоян Янкулов- Стунджи от втора, и от трета внуците на самия Панчо Владигеров-  близнаците Александър и Константин . Първият дори направи пиано дует с маестро Левиев на емблематични му роял в една от последните пиеси.

Самото представление бе като една приказка- с начало и край но без паузи по средата. Откри я и я закри гласът на спектакъла Ицко Финци, който демонстрира брилянтното си чувство за хумор. Още в началото двамата с Левиев си размениха шеговити реплики, за да подготвят публиката за онова, което я чака. Финци привика приятеля си на сцената. Остарял съм и не ме е срам- забравих се очилата. Отивам да си ги взема, няма да се бавя, а дотогава другарят актьор ще ви забавлява, остави музикантът публиката на артистичността на Финци. Колко случайности е трябвало да се случат, за да се съберем тази вечер в тази зала. Първо- трябвало е режисьорът  Макс Райнхарт да отива на работа и да мине под прозорците на една къща, в която живее младият Панчо Владигеров. Който свири на пиано в този момент. Г-н режисьорът чува това, спира се и разбира къде живее авторът на тази мелодия. И го кани да бъде музикант в театъра. Това се случва през 1920г. От тогава Панчо Владигеров е музикален директор на Дойчес Театър. И е композитор на много музика за пиеси. После идва и другата случайност- Панчо Владигеров има късмет да напусне Германия през 1932 година. Късмет, защото малко по-късно Хитлер идва на власт. После идва и другата случайност- има студент, който се казва Милчо Левиев. Обикват се- и Милчо и Панчо, и Панчо и Милчо. После Милчо, след като оркестрира една от първите творби на Панчо, му идва тази великолепна идея да направи пиеси на Владигеров от времето на Дойчес театър в джаз вариант. И го прави. А това днес събира на една сцена внуците на Панчо. Пляскайте от радост, че ги виждате живи, пардон, исках да кажа на живо, надигна публиката от смях и аплаузи Ицко Финци.

И концертът започна, за да се слее в една голяма вълна от музика и естетика, от история и театър, от минало и бъдеще. Толкова изчистено откъм визия, но толкова ефектно и ярко всъщност. Всичко бе черно, но толкоз колоритно. Милчо седеше зад пианото си и сякаш диригент задаваше стъпките на музикантите и гласовете Алмазиду и Салчев. Приказката продължи на един дъх в рамките на час и 20 минути, като публиката изведе дрийм тима на сцената и за бис. Тогава дойде и най-емоционалният момент. Първият артистичен директор на Пловдивските джаз вечери, на сцената на същия този фест, който проходи пред очите му и пред любимата си съгражданска публика, не устоя на емоцията и се разплака. Много съм развълнуван, няма какво да кажа, свали очилата той и попи с ръце сълзите от бузите си. На сцената, сълзи в очите има само на най-великите.

Густо майна, Филибето, извика си от цялата си пловдивска душа маестро Левиев и закри вечерта. 

Отношението на ромчетата към изкуството е прекрасно. Те са много сръчни, подхождат с любов, стига да им се обърне достатъчно внимание, разкрива художникът, който обучава такива хлапета в малко селце

Най-смешната гледка е  как един художник говори по телефона и рисува с другата ръка, казва маестрото

Професор Вихрони Попнеделев  води двойнствен живот между Националната Художествена Академия и малко софийско селце, където обучава деца от ромски произход. Маестрото откри тази вечер изложба в галерия „Люнион”. Лауреатът на „Златно перо” за принос към българската култура и носител на много награди за живопис за работата си в с. Долно Камарци пред Паулина Александрова и КАПАНА.БГ.

Разкажете ни малко за Арт центъра в с. Долно Камарци. Каква е идеята и дейността му?

Арт центърът има много важна стратегическа цел. Искам да давам възможност на хора, необременени с информация за културата и за изкуството, да идват и на място да се запознават с това,  не само на професионалисти, които мислят, че са стигнали до кой знае какъв връх, а на най-обикновени хора, които искат да се занимават и така да се каже, да се „оцапат” с изкуство, да забъркат нещо. Буквално. Едно от най-приятните и близки до човека занимания е работата с глина и кал, както на времето са се правели първите фигури. Децата се учат да точат и да изработват такива фигурки. На скоро дори шестима българи, които живеят и работят в САЩ, бяха дошли да релаксират. Така влияе тази работа на човек. Има и други като тях, които идват за по няколко дни и се учат на основите на това изкуство. Аз обучавам хората на техниката на изработването, но се старя да запазя тяхната индивидуалност и креативност, без да ги насочвам в някакви академични рамки. Другата ми цел е да се обърне внимание на местните. Дъщеря ми дори стана учител по изобразително изкуство в местното училище. Никой не обръща внимание на тези деца, никой! Обикновено изобразителното изкуство се смята за свободен час, не се осмисля, че може да има някаква полза от него, а всъщност децата се учат на прекрасно въображение, на човечност, на доброта. Просто изкуството в основата си е това – едно преживяване. Това се опитвам да науча децата – да им създам отношение към изкуството не като към парична стойност, а като преживяване, като стимулиране.  Тукашните хора като, че ли не уважават сетивата си. За тях е важно кой е художникът, чиято картина са си купили, колко е скъпа и прочие. Навън хората водят децата си от малки в галерията, а след това те се заинтересоват и се опитват да прерисуват картини на най-големите майстори, живеят между най-големите художници, детството им минава в галериите, в музиката, въобще в изкуството като цяло. У нас това се случва много рядко, но въпреки това има интерес. В центъра идват автобуси с деца от София, организират се екскурзии, пленери и т.н. За моя голяма радост именно май-малките идват в центъра да се учат на изкуство и след като овладеят техниките и добият самочувствие, те стават титани. Често идват колеги от Европа и България, правим срещи, опознаваме се, показваме на децата и на хората там истинското изкуство.

В центъра обучавате много деца от ромски произход. Каква е работата с тях?

Неслучайно много от тях са в моите рисунки. Когато ти се доверят, с тях се работи много лесно.  Работим с деца между четвърти и осми клас. Те са толкова сладки, но за съжаление след един период, когато поотраснат, техният интерес намалява. Започват да си се занимават с техните обичаи, да се женят и да създават семейства на 14-15-годишна възраст. Така те нямат възможност да се развият. Една от причините дъщеря ми да стане учителка е това, да ги учи, че са хора, и че имат бъдеще, а не да изпълняват някакви норми на тяхното общество.

Какво е тяхното отношение към изкуството?

Прекрасно. Те са много сръчни. С такава любов подхождат към изкуството, стига да им се обърне достатъчно внимание. Изведнъж порастват, започват да си вярват, увеличават формата. Отначало рисуват едни жалки дребни, около 4-5 сантиметрови картинки. Страх ги е, защото са плашени постоянно – около тях хората са завладени от битовизмите. Изведнъж се оказва, че тяхното детско въображение има някаква стойност. Едно дете ми направи много силно впечатление – нарисува къща без врати и прозорци. Това е една много силна психологическа картина – толкова затворено дете, че дори в рисунката му проличава страхът и несигурността му. С течение на времето се отпусна. Сега прави страхотни работи. Както и много други – вече рисуват огромни картини, огромни скулптори и керамични фигури. Когато поотраснат обаче, особено момиченцата, се променят и то много. Вече започват да се интересуват как изглеждат в очите за останалите. Винаги започват да рисуват някакви сърца. Много често в тези сърца се появяват имената на момчетата, които харесват.  Други се женят и повече не идват.

Има ли разлика между децата, които посещават центъра и връстниците им, които не идват?

Всички идват, става им интересно и дори започват да се състезават помежду си. Това му е хубавото.   И най-важното е, че се задържат. Изкуството създава траен интерес у тях. Не лъжат, за да не идват и да се занимават с някакви глупости. Работят с много голямо удоволствие. Свършва им часа, а те остават и не искат да си ходят. Рисуват или моделират по цял следобед.

Каква е основната разлика между тези деца и студентите ви?

Децата се чувстват непринудени, докато студентите, макар, че са кандидатствали за това и би трябвало от сутринта да са в Академията и да чакат професора, много често се случва точно обратното. Отива професорът и ги чака те да се наспят, да дойдат сънени и да почнат да си ровят в телефона. Най-смешната гледка е  как един художник говори по телефона и рисува с другата ръка. Не става по този начин! Естествено, не всички студенти са такива. Днес един студент може да е и на 60 години. Най-добрите ми студенти са малко по-зрели. Те много добре са осъзнали защо са дошли. Нямат време за губене, отговорни са и гледат сериозно на нещата. Те много се различават от децата, с които работя в центъра. Това са просто два различни светове.

Какво мислите за проекта, част от концепцията на Пловдив за Културна столица на Европа 2019, да се изгради център в Столипиново, в който ромското население да се учи на изкуство?

Приветствам това. Много е важно обаче как да се подходи. Според мен трябва да се отнасят с тези хора абсолютно чистосърдечно. В никакъв случай не трябва  те да  усещат надменност. Сред тях има хора, които истински се интересуват и обичат да се занимават с изкуство. Това, че са по-шумни и по-енергични не трябва да притеснява никого. Важно е да се намерят обучаващи, които да отговарят на техния темперамент, защото ако са мудни или сдържани, хората в Столипиново няма да ги изтраят и всичко ще е безсмислено. Там трябват бурни, живи хора, иначе рискуват никой да не им обърне внимание и дори да им се подиграват.  В училището в  Долно Камарци имаше такъв случай с учител, който не знаеше как да подходи към децата и така е не успя да намери пътя към тях. Отношението към хората е най-важното и от него зависи как ще се развият нещата занапред.