За да ознаменува 80-тия рожден ден на емблематичния пловдивски артист Георги Божилов-Слона, галерия Резонанс ще ви върне 40 години назад, когато Слона и Начо Културата са се разхождали щастливо под Айфеловата кула. Париж – това уникално място е вдъхновило Слона и той създава, като че ли на един дъх рисунките, които ще бъдат експонирани в галерийното пространство на Резонанс. По това време в Париж е пребивавал и Борис Димовски, който с присъщото си чувство за хумор е рисувал Слона и Начо в Париж. 14 от рисунките на Слона и 20 от рисунките на Борис Димовски може да видите в галерия Резонанс. Всички те са под надслова „Със Слона и Начо в Париж“. Уникални снимки от това незабравимо преживяване ще бъдат експонирани заедно с маслените портрети и скулптури на Слона и Начо. 

А ето какво споделя и още един участник в това вълнуващо пътешествие – проф. Аксиния Джурова:
Пролетите на 1975 и 1976 година се оказах със Слона и Начо Културата в Париж. За парижани това бе времето, в което Серж Режиани пееше носталгично „Къде си ти, Париж, когото обичам и който си отиде“; „безкрайният празник“ на Хемингуей, на Пикасо или на Иля Еренбург бе отдавна свършил. Ив Монтан бе изпял на сцената на зала България преди две десетилетия „Грижа има навсякъде по света. Грижите не са само в Париж, но Париж го няма навсякъде и това е една грижа…“ В настъпващата мода на „хит парада“ все по-трудно пробиваха гласовете на Брасенс, на Мулуджи, на Мустаки… Но това го усещаха парижаните, а за нас, които тогава имахме възможност да видим за първи път Париж, той бе този, който си бяхме изградили в нашите представи. А те бяха още по-красиви, възприемайки града от терасата на Посолството пред таванския апартамент, станал място на тези щастливци, които съдбата ги бе докоснала по рамото, между които бяхме и ние.    За нас в тези години Париж си бе Париж от мечтите, още повече, че за по-малко от две години Пти Пале два пъти отвори вратите си за България – за да покаже на света тракийското и иконно изкуство и да огласи залите си с хора „Йоан Кукузел“.
    Това бе и десетилетието на нашите посланици в Париж – Евгени Каменов, Владимир Топенчаров и Иван Будинов, и един от най-щастливите периоди за жадните да видят „другия свят“ български художници, обгрижвани именно от тези наши дипломати, които заедно с Дора Валие, Юлия Кръстева, Цветан Тодоров, Ваня Дечева, Давид Перец, с младите тогава Лъчезар Ошавков и Казански, които пееха в Распутин, Анди Лекарски, Колю Манев, Любен Диманов, Марин Върбанов и Сун, създаваха тази културна аура, с помощта на която започна да се оформя доброто лице на България.
    Често се питам трябва ли да оставим тези наши преживявания и спомени, нахвърлени небрежно с туш, креда и молив на белия лист от Слона, само в нашите спомени, т.е. да потънат те в забравата? Не е ли игнорирането на миналото ни своеобразно себеотричане, особено когато то е свързано с емблематични за нашата идентичност личности и то не само за Пловдив, каквито бяха Георги Божилов – Слона и Атанас Кръстев – Начо Културата? Не са ли те все още част от нашата културна визия и духовност? Поне за мен това е така.

13 юни 2015 – 13 юли 2015
Откриване: 13 юни 2015 от 18.00 часа