Тримата сръбски художници от средното поколение, които се представят с изложба в Пловдив – Елизабета Маторкич, Лидия Узелац и Мирон Мутаович – не ги свързва само факта, че работят като преподаватели в един университет, във Факултета по изкуствата в Ниш, но и обединяващата им склонност към интимност. За тях изкуството не е пространство, в което се премерват силите, а място където е възможно да се предадат и на други хора следите на дълбоките лични чувства.
Произведенията на Елизабета Маторкич още от първите й самостоятиелни представяния се характеризират с подчертана осезаемост. Дори и рисунките й с туш представляват констелация на докосването на перото и основата, диаграми на внимателно предадените енергия на тялото, ума и преди всичко на сърцето. В Пловдив тя се представя с произведения от два различни цикъла. Първият представлява леки, крехки обекти – възглавнички от дунапрен. Върху тях чрез изрязване са написани текстове, които биха могли да бъдат прошепнати върху възглавницата – топли и интимни.
И вторият цикъл има подчертано мануално измерение – релефен растер, който представлява основата на произведенията родили се след прегъването на хартията-основата. Това придава осезаемост и от една страна приближава произведенията до традиционната бродерия, тъканите килими и тъкани и от друга – до „пиксализираните” картини на съвременната компютърна епоха. Мотивът, който разпознаваме е ембрион в различни стадии – една вълнуваща визуална плеяда на топли цветове, които в знаков смисъл представляват визуално вълнуващо загатване на новия живот.
Произведенията на Лидия Узелац, както ранните така и по-новите, обединяват свободното комбиниране на различните медиуми и материали. Произведенията й прадставляват „втъкаване” с ритмичен декоративен мотив на различни печатани материали и деликатни щрихи.
В по-старите й произведения са използвани съвременни технологически постижения, а по отношение на медиума това са части отпечатани върху платно и след това дообработени с четка. Елементите, които се повтарят в произведенията от този период са красиви женски глави взети от ренесансовите картини. Те са представени в сива гама докато рисуваното поле е с акцент от цветовете на прозрачното фолио или нарисувания слой.
Произведенията, така композирани, носят в себе си един далечен спомен за поетичните, сюрреалистични асамблажи на Джоузеф Корнел и поп-арт колажите на Раушенберг. Лидия Узелац ползва тези „цитати” като знаци, но същевременно и като елемент, който внася в произведенията й атмосфера на една относително енигматична грациозност.
Въпреки че, в опуса си има и произведения в големи формати Мирон Мутаович още от студентските си години има склонност към малките формати, почти миниатюри. Произведенията му в началото на професионалната му практика представляват мултиплициране на внимателно избрани модели и затова можем да кажем, че опита на поп-арта е повлиял макар и частично върху неговата работа. Мултипликациите са осъществени чрез рисунки, след което са обогатени с лазурни цветове.
Мултиплицираните тела на атлети (гимнастици, борци...) свободно „плават” в рамките на формата. Във втората част на цикъла се появяват и елементи на пространството – стая, интериора на превозно средство, входа на някакво модернистично здание, което задължително като елемент има широки стълби. Всичко това се конструира в нарочно неопределен разказ, в който наблюдателят има възможността да оформи своя вариант на историята. Произведенията, които с дискретните си акварелни валери са между рисунката и картината излъчват ненатрапчивост. Във времето на обща технологизация на частните и обществени комуникации дискретните начинания на Мутаович създават толкова необходимият контраст и изтеглят на първи план интимното измерение на изкуството.