В ефира на Капана вече звучи музика, подбрана от директора на One Architecture Week – арх. Любо Георгиев. Гостът на „Молескин“ има не само изключително интересна и разнообразна работа, но и също толкова разнообразен житейски път, минал пред множество далечни страни и континенти. За фестивала, пътешествията си, архитектурата и погледа си към живота Любо Георгиев разказва чрез музика.

Слушате го по радиото ни вдясно на екрана!

„Понякога ангели” пръсна до шевовете Петното за литературния салон Spirt&Spirit

Книгата е пропита от тютюн, Найлона, истории за мъртви приятели и Пловдив

Емил Тонев е роден в Шипка, на около стотина километра от Пловдив. Все пак животът  го озовава в града под тепетата и чувайки, както сам се изрази, този просташки начин на говорене се заклева, че никога няма да му подражава. Три месеца по-късно обаче не може да изкара „майна” от речника си. Това са уточнения, които са изключително важни, за да може да бъде обяснено как така един пришълец в Пловдив успява да напише именно една от най-пловдивските книги.

Петното се пукаше по шевовете от хора, дошли на Spirt&Spirit, за да станат част от представянето на „Понякога ангели”. Не съществува пловдивчанин, който да не познае корицата, коментираха почитателите на клуб Найлона и твърдото там. Именно култовия бар е използван за визия на творбата, а съдържанието му ухае на тютюна, напитките и колоритните истории, с които е просмукано емблематичното заведение.  Това са страници, за които Емил дори не е мислел някога да бъдат книга, но негов близък приятел и известен писател Дeян Енев го убеждава, че трябва да пусне думите си на бял свят. Това е бил единственият начин да се отърве от тях, за да успее да погледне към едни нови идеи и пътища.

Разбира се, издаването не минава толкова лесно, колкото може да се досети всеки. Какво е да пишеш за мъртви приятели? Оказва се, че самият Тонев посвещава няколко разказа на именно тази тема, но проблемът идва щом страниците са вече в издателството и чакат за печат. Тогава умира Кольо Карамфилов, един от най-близките му другари. Авторът спира издаването, защото е твърдо решен, че тази книга не може да съществува без образа на Кольо К. Така написва разказа за няма и три часа. Едно сърце, отдало се на мъката си, излива не истории, а чувства. Разказът излиза в оригинала си почти без корекции и промени.

Какво следва? Планове за нова книга няма и то не за друго, а заради осъзнаването, че читатели няма да има. Не си струва за 1000 човека, мисли той, макар и всички да се опитваха да го убедят в обратното. За пример даде Милен Русков, чийто книги са почти невъзможни за превод на чужд език, а и също Стефан Кисьов, като допълни: Да е жива и здрава жена му, че го издържа. Тук залата избухна в смях и всички вдигнаха едно голямо наздраве за жените, които издържат мъжете си в името на литературата. След издаването на „Понякога ангели” , Емил се връща към разказите си и не може да ги понася. Разбира се, това е нещо типично за добрите писатели. Динамиката, с която пише  създава едно напрежение у читателя. В средата на изречението завива рязко и създава едно темпо на любопитство и желание да прочетеш книгата на един дъх. Разказите му създават историите за вечност и желание да изживееш живота си красиво. Това е един пример за поколение, чиито идоли са били уестърн героите, рокът и мъжкарството е на преден план. Четейки сега, дъщерите на главните герои им споделят „Егати пичовете дето сте били, татко”, а майки на по 70 с твърдо потвърждение кимат и си спомнят за онези времена преди 30 години.

Именно страничната гледна точка на Емил му помага да види нещата по-добре. Пловдивчани са обградени от едно и също всеки ден и цял живот, което понякога им пречи да видят красивите стени на сградите, усещането да бродиш в събота вечер, паветата, обсипали улиците и каква привилегия е да знаеш как да си бичиш айляка. 

Жители на квартала се оплакаха, че им затварят улицата без предупреждение

Атакуваха общината в Беседка за Капана, тъй като още няма кошчета в района

Капана е сърцето на Пловдив. Той е един собствен организъм, съществуващ в пространството на града ни и носи на плещите си тежката задача да бъде огледало на града под тепетата.  Той живее, диша и мечтае! Именно това беше и темата на поредната акция „Беседка за Капана”, която носеше заглавието „Капана мечтае”.

Мечтата за нещо видимо е като човешката - „Това съм аз, а това е Капана”, така започна споделянето на мечтите си за квартала Катрин Сариева. Тя започна своята история много назад във времето, когато районът е бил все още средище на занаятчиите около Куршум хан. За да говориш и работиш за подобен организъм трябва първо да го разбереш. Много са неуспелите да разберат плетеницата в центъра на града. Пловдив, както самата Катрин каза, напомня повече за един имперски град. Място събрало в себе си целия свят, множество цивилизации, култури и епохи. Едно обаче седи във времето като константа – именно Капана. Дори по време на социализма, например, докато всички централни сгради са били събаряни, Капана е бил топосът на интелигенцията и заможността. Неговият свят е бил много по-различен от този, на което и да било друго кътче в Пловдив. Това самосъхранение и това съществуване в общност е една от мечтите, които Сариева сподели. Самата тя се определя като пришълец в квартала, след като наскоро отвори галерия там. За добра работа и едно мирно съжителство са нужни всички гледни точки. С това беше съгласен и Стефан Горанов, собственик на  Incubator и един от основателите на Канапе. Това е място за развитие на младите и задачата на хората живеещи или битуващи в Капана е да работят заедно. За пример даде един бъдещ свой проект, който ще се осъществи на ул. Магура. От Пловдив излизат адски много талантливи хора, при положение, че би могло да им се даде поле за изява тук. Именно в лицето на Капана всички виждат перфектното пространство за създаване на дом на младите творци. Тук обаче започнаха и споровете. На кои творци? На тези с традиционното мислене или на онези с алтернативното изкуство. Две живущи и работещи в Капана дами изразиха своето недоволство от именно тези алтернативни творци. Мечтая да се прибера до вкъщи с автомобил, каза едната, като после допълни, че покрай фестивали и събития улицата, на която живее, бива затваряна без каквото и да било предупреждение. Тук лъсна и липсата на лице от общината, което да може да обясни защо никой от собствениците в Капана не е бил информиран за подобни действия. Самата тя описа, че излизайки от дома си сутринта подритва кенчета от бира, оставени от среднощния купон на именно тези алтернативни творци или за събиранията им още преди обяд, където пиели водка. Шумът не е такъв проблем стига да се случва 2-3 пъти месечно и все пак да бъдат информирани. Но джангър по цяла седмица вече е непоносимо, подчерта тя. Дали нещо ще се направи? Както споменаха и присъстващи на предишните акции от „Беседка за Капана” – кошчета в квартала все още няма, та боклуци се валят тук и там. Дебатира се как да се действа- дали всеки да си изкара кошче пред обекта си, дали пък всички да подадат молби до общината. Зададе се и един  въпрос,с който повечето от присъстващите бяха забити в земята – кой е Христо Дюкмеджиев? Оказва се, че са доста малко хората, които знаят, че това е един от първите кметове на Пловдив. Това даде идеята под всяко наименование на улиците да има кратко обяснение за лицата,на които са кръстени те.

Капана е като българска черга, тъй като е шарен и многообразен, казаха гости на Беседката. Едно бижу, което набира все повече сила в съществуването си,но все пак една вечност, която ще остане след нас. Мечтите са едни и същи – квартал за обмен на творчество, автентичността на който трябва да се запази. Трябва да се съхрани и съществуването в общност на хората, които са там много преди теб. Неизбежно потокът от минувачи да се увеличава с всеки изминал ден. От хората вътре обаче зависи кого ще привлекат към себе си, а както се пошегува и една дама – трябва да се сложи бариера- тест за интелигентност на входа.