Аня Петрова

Любен Петков – това е име, с което българската литература се гордее. Той е бащата на толкова класически български книги, които никога няма да изчезнат, защото няма добра литература с лоша съдба. Той е човек, чийто думи можеш да слушаш не с часове, а с дни и никога няма да ти омръзне. Житейски път и истории, които не казва, а разказва и успява да те накара да се почувстваш като малко дете, на коeто му рaзказват приказка. Той е израснал на село. Не е чел приказки, но пък в живота му са били кокошките, магаретата, конете и гората, които децата на нашето поколение най-често  сме виждали по книжките си. Неговото въображение не познава граници и текстовете му са като еликсир за душата.  Любен Петков е от онези писатели, които могат да кажат каква е разликата между преди и след 1989 година. Преди е имало едва 250 човека в Съюза на българските писатели, като са се разпростирали в 4-5 секции. Сега броят им звучи космически. Ако влезеш в гилдията, то веднага получаваш висше образование, сподели авторът спомените си и каза, че са имали по три месеца творчески отпуск. 

Макар и всички тези привилегии, сега Петков вижда два пътя да успееш да станеш писател: традиционно писане от рода на 1001 нощ или експериментална литература, като за пример даде събеседника си Сашо Секулов.

Сякаш с изказването си за тези два пътя, предизвика черния хумор на Съдбата. След него на стола се появи и Мартина Дечевска. Представител на новото поколение. Млад, жизнен и успял човек. Или поне така си я представяхме. Няма лошо да имаш самочувствие, но пък няма и лошо да имаш граници. Книгата ѝ? Наясно сме, че всеки може да издаде книга в днешно време, но не и да бъде писател. На фона на смиреността и човечността на Петков, образа на Дечевска направо заби шамар на присъстващите. Не всички успяха да издържат битката до края и много от гостите на Петното си тръгнаха предварително, оставайки повече от потресени от това, което се случи. Защото изкуството беше снижено до продукт. Защото, живеейки на хиляди километри от България, смееш да говориш толкова сигурно за това, което се случва тук. Защото не те е срам да кажеш, че няма човек на тази земя, който да няма интернет, забравяйки, че ги има онези гладуващите и тях не ги боли за социалните мрежи. На фона на това, което се случва по света, да застанеш гордо и да говориш , че садо-мазо културата не била приета и за сексуалните табута, които съществували от преди 1989 (все тая, че не си била родена още тогава), просто звучи смешно. Публиката никога не бе задавала толкова неудобни и нападащи въпроси. Посетителите на литературния салон Spist&Spirit kикога не са се пoдхилквали от неудобството да стоят на това място. Никога не са били толкова опулени, както пред Мартина Дечевска. Но това е име, за което се пише и говори в момента. Същото това име, в края на вечерта стана, каза „Аз отивам да пуша. Като се върна ще подписвам книги“, но пък се намери човек, който да я свали на земята и да ѝ обясни, че публиката няма да я чака цяла вечер и да сяда да подписва сега.

Излизаш навън и изобщо не ти пука, че половината ѝ приятели и роднини са около теб и изказваш гърлено мнението си. Странно, никой не прави забележка. Никой не я защитава зад гърба ѝ. Да не завършваме негативно – добре, че беше Любен Петков, та да направи вторника ни толкова невероятен и изрисуван с думите на велик писател като него.

„Брутално” ми се плаче от книгата „С@мот@“ на Мартина Дечевска

Стефка Георгиева

Ако някога имате нужда от блестящо представяне, помолете Александър Секулов да го направи. Може би ако снощното представяне на книгата „С@мот@“ на Мартина Дечевска беше направено изцяло от него, щях да да си я купя. Може би. Да ама не. Контраста между излезлия пред публиката на Spirt&Spirit Любен Петков и младата авторка след него беше толкова рязък, че беше трудно да възприемем всичко, което чуваме.

Излиза Дечевска на сцената пред публиката, започва да говори и… Точно там всичко приключи. Първо Мартина нарича романа си „моето дете“ r след това „продукт“, а това нещо има претенции да бъде част от литературното изкуство. Не съм шокирана от жаргонните думи в романа, нито от това, че може да бъде сравнен с 50-те нюанса сиво на Джеймс. Най-стряскащ ми е фактът, че това бива класирано като съвременна българска литература. Само дето е литературно колкото книгата на Емил Конрад, като направим важната уговорка, че влогърът съвсем не твърди, че е писател. Момчето си каза, че води влог и е написал нещо, което не може да определи много ясно, но няма претенции за литературната му стойност. Но Мартина има такива.

Наистина се опитах да я прочета тази книга. Насилих се за цели 30 страници и повече не издържах. Колкото и положително настроена да се опитвам да бъда към младите автори като Августин Господинов, който е поет точно колкото Дечевска е писателка, някак си ми се губи естетическото и красивото в тези книжлета. Ако Августин омаскари българската поезия със стих от рода „който чука не мие чиниите“ и тем подобните му дълбоко философски разсъждения със сексуална нотка, то Мартина направо се подиграва на литературното изкуство. Грубо-негрубо, за пръв път в живота си се радвам, че младото поколение емигрира. Или поне част от него.

След като младата писателка няколко пъти повтори, че от 4 години живее в Америка и по-конкретно Ню Йорк, се запитах „Ами защо не си издава книгата там?“. Пък вие сами си отговорете на въпроса защо издава книгата си в България сама, а не чрез издателство.

Небезизвестен факт е, че сексът продава. Питам се колко хора ще си купят тази книга, само заради садо-мазо елементите и „бруталните сексуални сцени“, както бяха описани от авторката? Брутално това, брутално онова… Много неща бяха определени по този начин, но на мен най-брутална ми беше самочувствието и подценяването на другите. Чудесно е, че на 25 години се опитваш да направиш нещо значимо, лошото е като се вземеш твърде на сериозно. „Нямаме нужда да минаваме бариери и да минаваме нечие одобрение, за да излезем с нашето изкуство.“ В такъв случай къде останаха съвременните критици? Заличихме ги от света ли? От друга страна Мартина каза: „Книгата е продукт на моето изкуство“, което твърдение оставя изкуството извън книгата, но тя се оправда с това, че „не възприемам нещата по такъв начин, може би защото все пак от 4 години живея в Щатите“, а ние простосмъртните в малкия Пловдив явно не сме толкова отворени към света.

В представянето си, Мартина Дечевска не пропусна и да натърти, че е журналист, работил в престижни медии и телевизии у нас. Супер, браво на нея. Журналистът Мартина може би се справя добре. Но писателят Мартина малко ме уплаши с изявлението, че романът й най-вероятно щял да има продължение. Кому е нужно? На българите им трябва живо изкуство, пулсиращо, стойностна литература и обсебваща музика. Красиво ни трябва на нас, а не поредната разредена боза, с която да ударим дъното на деградацията. Нестойностни неща имаме много, повече не са ни нужни.  И моля ви, УМОЛЯВАМ ВИ, не я поставяйте до автори като Любен Петков в литературните си четения, защото ми се плаче. „Брутално” ми се плаче!

И за да не бъда чак толкова крайна, ще си призная: две неща ми харесаха в тези безкрайно дълги 55 минути на представянето. Първото е, че Дечевска се опитва да разисква темата за насилието. Не че й се получи много добре, но желанието да пише за нещо по-сериозно  от литературно садо-мазо порно е похвално. И корицата на книгата ми хареса. Браво на Александра Рамирез за нея.

Литературното четене на тази мъка приключи със „стих“ на Дечевска, прочетен от Александра. Мартина, не и го причинявай повече това на момичето. Размирез е прекрасна и талантлива, но тя рисува, не изнася рецитали. С говорни дефекти и притеснение е трудно да се четат „стихове“ пред публика.

Ново творческо пространство открива врати в Капана, което ще помогне на квартала да става все по-привлекателен за младите артисти, занимаващи се с музика танц и театър. Заповядайте на 28 март (събота) от 19:00 часа в Творчески комплекс Инкубатор на ул. Братя Пулеви 1-6.

Звуковият капан ( Sound Trap ) е пространство, което обединява творците в области като музика, танц, театър, визуализация, сценография и съпътстващи ги сфери, да творят на воля. Trap-a е подготвен за провеждане на репетиции на групи, занимаващи се в различни жанрове на изкуството – напълно технически оборудван. Това е място, в което, например, можете да посетите уъркшоп по китара с утвърдена музикална личност, открит урок по актьорско майсторство, среща с музикален мениджър, представяне на нова песен от ученическа група или събитие, на което присъствате с още 200 души, заклещени в Капана. Sound Trap е пространство, в което ще посетите постановки и пърформaнси, ново място за култура и изкуство.

Целта на Инкубатор(първият по рода си творчески комплекс в България) е да помага и дава възможност на младите музиканти, актьори и личности с артистично призвание да получават достъп до среда, обучение, публика, общности и интересни хора и творци като тях самите. Място, което да посещават, когато се случват събития, свързани с техните интереси.

Програмата за вечерта:

19ч. – Откриване на изложбата „ The Push Opening!” , представяща дизайните от конкурса за плакат по случай откриването на Sound Trap и журиране на публиката

22:30 – обявяване на победителите и връчване

22:45 - Ще измерваме звуковото налягане в Sound Trap с DJ Skill"

Трифон Ташев не е непознато име за пловдивската публика вече. Има няколко концерта зад гърба си и е бил част от изложби, организации и културния живот под тепетата. Завършил е бакалавър по Етнология към Пловдивския университет, но в момента страстта го тласка към музиката. Родом е от Кърджали, което е важно да се уточни, защото както самият той казва – важно е от къде идваш, тъй като мястото определя хората малко или много. Повече от десет години се занимава с музика, но тепърва започва да се появява в света. Този петък предстои премиерата на дебютния му албум, а в навечерието на това събитие Трифон се срещна с КАПАНА.БГ, за да ни разкаже какви са стъпките на младия творец и защо качва целия албум за свободно сваляне в интернет.

Как започна да се занимаваш с музика? 

В едно мазе. В читалището в Кърджали има едно мазе, което беше изоставено, но го даваха на групите, които искаха да свирят. Отидох с приятели, започнах да крещя на един микрофон и те много се зарадваха. Първо започнах да крещя, а после започнах да пея. Имахме си рок банда в Кърджали, но всеки замина някъде и така се разпаднахме. 

Как избра да живееш в Пловдив? 

Винаги съм харесвал този град. Първия път като дойдох бях в Етнографския музей. Беше леко сюреалистично, защото мина една японка в традиционно кимоно, с прическата и ветрилото, а аз стоях и си мислех „Леле, колко яко!“. Ето такива дребни неща ми са се запаметили и реших да остана тук. 

Можеш ли да се занимаваш само и единствено с изкуство в България?

Можеш ако си много упорит и си организираш нещата правилно, мисля че можеш. Сега свиря с Радoил Борисов, той си е родом от Пловдив, и неговия брат. Правим един проект „Ultra fuels” и е нещо като псайхаделик-фолк-рок и е силно засегната българската фолклорна музика. С него свирим и като улични музиканти на малката главна. Едно, че си правиш репетиция. Второ, че виждаш как публиката реално реагира. Ако си плати билет за концерт, то тя ще има изисквания, очаквания и ще си каже „е, дадох ги тея пари, трябва да ми хареса“. Докато на улицата, ако не те харесат те подминават, ако те харесат остават и слушат. Но това е само един от начините – трябва да се правят и концерти. 

С нещо странично занимаваш ли се?

С изкуство. Сега правя традиционен занаят – плъстене. Взима се вълна и се сплъстява и можеш да правиш всичко с това – дрехи, килими, скулптори. Аз правя скулптори и гледам това да ми е един вид начин да се издържам. Правя музика за театър, което ми е една главна идея. Музиката, която правя сам създава състояния, картини и може да се използва в кино и театър. Имам едно представление в Сливенския театър и сега правим второ. 

Разкажи ми малко повече за дебютния си албум. 

Той е много по-различен от това, което правим с групата. Това са парчета, които съм събирал с години. Ембиънт, бих ги нарекал, защото това е един термин в музиката, който дава Брайън Ино. Винаги съм правел така музика, но наскоро научих за този човек. Реално албумът е готов от година и нещо. 

Защо го пускаш чак сега?

Това са състояния, даже и песни не мога да ги нарека, тъй като в някои от тях няма пеене. Случва ти се нещо, не може да го изкажеш по друг начин и го правиш в музика. Вкарват те в състояние тези неща. Не е комерсиален албум, който да си пуснеш на пътя към морето, докато си караш колата. Идеята е, че исках всяка една от тези песни, мои близки приятели да илюстрират чрез тяхното си изкуство – рисуване, танц, видео - каквото и да е в артистичната сфера. 

Получи ли се?

Първо пуснах краен срок, но не стана, тъй като всички са много несериозни. После се свързах с Магдалена Гинчева, завършила в АМТИИ. Тя направи за всяка песен по една картина и идеята е да е във формата на компакт-диска. Като усещане за музиката се справи страхотно. Сега подготвяме и книжка, която ще е част от албума и се надявам да е готова до премиерата. Ще са рисунките и текстовете към песните. Мислех да сложа и CD, но вече никой не слуша такива неща, така че ще има линк за свободно сваляне от интернет. Идеята е да стигне до хората, а  не да си го държа вкъщи и да си го слушам сам.

Разкажи ни историята на някоя песен. 

Една от песните, „Requiem for the proper attitude” – Реквием за правилното държание. Един ден с много близки приятели се качвахме към тепето, но понякога колкото по-близък си с някого, стават по-силни дразги и конфликти. Не бях в състояние да общувам с тях и се събрах в себе си. Осъзнах, че ако остана мога да им предам само лоши неща и да им проваля настроението. Казах им довиждане, тръгнах си, пробрах се и цялата тази негативна енергия я изкарах в едно парче за половин час. После им купих по един сладолед и им го дадох. 

Как създаваш музиката си?

Не само пея, но и използвам ритъм, нойз, смесване на звуци. Обикалял съм града именно, за да записвам звуци. Симплирам и неща - интервю с Айнщайн и Юрий Гагарин. Неща, които вкарват в  посоката, в която искам да вкарам хората. Защото идеята като слушаш тази музика е да мислиш. Ембиънт музиката може да служи и като фон, зависи от парчетата – някои натоварват, други не. 

Какво те вдъхновява? 

Всичко. Книги, радио, но главно хората ме вдъхновяват. Гледам ги как се държат и как общуват. Вдъхновяват ме други хора, които правят неща, защото в България хората са супер подтиснати, намръщени и недоволни и като видя хора, които се борят за идеите си до край, това ме вдъхновява. В крайна сметка, ние сме тука, вършим нещо за малко и после пак наново. 

Би ли заминал да живееш в чужбина?

Мисля за подобни неща, но не бих живял, за сега, на друго място. Много искам да отида в Япония, привлича ме с психика и култура, но сигурно за не повече от няколко месеца. В България ми харесва. Тук е някакъв сюреализъм за мен. Оня ден видях една кола, на която бяха направили гараж от ламарина във формата на колата и беше заключено с катинари. Бил съм в Австрия и там никога няма да видиш подобно нещо. Трябва ти само една камера да снимаш по улиците и ще видиш толкова материал за филми. Има много сила в тази държава, но в корените. 

Родителите ти подкрепят ли те? 

Сестра ми е счетоводител, майка ми е счетоводител, а баща ми работи към счетоводната фирма, но пък преди е бил в театъра дълги години. Подкрепят ме. Ако не бяха моите родители и сестра ми никога нямаше да го направя това нещо. Като направя нещо го показват на хората, идват на изложбите и на концертите ми. Дори и сега ще дойдат. 

Какво ще представлява премиерата на албума ти този петък? 

Подготвил съм два микса с мои звуци, композиции , вплетени с неща на други артисти. Идеята е да се създаде усещане за цялостно събитие. Пък и това са неща, които са повлияли на мен и показвам като цитати. Има тибетска музика, българска народна, Бьорк – всичко, което ми е повлияло малко или много в музикалното развитие. Със сигурност ще има и нещо на живо, защото си е различно. Паралелно ще има и изложба на Маги. Картините ще се разпечатат и към тях ще има слушалки с отделните песни, така че всеки ще може да се изолира и да  чуе. 

Представянето на първия албум на Трифон Ташев a.k.a. Torazame Tasuu – „Pillars of Creation” ще се състои този петък (27.03) от 19:00 ч. в галерийното пространство на eXAF (бул. Руски №89). 
Изложбата ще продължи до 09.04

Светла Москова: Нейната светлина ни огрява в момента

Стефка Георгиева

Композиция от декоративни чинии, експериментална керамика и пластика – това показва Градската художествена галерия в изложба по повод 80 години от рождението на Анна Гребенарова. Събитието откри внучката на емблематичната керамичка и основен двигател в организирането на експозицията – Ани. С цветя и аплодисменти тя бе посрещната от публиката, заради ретроспекцията, която направи чрез изкуството на своята баба.

Изложбата е подредена в три зали. В първата са показани декоративни чинии, които заемат основна част в работата на Гребенарова. В тях силно застъпена е космическата визия. Разнообразие от цветове, форми и текстура се вижда в тях. Кураторката на експозицията Таня Арабаджиева- Санчез определи работите от първата зала като експериментални полета, тъй като техниките от чиниите се откриват в големите творби на Гребенарова. Тя е монументален артист, подчерта Арабаджиева- Санчез, която направи новия прочит на твореца Анна Гребенарова.

Във втората зала е подредена експерименталната керамика. Идеята за нея се заражда в процеса на реставрация на находки от обекта Долнослав. Проектът започва през 90-те години и продължава своята реализация над 10 години. Експозицията включва различни вариации на находки от каменно-медната епоха.
Най-пъстра, цветна и обсъждана бе третата зала с пластиките на Гребенарова. Различни биологични форми, наподобяващи други видове или пък обитатели на морското дъно, грабнаха вниманието на зрителите и не го пуснаха дълго време. Силно впечатление направи техниката ѝ „съд в съд“, която прави пластиката ѝ изключителна. Различни форми, текстури и глазура се виждат дам.

Нейната светлина ни огрява в момента. Трябва да направим всичко възможно, за да създадем пълен прекрасен каталог на изкуството й. Тъй като трябва да има спомени за хора като Анна Гребенарова, каза на откриването на изложбата Светла Москова. Тя е артист от международно значение, изтъкна Таня Арабаджиева- Санчез.

Благодаря ви, че сте тук. Благодаря на Градска художествена галерия, че ни изтърпя, каза внучката на Анна Гребенарова пред много гости на събитието.
Експозицията е подредена в ГХГ до 15 април. Със сигурност е изложба, която не бива да пропускате.

HUMANS OF PLOVDIV

Джеймс и Ники са женени от 12 години и имат две деца. Живеят в Пловдив, който много харесват.

Джеймс: "Запознахме се в университета чрез общи приятели. В началото и двамата харесвахме други хора. Аз харесвах друго момиче, а тя харесваше друго момче. Така че приятелството ни беше безопасно - нямаше шанс нещо да се случи. Така че просто излизахме често заедно и говорихме много. Започнахме да пием кафе всяка вечер в едно кафене наблизо - просто отивахме там и говорихме, и говорихме, и говорихме. Скоро чувствата ни запознаха да стават по-топли."

Ники: "Върнах се в България за зимната ваканция и тогава осъзнахме, че имаме чувства един към друг. Казахме си *Я чакай малко - липсваме си*".

Джеймс: "Започнах да мисля за нея много докато я нямаше през зимата и си казах *Престани, Джеймс! Тя ти е приятелка, не бива трябва да я възприемаш по този начин, странно е*. Така че се насилих да не мисля за нея през цялото време, но осъзнах, че ми липсва повече от останалите ми приятели. Това беше отрезвяващо за нас. Оженихме се година по-късно. Не сме фенове на дългите ухажвания - човече, ако се обичате, просто го направете - оженете се."

"Какво е важно, за да сработи един брак?"

Ники: "Приятелство!"

Джеймс: "Да, мисля, че при нас това е много важно, защото започнахме като най-добри приятели и все още сме такива. Постоянно сме заедно и си споделяме много."

Ники: "И се забавляваме заедно! Така че, приятелство и да ви е забавно заедно."

Джеймс: "Комуникацията е друго много важно нещо. Цел ни е да си казваме всичко. Доста сме открити за това, което искаме, харесваме, това, от което се нуждаем или което не ни допада. Може би е свързано с факта, че бяхме приятели оше от начало и бяхме прями един с друг. Докато сте прями и открити един с друг няма нещо, което да не можете да преодолеете.

"Как решихте да дойдете в България?"

Ники: "Аз исках да се върна и той каза *Ще дойда с теб.*"

Джеймс: "Нямах никаква идея къде искам да живея. Усещах, че мога да отида навсякъде и когато връзката ни стана по-сериозна Ники веднага ми каза *Смятам да се върна в България*. Казах й, че съм склонен да опитам *Ще опитаме там една година, а ако не се получи трябва да си склонна да дойдеш с мен и да опитаме на друго място.* Това беше преди 10 години."

Още истории вижте в страницата на Humans of Plovdiv: http://humansofplovdiv.com/ или във Facebook: https://www.facebook.com/humansofplovdiv