Аня Петрова
Любен Петков – това е име, с което българската литература се гордее. Той е бащата на толкова класически български книги, които никога няма да изчезнат, защото няма добра литература с лоша съдба. Той е човек, чийто думи можеш да слушаш не с часове, а с дни и никога няма да ти омръзне. Житейски път и истории, които не казва, а разказва и успява да те накара да се почувстваш като малко дете, на коeто му рaзказват приказка. Той е израснал на село. Не е чел приказки, но пък в живота му са били кокошките, магаретата, конете и гората, които децата на нашето поколение най-често сме виждали по книжките си. Неговото въображение не познава граници и текстовете му са като еликсир за душата. Любен Петков е от онези писатели, които могат да кажат каква е разликата между преди и след 1989 година. Преди е имало едва 250 човека в Съюза на българските писатели, като са се разпростирали в 4-5 секции. Сега броят им звучи космически. Ако влезеш в гилдията, то веднага получаваш висше образование, сподели авторът спомените си и каза, че са имали по три месеца творчески отпуск.
Макар и всички тези привилегии, сега Петков вижда два пътя да успееш да станеш писател: традиционно писане от рода на 1001 нощ или експериментална литература, като за пример даде събеседника си Сашо Секулов.
Сякаш с изказването си за тези два пътя, предизвика черния хумор на Съдбата. След него на стола се появи и Мартина Дечевска. Представител на новото поколение. Млад, жизнен и успял човек. Или поне така си я представяхме. Няма лошо да имаш самочувствие, но пък няма и лошо да имаш граници. Книгата ѝ? Наясно сме, че всеки може да издаде книга в днешно време, но не и да бъде писател. На фона на смиреността и човечността на Петков, образа на Дечевска направо заби шамар на присъстващите. Не всички успяха да издържат битката до края и много от гостите на Петното си тръгнаха предварително, оставайки повече от потресени от това, което се случи. Защото изкуството беше снижено до продукт. Защото, живеейки на хиляди километри от България, смееш да говориш толкова сигурно за това, което се случва тук. Защото не те е срам да кажеш, че няма човек на тази земя, който да няма интернет, забравяйки, че ги има онези гладуващите и тях не ги боли за социалните мрежи. На фона на това, което се случва по света, да застанеш гордо и да говориш , че садо-мазо културата не била приета и за сексуалните табута, които съществували от преди 1989 (все тая, че не си била родена още тогава), просто звучи смешно. Публиката никога не бе задавала толкова неудобни и нападащи въпроси. Посетителите на литературния салон Spist&Spirit kикога не са се пoдхилквали от неудобството да стоят на това място. Никога не са били толкова опулени, както пред Мартина Дечевска. Но това е име, за което се пише и говори в момента. Същото това име, в края на вечерта стана, каза „Аз отивам да пуша. Като се върна ще подписвам книги“, но пък се намери човек, който да я свали на земята и да ѝ обясни, че публиката няма да я чака цяла вечер и да сяда да подписва сега.
Излизаш навън и изобщо не ти пука, че половината ѝ приятели и роднини са около теб и изказваш гърлено мнението си. Странно, никой не прави забележка. Никой не я защитава зад гърба ѝ. Да не завършваме негативно – добре, че беше Любен Петков, та да направи вторника ни толкова невероятен и изрисуван с думите на велик писател като него.
https://kapana.bg/afish/literatura/item/2086-ot-raya-do-ada-v-literaturata-za-dva-chasa#sigProId7f52ae3906