150 броя национални трибагреници и 150 знамена на Пловдив с размери 80/150 сантиметра са подменени в града. Екипи на ОП „Чистота“ смениха и трикольорите с размери 7,5/4,5 метра, които се развяват върху пилоните с височина 15 метра на 6-те входно-изходни артерии.

По традиция флаговете се обновяват два пъти годишно – в навечерието на националния празник 3 март и Деня на Съединението 6 септември, припомни директорът на предприятието Иван Стоянов. Знамената са чисто нови и са осигурени от Община Пловдив.

На 01.03.2016 г. от 18:00 ч. в галерия Възраждане ще се открие изложба живопис на Димитър Манолов ( 1932 г. – 2013 г. ). Изложбата ще продължи до 21.03.2016 г.

Тази изложба е посветена на спомена за удивителния варненски художник живописец Димитър Манолов, който напусна този свят някак неочаквано и бързо през 2013 г. Обичахме и обичаме този творец, защото освен голямия си талант, той беше много чист и като човек, и като художник. Създал веднъж творческите си оригиналности, собствените си метафори и митове, той не отстъпи от пътя си, дори когато не го разбираха. Особен характер, като за особен художник. Непоклатим в истините си, дори когато профаните го игнорираха. Творчеството си Манолов запълваше по неповторим начин с пейзажи – земни и морски, с трогателна любов към цветята, а женския свят, до който се докосна оригинално и дръзко, ще остане завинаги между най-доброто от подобните в българската живописна колекция. 

Краси Алексиева, 2016 г.

This exhibition is dedicated to the memory of  amazing artist  Dimitar Manolov, who left this world somewhat unexpectedly and quickly in 2013. We  loved and we love this artist, because in addition to his great talent, he was very clean  as a person and as an artist. Once when he created  his creative originality, his own metaphors and myths, he never stepped out of the way, even when he was not understood. Special character for a particular artist. Unshakable in his truth, even when the profane ignored him. Creativity of  Manolov is filled in a unique way with landscapes - land and sea, with a touching love for flowers. The female world, which he  touched  boldly and original will remain forever among the best of like in the Bulgarian picturesque collection.

Krasi Aleksieva ,2016

И така минава животът на Госпожица Х. Телефонът й го изяжда, отнема времето й. Виртуалният свят сега е нейният свят и според нея това е наред

Екатерина Стоянова

От няколко години насам не е трудно човек да се сдобие със смартфон. Дори е много лесно да се сдобие с два, три, че и повече. И колкото повече-толкова по-малко.

Какво имам предвид? Нека започна с това: смартфонът не е само телефон. Той е един малък свят. Виртуален. Той има игри, апликации, приложения, интернет... който ти дава достъп до социалните мрежи, вайбър, хенгаут, инстаграм, туитър, 9гаг и хиляди други интересни и безинтересни сайтове и чатове. И колкото повече такива посещаваме и използваме, толкова по-малко време имаме за истинския живот.

Да вземем за (измислен, но, огледайте се – реален) пример Госпожица Х. 

Госпожица Х е студентка, има два смарфона, един таблет, един лаптоп, един настолен компютър и един смартуоч, който не сваля никога от ръката си, защото той дори е waterproof и под душа може да бъде спокойна, че няма да изпусне нотификациите за последните клюки.

Всички  тези устройства използва ежедневно. На всяко от тях има свалени десетки приложения (поне).  Всяко има достъп до интернет и нашата госпожица е доволна-предоволна от този факт.

Всяка сутрин става, прави си кафе и докато вари водата, решава да си прегледа фейсбука, инстаграма и т.н., където има поне по 1 профил/1 страница/група.  Неусетно водата вече е извряла, а часовникът, незнайно как, е „избързал“ с два часа и тя закъснява за първата лекция. „Е, к‘во толкова“ – си казва. Мързеливо се подготвя за тръгване, докато снима всяко свое движение и междувременно вече комуникира с „приятелите си“ през смартфончето, взима слушалките, пуска си плейъра и тръгва.

По пътя си зяпа малкото мониторче и се блъска в хората, което вече я дразни – те защо не гледат къде вървят?

В колата има поставка за телефон и през 2 минути го проверява, да види дали случайно Джони Деп не й е харесал новия статус „отивам на лекции, уффф...“ Нарушава няколко закона за движението, какво от това?

В университета проспуска да чуе какво се случва, защото е заета да играе някакъв симулатор и да разглежда и пише... Няма време да си размени две по-смислени приказки с  колегите, защото в момента хули професора в интернет – човекът не преподава както трябва, нищо не му се разбира.

Друг е въпросът, че тя не го слуша, но това не е проблем. Не е проблем и че приятелите й също не дават почивка на смартфончетата си, защото те са най-важните.  А и какво да си кажат помежду си, когато са заедно? Нали допреди 15 минути са били в общия чат и са си казали всичко?

4 часа лекции и 2 часа упражнения – и тя не разбира нищо, о, колко са виновни лекторите!

На разходката със смарт-приятелите си, във фитнеса, в кафетерията, в нощният клуб, в киното, в театъра – тя винаги има придружител, сещате се кой. Връзката й с него е неразривна и е съвсем удачно да замени връзката си с уж господинът на живота й. Чудо голямо – има много риба в океана, нали? Дори да се изпокара с целия свят – няма нищо, тя си има 2 смартфона.

Когато  се прибере, изтощена от телефонни разговори, сърфиране, снимане, записване и прочее, взима душ и решава да си почине от тежкия ден. Сяда пред компютъра. Ляга си в 3-4, защото е много важно за нея да мине още 10 нива на кенди кръш.

Тя няма истински социален живот, не вижда красотата в света, не е сигурна дали цветята на снимката изглеждат наистина по този начин, защото скоро не се е заглеждала в света около нея.

И така минава животът на Госпожица Х. Телефонът й го изяжда, отнема времето й. Виртуалният свят сега е нейният свят и според нея това е наред.

Това е нормална гледка. Това е истината – забравяме да се огледаме, да се забавляваме ИСТИНСКИ, в реалния свят, където цветята ухаят и хората са топли, дъждът или лъчите на слънцето те докосват и удоволствието от готвенето, ако щеш, е голямо.

Нямаме време да градим връзки, не можем да погледнем хората в очите, защото сме заети да разглеждаме снимките им, не си играем с животните, защото клипчетата с такива ни стигат. 

Роботизирани сме и не го виждаме. Заслепени сме. Ще се събудим ли?

Блокираха пътя към архитектурния резерват

Започнаха снимки за нов индийски филм със снимачна площадка в основата на Стария град. Екипът блокира пътя нагоре, като направи павираните улици непроходими за пловдивчани и гостите на града. Макар че новата боливудска продукция дава хляб на пловдивски статисти, отношението към обикновените минувачи, прекосяващи снимачните площадки по необходимост, беше некоректно. Организаторите на снимачния процес дори направиха забележка по мегафона на нашите репортери, под претекст, че са пречили на снимките.

Никой не пожела да даде каквато и да е информация за проекта. Анонимността сякаш бе превзела участниците, като че ли бяха подписали клауза за мълчание. Опитахме се да разговаряме с един от представителите на екипа, от българска страна, но без успех.  Макар че той пое ангажимент към нашите репортери, да даде изявление по темата, това така и не се случи.

Учудващо за минувачите, индийски ритми по античните улички не се чуха. Нямаше хора в костюми, нито песни и танци. Продукцията е съвременна и вместо жени, облечени в традиционно сари, се виждаха само кичозно пременени момичета и скъпи автомобили.

Много малко салони в града предлагат европейско кино. Повечето се осланят на редовната максима за успех - блъскай афиша с американски екшъни и бози, и билетите ще се продават

Паулина Гегова

Снощи отидох на кино! Не бях ходила от много време. Не, че не съм киноман, напротив, но българите сме свикнали да чакаме филмите да изникнат в съответните сайтове. А когато и това стане, се почва едно мрънкане за превода, озвучението, HD-то, малкото пиъри и сийдъри. Минава и този етап и вече сме доволни. Чак тогава ги сваляме! Първо, излиза безплатно, а и го няма притеснението „Ами ако ми се преходи до тоалетна, ако ожаднея или огладнея? На тези седалки е неудобно и се схващам”. Та и аз така, заедно с тълпата, най-често се наслаждавам от вкъщи. Пък и винаги съм искала да съм пират!

Въпреки това, снощи бе изключение, за което никак не съжалявам, макар че се въртях като тигър в миша клетка.  В случая не става въпрос за филма, който гледах, а за киното, в което го гледах. Колкото и примамващо да е това в Мола, със своите големи салони, светлини и 3D ефекти, аз отидох в Lucky дом на киното. Тамошните салони са по-малки, не толкова модерни и се лишаваш от блъсканицата на многото зрители, но точно това го прави и толкова хубаво. Има някакво очарование в уюта, ненатруфеността и спокойствието, откъсващо те от цялата глъчка, пазаруващите и дилемата дали да си вземеш сладолед, начос или KFC.

Lucky е кино, оцеляло през годините. Преминало през толкова системи, промени и актуализации в бранша. Напомня ми на бившето кино Космос, където майките и бащите ни са ходили само в празнични дни, или на онова в Синдикалния дом, преди ремонта.  Има някакво прашасало величие в тази сграда, която като много останали се окичва с пагоните на културно наследство.

Истината е, че почти се чувствах като у дома си! Персоналът е приветлив, стопява границите между обслужващ и клиент. Докато си купуваш пуканки, спокойно можеш да си размениш по някоя друга приказка. Не са костюмари - изтупани, изпъчени като статуи, които се ограничават до „Добър ден! Заповядайте!” Качеството на екрана е достатъчно добро, цените не са надвишени, но ако има нещо, което наистина откроява Lucky от останалите, то това е подбора на филми.

Много малко салони в града предлагат европейско кино. Повечето се осланят на редовната максима за успех – блъскай афиша с американски екшъни и бози, и билетите ще се продават.

Тук мисленето е различно. Основата не се състои в box ofice-ите. Набляга се на алтернативно кино, което не бива да бъде забравяно. На български, както и чуждестранни шедьоври, не печелещи от приходите, а от стойността на сюжета. Организират се филмови и анимационни фестивали, презентират се най-новите родни творби. Дава се възможност на народа да се запознае лично със създателите на тези творби. Самият Дом на науката и техниката е един жив организъм, шаващ, пулсиращ, дишащ. Цветен екземпляр, напълно контрастиращ на сивата си фасада. Затова е и "Щастливец". Ако спрем да търсим само блясъка и тагването във facebook, че аджеба сме в Mall Plovdiv, то може би ще обърнем внимание на същината. 

Вихрена комедия от брилянтни ситуации с перфектна режисура и майсторска актьорска игра. Всичко това е спектакъла „Всяка сряда от пет до седем“ от руския познавач на човешките отношения Валентин Красногоров, представена от Драматичен театър „Невена Коканова“, Ямбол.

Режисьор Владимир Петков

Сценограф Александрина Игнатова

В ролите: Георги Ружичка, Петя Бойчева, Христо Доков, Цветелина Кънева, Капка Валентинова, Михаил Лазаров

Какво се случва „Всяка сряда от 5 до 7”, когато работата ти е тъпа, животът скучен, мечтите несбъднати и нещата въобще не вървят така, както им се иска на героите от тази блестяща комедия, всъщност .... е повече от интересно! Авторът заплита служебни проблеми и лични отношения във вихър от емоции, за да ни покаже, че лековатия и фриволен начин, по който гледаме на живота си напоследък не само не е решение, а е основна част от кашата, в която се забъркваме! А дали ще се измъкнем от тази каша... е въпрос на личен избор. Гледайте „Всяка сряда от пет до седем“ - заслужава си!

Спектакълът на ДТ „Невена Коканова“ - „Всяка сряда от пет до седем“ ще бъде представен в залата на ДНА Пловдив на 25 февруари 2016 г. от 19:00 ч. 

Билети чрез платформа ГРАБО до 24 февруари: цена – 7 лева.

В деня на представлението в ДНА: цена – 8 лева.