Наследникът на емблематичния ключар Бай Жоро пази занаята и ателието му
 
Работилничката на „Железарска” не е ремонтирана и подреждана от половин век
 
Вижте ми ръцете- черни, твърди, вонящи, но търсени, казва майсторът
 


Има едно чудно кътче, което напомня напълно за стария дух на занаятчийския Капан- ключарницата на улица „Железарска”. На него и създателя му е посветена втората приказка от поредицата ни „Легендите на Капана”. Едва ли има пловдивчанин, който да не се е опитвал да се вгледа през мътните стъкла на ателието на №33, от което винаги се носи характерният металически звук от машина за ключове. Овехтялата дървенаврата на работилницата не скърца, защото винаги стои отворена-  за комшии, приятели или непознати. Мястото е толкова автентично, че често туристи го мислят за културна атракция. Още от тесния тротоар мирише на обработен метал, на старина, на железарско масло, на история. В пространство от няколко квадратни метра сякаш е напъхан цял един свят. Светът на покойния бай Жоро и наследника му в занаята- внукът Христо. В ръцете и на двамата са се пръкнали десетки хиляди ключове за катинари, аристократични порти, тоалетни врати, подземни проходи, касички.
 
Емблематичният Георги Славов майстори до последен дъх в работилничката си. Смъртта го застига на гордите 93 години, над любимите инструменти, докато изработва пореден ключ. Днес внукът му Христо поддържа разтуреното мъничко място и поправя ключалките на Пловдив, наследил занаята от Бай Жоро. Идват тук, за да им вадя ключове или за мохабет- кой , от каквото има нужда, казва 46-годишният Славов. От близо 50 години помещението на Железарска 33 е „родилно за ключове”, а дълго преди това е било Обущарница на всепризнат пловдивски майстор.

Къщата над Ключаря от години е необитаема. Мисля, че беше собственост на един арменец. Дъщеря му е била музикантка, предполагам пианистка. Намерихме стар куфар пълен с ноти, казва днешният майстор.
 
Нищо не е ремонтирано, откакто сме тук. Също и вратата към къщата не е пипана, вратата на работилницата е направена от дядо ми. Преди нея е нямало вход- било е стена. Повечето от къщите в Капана са се създавали, за да бъдат занаятчийско ателие с един или два етажа отгоре, да има къде да спят майсторите. Затова и има врати в стените, за да се преминава от къщата директно в ателиетата, запознава ни Христо. Проходната вратичка все още стои в ключарницата, окичена с ръждясали и прашни метални връзки с интересни аксесоари по тях. На кафевите стени от дърво са накичени звънци, ципове, гаечни ключове, календар от 84-та, националното знаме, робот играчка, подарък от дъщерята на един художник, будилник без стрелки. Десетки антиквари са идвали да искат предмети от тук. Аз да не съм луд да им ги дам. Отпращам ги или директно, или пием по бира и тогава си тръгват, но само с някоя лакърдия, не и с моите раздрънкани ценности, допълва Христо. И вмъква, че вече е многофункционален ключар. Оправям всичко. Кой ,какъвто дерт има- идва и се опитвам да го реша. Ей на, на жената тенджерата й се счупи. Трябва ми само едно тънко метално косъмче и е готова, казва наследникът на Бай Георги. Дядо винаги е говорил хубави думи. Затова хората идваха тук ,не само за да му търсят майсторлъка. Аз от него се учих на занаят. Като малък все в краката му бях, а той не ми даваше нищо да пипам. Като пораснах ,видя, че съм добър. Едър чук съм чупил винтче за очила да направя. Ама то така е- не са ли ти мръсни ръцете не се нарича работа. Трябва и да обичаш да го правиш. Лесно е да кажеш „Не ме интересе па”. Вижте ми ръцете- черни, твърди, вонящи, но търсени. Затова, когато приятели на баща ми са водели внуците си да се обучават, сме ги връщали. Не може на зор. Трябва силно да го искаш и то да те блъсне по главата, за да го наречеш свой занаят. Дядо ми така сам е почнал- не от баща му, нито от дядо му, от никого. Само от мерака, разправя Христо, за да посрещне поредния клиент за ключ или мохабет. Такава е нашата- отключваме и врати, и души човешки, завършва майсторът с цигара в ръка.

Цола Драгойчева, Зъбчето и Райчо Кирков се криели в тунелите на Кенурковата къща
 
Капана е вълшебно място, внимавайте с него, казва 82-годишната Цветана
 
Всеки се е  губил поне за миг в Капана. Дори и филибелиите. В последните дни Под тепето се загубва нарочно из тесните паважи, но не заради липсата на ориентация. Потъва надълбоко в личните истории на стари родове, незаписани в ничии хартии, а предавани и преживявани през поколенията. Тайни, за които ние разпитваме подробно и ги разказваме на вас. Затова е поредицата ни „Легендите на Капана“.
 
В кратък момент на отчаяние, застанали срещу мъртвите занаятчийски къщи и техните безследни родове, попаднахме на тъмночервена постройка, със запазена част от рода и изцяло съхранена история, разказана от една от преките наследнички- 82-годишната Цветана Костадинова Кенуркова- Анадолиева. Тя бе така учтива да разговаря за съкровените истини на род отнемал и опазвал животи.
 
Показа ни тайните проходи, през които са минавали укриваните от тях партизани. Илюстрира с ръце през какви метаморфози е преминала сегашната книжарница „София Т“ на улица Абаджийска 7, преди да стане такава през 1991 година. Обясни уникалната история как родът й сам си създава фамилия, единствена в България. Водим ви там, където италианката Орнела Мути е пила българско кафе и е спала в бели чаршафи под пловдивско небе в два романтични дни на снимачната площадка пред  фасадата на къщата. Тя е снимала филма „Бюро за убийства” в Капана през 90-те, партнирал й е Ангел Георгиев- Ачо- адвокат и неин съпруг. Като за филм е и самата вековна история на фамилия Кануркови, в чиято къща се е снимала Орнела.
 
Една от малкото къщи в Капана, която още диша и бди, напук на алуминиевата дограма и разрухата на наборките си, е построена около 1922 година. Купена е от дядото на Цветана- Георги Стойчев Канурков на изполица. Заради липсата на средства да я доплати, той заминава с жена си Гроздана да работи в Америка. Спестява някаква сума и се връща в Пловдив. Средствата обаче се оказват недостатъчни и от няма накъде прави кръчма в приземния етаж. Кръщава я „Македония“. Името идва от факта, че той и съпругата му са бежанци от съседката ни. Не след дълго вижда, че кръчмичката не се разработва според очакванията му и заминава отново за Америка. Кратък престой там и изпраща жена си, баща й и децата си в Пловдив, но той остава.
 
През април 1928 година става голямото земетресение. Обявено е във всички новини, че страната е претърпяла големи разрухи, в Пловдив са съборени сгради, има много убити. Във време, когато няма телефони Георги не може да се свърже със семейството си. След два месеца мъка се разболява от рак и умира. Малко преди това е пратил всичките си пари на жена си. С тях тя успява да заплати останалата част от изполицата. След смъртта му вече любимата къща е изцяло притежание на фамилията.
 
Първите живущи в нея са Грозда, синът й Костадин, дъщеря й Станка и двамата им дядовци – Георги и Стойко.
 
Костадин пораства, жени се и има едно момче. Няколко години по-късно през 1932 година израждат второто му детенце в самата къща- а именно нашата героиня. Тя проплаква в един от горните етажи. Леля ми е тичала да вика акушерка. Тя закъсняла и баба ми е отрязала пъпната ми връв. Но не се е справила хубаво и сега не мога да си го показвам пъка както другите, шегува се Цветана. Шест месеца по-късно майка ми е починала. Татко остава 21-годишен вдовец с две деца, които отглежда сам. Това е било геройство, казва гордо дъщеря му.
 
От както се помня тук беше кафененце, разказва с днешна дата на дървен стол в книжарницата Цветана. От баба ми знам, че

е имало кръчма преди това. И кафето се казваше „Македония“. Преобразили са мястото, защото стрият бизнес им дотежал. Било голям ангажимент. Само те се грижели за цялото това готвене. Просто са закрили кухнята, допълва картинката събеседничката ни.

И там, където поднасяли черно кафе и черен чай в привидно спокойна обстановка са се случвали неподозирани за останалите криеници за спасяване на живот.
 
Добре, ще призная. Всички в тази къща бяхме социалисти. Тук са се укривали Георги Търпешев, Цола Драгойчева, Иван Христов – Зъбчето, Райчо Кирков, Георги Кирков, казва с по-нисък тон Цветана. Влизали са смирено и нелегално, никой от клиентите не ги познава. Идват точно тук, за да се качат на горния етаж и да се скрият, а след това да преминат през тайните проходи. Наблюдавани бяхме, но никого не са хващали. Когато кафето се поизпразни, те отиват в тоалетната. Долу, под стълбите има тунел към мазето, с тайна стълбичка. От там вдигат капандурата и се качват нагоре. Вечер много често идвали жандарми специално да проверят цялата къща. Баба ми, милата, беше голяма работа. Знаеше кога пристигат и седеше на прозореца да ги чака. Като наближат слизаше с партизаните, буташе ги през проходите в мазето и постилаше с черга. След огледа си униформените тръгваха отново, без очаквания улов. На сутринта рано стават, отварят кафето и по същия тих начин си излизат. Но понякога не са могли да минат отдолу, защото е нямало време. Тогава са използвали горния бяг на тавана и са се прехвърляли в други къщи. До нас има една къща със стълбище, по което слизат и тръгват без да ги видим повече, спомня си Цветана за бурните партизански времена. 
 
Идва Втората световна война. Вече няма кой да пие кафе. Превръщат кафетерия „Македония“ в зарзаватчийница.
Около 1955 година Костадин, бащата на Цветана, става директор на Всестранни услуги. Зарзаватчийницата е дадена на склад за печатни произведения.
Преобразуването на кръчма, кафене, скривалище, зеленчуково пазарче и склад за печати става и семеен дом на героинята ни и нейния съпруг.
 
Нямали са къде да живеят и баба Грозда приписва етажа на внучката си. Цветана обяснява как е изглеждала хралупата им. Като влезеш от вратата вдясно бе нашата спалня, срещу вратата - холът, тук в дъното имаше кухня, коридорче, баня и тоалетна. После продадохме етажа. И все пак къщата не се е променила изобщо, рисува с думите героинята ни. Днес на третия етаж живее племенникът й- Александър Канурков. Той също знае историята на рода си като приказка, каквато всъщност е.
 
Невероятно интересна е историята за произхода на името Кануркови. Име, което е единствено в България. Снахата на Цветана е привиквана в София да обяснява за фамилията.
Нашият прадядо имал безумно красива съпруга – Цвета. Един турчин идвал няколко пъти да я вижда, задявал се с нея. Не след дълго на сина й му кипва, вбесява се и убива турчина. Резонно влиза в затвора за няколко години. Там, за да имнамалят присъдата са ги карали да предат вълна. Моят дядо бил само един син. Нямало с кого да си играе като малък вкъщи затова сядал до скута на майка си, гледал я как преде и се научил да го прави. Като отишъл в затвора бил най-сръчният и най-бързият. Правил най-много гранки за отрицателно време. Но те не им казвали гранки, а им казвали канури. В затвора не си знаели имената и му излязъл прякорът. Ония, Канурата му казвали. Когато се връща в селото го поднасяли със същото обръщение. От там си правим фамилията Кануркови.
 
С блажена усмивка, дълго манто и маниери на изисканост Цветана бе дошла на раздумка, след ритуална среща с нейни приятели, с които всяка сутрин в 10:00 часа се събират да пият кафето си заедно. Много ведра 82-годишната жена си спомня за детството в Капана. Нищо ново няма тук освен новите дограмирани магазини. Едно време имаше много бакарджийници. Ооооо, цял ден, цяла нощ бум-бам. Беше красив звук. Още отеква в съзнанието ми. През деня играхме боси по неравните камъни и не обръщахме внимание. Абсурдно беше коли да минават. Само боклукчийската. Имаше камбана и отдалече като се задаваше тя удряше сигнала, че иде. Моят братовчед Ламбрев искаше да стане боклукчия, голяма работа си беше. Бяхме голяма махала. Може ли да си представите- над 100 деца играхме. Правихме си цигански баници и пяхме „Не го цела, не го дела“. Играехме на плочка, чилик и мачка, гоненица, стражари и апаши. Бой с камъни срещу арменските деца, на шега разбира се. Спогаждахме се с тях, потъва в красивото истинско детство преди близо 80 години баба Цветана.
 
Това са моите тайни, а сега са вече ваши. Ще кажа на съседите си да ви разкажат техните истории. Ще разберете, че една с една не си приличат. Капана е вълшебно място, внимавайте с него, пристъпваше с леки крачки Цветана Кануркова на изпроводяк.

Именитият артист резонно дава името на клуба на Коцето и Ева, който отваря врати в Капана 

Във втора точка от картата за бистра в Капана ви разхождаме малко по-навътре в квартала, около централната му част. Едно отдавна необитаемо място на ъгъла между ул. Братя Пулеви и ул. Йоаким Груев ще се прероди. Завръща се култовата марка в нощния живот на Пловдив- клуб Баския. Тези, които помнят джаз, поп, класическо, рок, лайв, арт, галерийно място в Дома на науката и техниката могат да празнуват. За онези, които все още не са запознати с магията на концепцията Баския, си поговорихме с родителите й- Ева и Константин. 
 
Първо малко за интериора на клуба, който в момента е строителна площадка. Автентичната атмосфера, която е пропита във фасадата и дограмата на великолепната сграда ще се предаде и в помещението. Вътре има гранитни колони, които преди са били облечени в кутии, а новите стопани освобождават и изчистват. От същия гранит, от който е и бордюрът вън. По тази идея и ще се създаде и гранитен бар плот. Подът е направен от дървено дюшеме, което губи блясъка си във времето затова ще бъде подновен, но задължително със същия материал. В дизайна ще се акцентира на реликви и антикварни вещи- стара цигулка, ютия на 200 години и прочие. Картините и творбите на стария Баския в Дома на науката и техниката отново се връщат по стените в новото място. То ще се намира на мястото на два магазина, разделени с талашитена стена- за щамповани тениски и за продаване на битови потреби. Наемодателите на помещението казват, че на времето е функционирало като заведение. Били чули отнякъде. Но от това не са останали никакви запазени следи нито документи, нито статут. След това сградата е била национализирана и ползвана от прокуратурата. 

Името на клуба идва с една дръзка и романтична история през 2006-та. Константин Георгиев отива на ретроспективна изложба в Милано на художника Жан Мишел Баския, защото му е огромен фен. От своя страна Ева Стойчева, когато е ходила на уроци по рисуване, е чула от учителката си за този значим модерен творец. Пет години след това тя разбира, че никой около нея дори не е чувал това име. Една вечер в Найлона Ева е зърнала от входа непознато момче, което било с тениска с надпис "Жан Мишел Баския". Искам го!, казва си на мига. Момчето с тениската е именно Константин. Три години след тази знаменателна среща, когато вече са двойка, без никакво двоумене слагат името на новия си бар в Дома на науката и техниката. Все пак именно Баския е техният сватовник. Чудят се какво ги свързва. Връщат се на първата им среща и отговорът бил ясен. А след още малко време отиват заедно в Париж на изложба на Жан Мишел Баския със събрани 100 негови картини от целия свят.
Когато дават име на своето гнезденце , не подозират до какви разнообразности ще стигнат. С малко усилия и средства намират исканото - уют. Нямахме намерение да каним известни изпълнители, да търсим популярност и да изграждаме бизнес стратегия. А идеята е съвсем простичка: Място за всеки, който иска да се изяви. Да подреди изложбата си, да посвири, да попее, да прожектира филм, да бъде комичен, да разреве публиката си, да изяви актьорския си талант в монолог или цяло представление. Да изпие едно кафе, докато си бъбрим с него, или вечерта на чаша вино да обходим всички теми и да избяга от реалността, казват в един глас Коцето и Ева.  

От тук насетне можем да ви разкажем много конкретни истории за екстремното участие на изпълнители, за препълнения бар, където хората сядали върху бара и обърнати каси, за да виждат по-добре. За участието на незнайни никому мега таланти, за участията на Петър Салчев и Александър Леков, за "Компот колектив", за "Ха-ха-ха Импро театър", за премиери и предпремиери. Но ще ви го спестим.

Две години след затварянето на бара все още разни хора звънкат по телефона да питат какво ще има този петък. Тези, които и веднъж и дваж са били , още говорят за преживяванията си там. В момента Коцето и Ева чакат само Да от Министерството на културата, за да обявят новата си програма. От там са обещали отговор в срок от два месеца, като вече минава четвърти. Искаме да работим, но сме спънати по незнайни причини, казват Ева и Константин.