В тях може да се натъкнете на къща-музей, да поемете по най-дългата у нас екопътека, или пък да разгледате единствения по рода си еквивалент на големите феодални замъци у нас

Село Проглед

На 6 километра от общинския център Чепеларе,  по пътя за Смолян може да поемете по разклона за родопското село Проглед, Рожен и Пампорово. В това малко населено място с население от около 70 души се намира родната къща на командира на първи войнишки партизански батальон "Хр. Ботев"  - Дичо Петров. Тя е обособена като музей, а той самият е увековечен и с паметник над паркинга до кръстовището на главния път.

Гробните могили в околността свидетелстват, че землището на селището е било обитавано още в тракийско време. Като местоположение то е обградено отвсякъде с ниско било и гъсти смърчови гори. През лятото грее много слънце и е приятно за кратки преходи из околностите. През зимата е защитено от ветровете и въпреки дълбокия сняг, селото е винаги достъпно. Горите наоколо предлагат ежегодно богатството си от горски плодове, гъби, билки и красиви цветя.

По традиция през първата събота на месец юли прогледчани се събират на среща събор на поляната пред чешмата в местността “Тузлата”, близо до разклона за Рожен и Пампорово, така че това е отлично време за посещение!

Местността  “Куцинско Блато” над Проглед е обявена за природна забележителност и е едно от малкото места на Балканския полуостров, където от средата на  месец юни до началото на юли може да се види разцъфтял китния родопски крем. Това е изключително красиво ярко жълто цвете, включено в “Червената книга” на редките и застрашени от изчезване видове на България.

Село Орехово

Орехово е най-високото селище в местността Долен Рупчос.  Не се знае точно кога е основано, но в землището му е разкопан некропол още от халдщадската епоха.

В м. Равнища са открити фрагменти от глинени съдове, датирани от епохата на траките, а в местността Св.Илия са намерени 94 медни римски монети от различни императори. В стар регистър се вижда, че селището съществувало през 1576г. През 1891 г. се знае, че тук учителствал известният книжовник Стою Шишков. В Орехово и в околностите му има над 20 параклиса, което го прави подходящо за религиозен туризъм.

Снимка: Wikipedia

През селото минава най-дългата у нас екопътека, която започва в с. Хвойна и стига до Гърция. В околностите му има и още много забележителни места - пещ.Челевещата дупка, в която жителите му били задушени от османците, хълмчето Колото, на което през 1878 година руските войски, пребиваващи тук, обучавали българските младежи на стрелба, пещерите, където се укривали ореховските девойки, преследвани от завоевателите, получили след това техните имена "Керина дупка", "Данкина дупка" и "Марийкина дупка". Наблизо е вторият по височина водопад в България – Скакалото, но и два по-малки – Дуплево и Костен камък.

Село Могилица

By StefkaVasileva - Own work, CC BY-SA 4.0, Link

Първите данни за човешко присъствие в района са от около 1000 години преди новата ера. През времето на Визайнтийската империя селището било курортен център. Тук са идвали на лов и отдих представители на висшата аристокрация. Предание говори, че селото получило името си от близкия хълм (борум). Вечер, когато стадата от овце се връщали от паша и минавали покрай хълма, той преставал да се вижда от прах.

През 1820-40 г. в селото е построен голям феодален „замък”, както го наричат историците, а всъщност конак – най-големият на Балканите за времето си. Той е замислен и осъществен като солидно зимно обиталище на легендарния Агуш Ага и неговите синове. Сградата е българският вариант на западноевропейските феодални замъци, единствен по рода си в тази част на Европа. Историята разказва, че строежът на Агушевия конак продължил 20 години.  Замъкът е с 221 прозореца, 86 врати и 24 комина. Разположен е сред чудната родопска природа с изглед към зелените ливади около брега на река Арда и горите над нея.

By Ралица Вълчева (Ralitsa Valcheva) - http://imagesfrombulgaria.com/, CC BY 2.5, Link

Конакът е толкова голям, че днес за него се говори в множествено число – Агушевите конаци. Представлява затворено място, състоящо се от три последователни двора, изолирани един от друг с вътрешни зидове. Дворовете са заобиколени от жилищни и стопански постройки. Комините са високо зидани от дялан камък, повечето сдвоени и събрани със свод. Всички стаи, в които са живели господарите, са широки и светли, с камина в почти всяка стая.

В Агушевите конаци е имало библиотека– една от най-големите частни библиотеки на Балканите в края на ХІХ и началото на ХХ век.

Цялата статия може да прочетете в Lost in Plovdiv

Снимка на корицата: село Проглед, Ybarzova - Собствена творба

Към днешна дата фондът на галерията е един от най-богатите, наброяващ над 7200 творби на изобразителното изкуство

Буквално преди дни пред нас се разкри обновената сграда на Градската художествена галерия, която вече е с увеличена експозиционна площ и повече пространство за споделяне на  произведения от съкровищницата на българското изкуство. Запазен е автентичният облик на зданието, а реконструкцията ѝ я превърна в една от най-внушителните постройки под тепетата.

Тя е завършена в края на 1881 г по проект на арх. Йосиф Шнитер и в началото е предназначена за Областна девическа гимназия с главен директор Франциска Шоурек. Образователната институция е наследник на Епархийското девическо благовещенско училище в Пловдив от 1862 г, а сред дарителите за новата сграда са видни жители на града като митрополит Панарет, Йоаким Груев, Тодор Кесяков, Христо Г. Данов, Костаки Пеев, и др.

В гимназията се записват 116 ученички, разпределени в четири класа, които ежегодно се увеличават, докато курсът на обучение става седемгодишен. В нея постъпват не само деца от Пловдив, но и от цяла  Южна България, Тракия и Македония. Наред с общообразователните дисцип­лини в програмата са включени и предмети, необходими за една девойка – домакинство, ръкоделие и педагогика.

Днес бившата Девическа гимназия е дом за постоянната експозиция на Градската художествена галерия в Пловдив, официално открита през 1952 г. Самият подбор на произведенията започва още през 1881г, когато в Народната библиотека и музей – Пловдив, постъпват четири копия на ктиторските портрети от Боянската църква (1259 г.) изработени от тревненския зограф Симеон Ц. Симеонов. По-късно, през 1911 г., към музея се обособява Художествен отдел с наличните 25 художествени произведения. По времето, когато Николай Райнов е главен библиотекар (1922 г.), към колекцията се прибавят много гравюри, щампи, литографии, включително графични и живописни творби на Николай Павлович. От 1926 г. до 1931 г. назначеният за уредник Никола Мавродинов прибавя осем великолепни несебърски икони от ХVІ в. През 1930 г. цар Борис ІІІ подарява на Народната библиотека и музей картината „Портрет на Софроний Врачански“ (1812 г.), която се счита за първия светски портрет в българското изкуство. В момента някои от тях може да се намерят в различни сбирки на Градска художествена галерия, но все още са част от нейния фонд.

От 1 януари 1950 г. към отдел „Наука, изкуство и култура“ при Градския народен съвет – Пловдив, се създава служба „Градска художествена галерия“, ръководена от художника Ангел Томов.

Към днешна дата фондът на галерията е един от най-богатите, наброяващ над 7200 творби на изобразителното изкуство. Най-забележителните и ценни експонати са окачени в просторните зали с високи тавани, съхранили шнитеровия дух. Експозициите там са постоянни и платната биват подменяни едва когато се появи по-голямо съкровище или някое от тях има нужда от реставрация. Пловдивската колекция е сред най-богатите на художествени творби от ранните периоди на развитие на българското изкуство в страната.

Личен поглед към поредното издание на „Арт Позитив“ 2022

Преди седмица приключи поредното издание на изложбата за съвременно изкуство „Арт Позитив“, продължила около месец в изложбените пространства на галерия „Капана“ (ДетМаг). Изложбата представи десетки автори с творби в разнообразни медии – видео, инсталации, живопис, като видяхме познати тенденции и някои новости в изложбата, част от които могат да бъдат пример за други подобни събития из града.

Авторите в изложбата бяха подбрани чрез отворена покана и селектирани от жури, определено от организаторите „Изкуство днес“. Така видяхме едно разнообразие от млади и възрастни, от пловдивски – каквито са мнозинството в „Арт Позитив“, но и гостуващи творци.

Една от най-позитивните тенденции, които „Арт Позитив“ вече поредна година залага, е организираните кураторски турове сред изложбата. Тази година тези обиколки води изкуствоведът Калина Пейчева. Убеден съм, че разходки от такъв тип са от голяма полза конкретно по темата за съвременно изкуство - понякога трудно разбираемо, понякога твърде концептуално, понякога директно и провокиращо. Разговори и обяснения за тези творби помагат на всеки да вникне в дадена творба – но това не важи само за съвременното изкуство, а за почти всяка изложба и трябва да се превърнат в практика, каквато е по целия по-развит свят.

Самите творби – разнообразни по вид, форма, размер, явно бяха подредени с идея и концепция, а не просто разхвърляни из пространствата на бившия ДетМаг. Залата в дъното на втория етаж с творбите на Осман Юсеинов, Мич Брезунек и Дориан Болка бе затъмнена, мястото между двете колони на същия етаж създаде собствено пространство с двата екрана от работата на Мира Мохсен, дори и асансьорът стана място за определена творба. Всичко това може да звучи малко тривиално – да се намери подходящо място за съответната творба, - но не е. Не е без значение мястото на конкретните работи, в случая подредбата на художествените произведения бе на високо ниво (без значение дали конкретните творби ни допадат или не), нещо, което рядко виждаме в други, по-конвенционални изложби в същата галерия, а дори и в някои постоянни експозиции.

Представянето на творбите също бе на високо ниво – двуезични текстове, имена на авторите, години на създаване, размери, всичко най-елементарно, което също нерядко се пропуска по пловдивски изложби. Някои провокативни, други по-конвенционални, сред работите се повтори обаче и друга тенденция в съвременното изкуство (далеч не само български феномен), която по-скоро отблъсква регулярния зрител. Нерядко текстовете са многократно по-дълги и съдържателни от самата творба, проблем, за който е говорено многократно и оставя въпрос кое всъщност е работата – живописното платно/скулптурата/друго или прозата, т.е. самият текст и обяснението към нея.

За някои работи това не е така и смятам – тъкмо едни от най-качествените в изложбата. Едно произведение на изкуството би трябвало да може да говори само за себе си, а не да бъде „обяснявано“ с много страници текст. Естествено, за една хубава творба може да се пише много постфактум – но всичко това да бъде плод на собственото ни виждане за нея, а не повторението ѝ в текст. Така, например, съвсем малко е текстът към двете живописни платна на Петър Кочевски – две безкрайни морета от образи, идеи, шеги, сънища, кошмари, в което всеки може сам да се потопи и да усети свои собствени неща. Дали заглавията им трябва да ни насочват към литературните творби - „Изгубеният рай“ на Джон Милтън или „Сбогом на оръжията“ на Ърнест Хемингуей? Или сами да търсим асоциации? Всеки образ от какво е провокиран, какво трябва да мислим за него? Всичко това говори за една качествена творба, която ни кара да чувстваме, а не ни е веднага преразказана и обяснена. Дали конкретният представен визуален материал, донякъде гротеска, донякъде шега, ни харесва и допада, вече е въпрос на собствено усещане.

Излишно огромен пък намирам текста за една иначе прекрасна творба – „Мигранти“ на Саркис Нерсенян. Огромна обяснителна записка повтаря това, което перфектно е показано в три измерения в метал. „Имигрантите са зад решетките“, „Безпомощни човешки същества“ и още куп обяснения, които работата демонстрира превъзходно и веднага ни докосва – почти буквално докосва, с отчаяно протегнатите ръце от решетките на иначе трудно разпознаваемите тела. С метала са загатнати само те – ясно протегнатите ръце и само намек за глава с око, всичко останало е безлично, а изглежда и безправно. Тези тела нямат форма не само в творбата, а и наистина – в реалния свят, в който ние лесно ги игнорираме или ги поставяме под някакъв негативен общ знаменател, без изобщо да сме се запознали с тях. Посрещаща ни още на първия етаж, с ръждясалия си външен вид скулптурата силно котрастира на иначе изчистената обстановка в галерията и определено е една от най-въздействащите работи в изложбата.

И, да се върна в началото - безкрайно дългият текст е донякъде малък детайл, но е не толкова малък: напълно излишен и по-скоро ни губи времето в четене, отколкото в директната и лична комуникация с работата. Ако не беше практика и набиващо се на очи в огромна част от работите в „Арт Позитив“ – и куп други творби на съвременното изкуство – не бих го споменал.

Подобен почерк, но в друга тема, има и скулптурата, поставена в съседство – слънцето на Ева Петкова. Отново с малко изразни средства провокира много мисли и идеи – или просто приятно естетическо усещане.

Най-елегантна и лаконична откъм изразни средства – но пък безкрайно въздействаща, е и друга от най-силните творби в изложбата – „Пътят“ на Севдалина Кочевска. Работата е типична за нейния стил – силно визуално въздействие, огромно внимание към детайла, и чрез привидно простички лостове ни праща в съвсем различни светове. Кракият текст само ни насочва към времето на „Желязната завеса“ и ограниченията за пътуване извън социалистическия лагер – останалата интерпретация е за нас. Огледалният тунел-път има ли край? Има ли изход, води ли някъде? Или пък „пътят“ е просто вътрешно усещане, път към нас самите, които се оглеждаме в другия край? А може и да не усетим нищо от това – извън интерпретациите, работата е просто красива.

Най-много внимание, сякаш, предизвика „Свободната сфера“ на Иван Иванов. Голямата синя топка разбива конвенциите за изложбеното пространство – тя може да бъде поставена навсякъде, преместена, подредена както се харесва на всеки зрител. Всеки има свобода да го направи. В същото време възползването от тази свобода не е никак комфортно – сферата се търкаляше сравнително лесно, но изключително шумно и неприятно, особено в контекста на тихата галерия. Която понякога не можем добре да контролираме и има опасност да се търкулне към някоя друга работа и да я нарани. Творба, от която може да си извлечем страхотни метафори чрез реалното ѝ използване за действителните граници и проблеми на свободата.

В изложбата имаше още доста качествени работи – трябва да се отбележи въздействащото видео на Емил Миразчиев от сливенския затвор, забавната видеотворба на „Жените на РЪБа“, както и самостоятелната работа на Надя Генова.

Цялата статия може да прочетете в Под тепето.

Най-гледаните филми от последната година ще могат да видят децата на Пловдив напълно безплатно в „LUCKY – Дом на киното“ всяка събота и неделя от 30 април до 22 май 2022 година. В програмата са включени специално селектирани анимационни 3D и 2D детски филми, дублирани на български език. В четирите поредни уикенда на Детския филмов фестивал ще се състоят общо 16 прожекции, всяка събота и неделя от 11:00 и 13:00 часа.

Хитовите заглавия „100% ВЪЛК“, „ГОРСКИТЕ МЕЧОЦИ: ДИВ СВЯТ“, „ЛЕО ДА ВИНЧИ: МИСИЯ МОНА ЛИЗА“, „МУЛАН: ПРИНЦЕСАТА ВОИН“, „ОЙ! КЪДЕ ИЗЧЕЗНА НОЙ?! 2 ПРИКЛЮЧЕНИЕТО ПРОДЪЛЖАВА 3D“, „СЕМЕЙСТВОТО НА ГОЛЯМАТА СТЪПКА 3D“, „ФАБРИКА ЗА СЪЩИТА“ са само част от заглавията, които ще предложи програмата на кинофестивала на най-малките зрители.

Входът за възрастни е 5 лева, безплатните билети за деца се получават от касата на „LUCKY – Дом на киното“ след 10:00 часа в деня на прожекциите.

Детски филмов фестивал е част от културния календар на града и дава възможност на най-малките да се срещнат за първи път с магията на седмото изкуство. Събитието се провежда от 2013 година, като още от първото си издание се радва на огромен интерес. За осем години, Детски кинофестивал е бил посетен от над 50 000 деца и техните родители.

В празничните дни за Възкресение Господне – Великден, всички обекти на ОИ „Старинен Пловдив“ ще бъдат отворени от 22 до 25 април, с работно време от 9:30 до 18:00 ч.

Можете да посетите: Епископска базилика на Филипопол бул. „Княгиня Мария Луиза “№ 2, Малка базилика на Филипопол, бул. „Княгиня Мария Луиза“ № 31А, Античен театър, ул. „Цар Ивайло“ №2А, Римски стадион, пл. Римски стадион, Римски стадион източен сектор: ул. „Княз Александър I“ 11, Балабанова къща, ул. „Константин Стоилов“ № 57, Къща „Хиндлиян“, ул. „Артин Гидиков“ № 4, 4А, Галерия „Златю Бояджиев“, ул. „Съборна“ № 18, Музейна аптека „Хипократ“, ул. „Съборна“ № 16, Къща Стамболян /галерия „Димитър Киров“/, ул. „Кирил Нектариев“ № 15, Къща „Недкович“, ул. „Цанко Лавренов“ № 3, Къща „Клианти“, ул. „Тодор Самодумов“ № 3А. Ще работят също и Туристически информационен център 2, ул. Д-р Стоян Чомаков № 1, Туристически информационен център 3, ул. Райко Даскалов № 1, както и Билетен център, пл . „Стефан Стамболов“ № 1.

Регионален исторически музей - Пловдив ще работи на 22.04.петък, и 23.04.събота, с експозиция "Българско Възраждане" от 9:00 до 17:00 часа. На 24 и 25 април ще почива.

Регионален етнографски музей - Пловдив ще работи през Великденските празници (22, 23 и 24 април) с нормално работно време от 9 до 18 ч. Понеделник (25 април) ще е почивен за музея.

Регионален природонаучен музей – Пловдив ще работи през всички дни 22-25 април с работно време от 9.00 до 17.00 часа

Градска художествена галерия-Пловдив няма да работи. Ще очаква посетителите се отново на 26.04.

Регионален археологически музей – Пловдив няма да работи на 24 април 2022 г. (неделя) и 25 април 2022 г. (понеделник). На 22 и 23 ще работи с работно време от 9.30 до 17.00 часа. Между 13 – 14 ч. музеят е затворен за извършване на обща дезинфекция.

Престоят в пловдивската „Синя зона“ ще е безплатен по великденските празници от 22 до 25 април включително (от петък до понеделник).