Шоуто на световноизвестния български артист Енчо Керязов - „Нощ на звездите“, за втора поредна година ще завладее Античен театър в Пловдив. Едни от най-добрите изпълнители от цирковото и вариететно изкуство, обединени от каузата да подкрепят талантливите деца на България, ще се качат на древната сцена на 1 юни от 20.30 часа.

Спектакълът за пръв път е с българска режисура, която е поверена на Веселка Кунчева, а мотото тази година е „Детето в мен“. Водещи ще бъдат актьорът Александър Алексиев и едно от лицата на града- водещата Лили Бързева. Събитието ще се проведе под патронажа на кмета на Пловдив Здравко Димитров.

Фондация „Енчо Керязов“ има за цел да подпомага и популяризира постиженията на български деца и младежи, които развиват своя талант в науката, изкуството и спорта.  На 11-то издание на своите Годишни награди фондацията отново ще отличи номинираните таланти, които ще получат подкрепа за своята реализация.

Пленен от сърдечната българска публика, под тепетата отново се завръща невероятният клоун Хуш Ма-Хуш. Украинецът, завършил Киевската академия за цирково изкуство, ще провокира зрителите с атрактивни скечове. Носителят на 22 световни рекорда на Гинес – екстремният Фреди Нок, ще спре дъха с демонстрациите си извън човешките възможности с ходенето си по въже на 30 метра височина.  Директно от най-големите сцени на Европа за първи път в България идват и страхотните братя Седеньос – четвърто поколение циркови акробати, които ще изпълнят с прецизна точност и синхрон икарийски танци. На сцената ще видим и много български имена, сред които певицата и актриса Милица Гладнишка, "Керана и космонавтите" и П.И.Ф.

Целият свят говори за Уил Смит, но прочетете какво казва той за себе си в единствената си автобиография

Очаквайте „Уил“ на 26 април

Три години Марк Менсън, автор на бестселъра „Тънкото изкуство да не ти пука“, помага на носителя на „Оскар“ и няколко награди „Грами“ да напише книгата, за която Опра Уинфри казва: Това е най-добрата автобиография, която съм чела някога.

Уил Смит е актьор, продуцент и музикант, носител на „Оскар“ и четири награди „Грами“. Разнообразната му кариера обхваща филми, телевизионни сериали и мултиплатинени албуми. Той държи редица боксофис рекорди, сред които и този за най-много последователни филми с печалба 100 милиона долара (осем). Със съпругата си основава „Семейна фондация Уил и Джейда Смит“, която цели подобрение на живота чрез предоставянето на ресурси, които да насърчат инициативи за индивидуално и общо усъвършенстване в сферите на изкуствата и образованието, социално подпомагане, здраве и благосъстояние, както и устойчивост.

Марк Менсън е бестселъров автор на „Тънкото изкуство да не ти пука“ и „Всичко е прецакано“. Книгите му са преведени на повече от 50 езика и продадени в над 12 милиона екземпляра. Неговият сайт markmanson.net е сред най-големите платформи за личностно развитие с над два милиона посетители месечно и половин милион абоната.

Трансформацията на Уил Смит от хлапе от Филаделфия до една от най-известните рап звезди на своето време, а след това и една от най-големите филмови звезди в историята на Холивуд е изключителна сама по себе си. Това обаче е само половината от историята.

Уил Смит се счита за победител в живота – и то напълно основателно: не само че неговият успех е без аналог, но и цялото му семейство се намира на върха на славата. Оказва се обаче, че осем последователни филма, оглавили класациите, 30 млн. продадени албума, десетки награди и стотици милиони долари не са гаранция за щастие. Уил Смит осъзнава, че има да извърви дълъг път.

Тази автобиография е плод на проникновено пътуване към себепознание и равносметка на всичко, което волята може да донесе на човек, както и онова, което му отнема. Написана с помощта на автора на световния бестселър „Тънкото изкуство да не ти пука“ Марк Менсън, „Уил“ е историята на една суперзвезда. Но и на един човек, който съумява да опознае истинската си същност. Малцина могат да си представят напрежението от това да се изявяваш на най-големите световни сцени, но идеята, че често трябва да преживеем голяма промяна, за да израснем като личности, е общовалидна. Съчетанието от дълбока мъдрост и удивителна житейска история поставя книгата, подобно на своя автор, в своя собствена категория.

Откъс

 ***

Стената

Когато бях на единайсет, баща ми реши, че се нуждае от нова фасадна стена на работилницата си. Стената беше голяма: висока около три метра и половина и дълга около шест метра. Старата се ронеше и на него му беше „писнало да я гледа“. Вместо да наеме майстор или строителна фирма обаче, той реши, че задачата е подходяща за мен и по-малкия ми брат, Хари.

Дедио събори старата стена. Спомням си как гледах зейналата дупка с болезнено изумление. Бях напълно сигурен, че там никога повече няма да има стена.

Всеки ден в продължение на близо година двамата с брат ми отивахме до работилницата на баща ни след училище, за да изграждаме стената. Правехме всичко сами. Копаехме основи, бъркахме хоросан и носехме кофите. Все още помня съотношенията: две части цимент, една част пясък, една част вар. Хари боравеше с маркуча. Бъркахме хоросана с лопати на тротоара, след което пълнехме кофи по седем литра и половина и започвахме да редим тухли. Не използвахме нито арматура, нито кофраж, само нивелир с водна либела.

Ако разбирате поне малко от строителство, знаете, че не се прави така. С ръка на сърцето можем да го наречем принудителен труд. В наши дни просто бихме подали сигнал до Агенцията за закрила на детето. Този начин на работа е бавен и ненужно времеемък, а това, което две деца свършиха за близо година, би отнело не повече от два дни на бригада от възрастни мъже.

Двамата с брат ми работехме през уикендите, по празниците и през ваканциите. Трудихме се цяло лято. В това нямаше нищо необичайно. Баща ми никога не почиваше, значи и ние нямахме право на почивка. Спомням си как неведнъж съм гледал дупката в пълно отчаяние. Не вярвах, че някога ще я запълним. В съзнанието ми тя бе станала безкрайна. Сякаш строяхме Великата стена на Западна Филаделфия – милиарди червени тухли, които се простираха безкрай към далечното нищо. Бях сигурен, че ще бъркам бетон и ще мъкна кофи, докато остарея и умра. Просто бях убеден в това.

Но Дедио не ни позволяваше да спрем. Всеки ден трябваше да сме на линия, да бъркаме бетон, да носим кофи, да редим тухли. Нямаше значение дали вали или е адска жега, дали съм ядосан или тъжен, дали съм болен или имам контролно на следващия ден – никакви извинения не минаваха. Двамата с брат ми се опитвахме да се оплакваме и да протестираме, но Дедио не се трогваше; бяхме хванати в капан. Стената беше константа, постоянна величина. Сезоните се сменяха, приятелите идваха и си отиваха, учителите се пенсионираха, но стената оставаше. Тя беше вечна.

Един ден двамата с Хари бяхме в особено лошо настроение. Тътрехме се и мърморехме, че едно нещо е невъзможно, а друго – нелепо.

– Защо изобщо строим стена? Няма как да стане. Никога няма да я завършим.

Дедио ни чу, остави инструментите си и дойде до мястото, където ние стояхме и хленчехме. Той измъкна тухлата от ръката ми и я задържа пред погледите ни.

– Спрете да мислите за проклетата стена! – каза той. – Няма стена. Има само тухли. Вашата задача е да положите тази тухла безупречно. След което да вземете друга тухла. И да положите и нея безупречно. После следващата. Не се безпокойте за стената. Мислете само за тухлата в ръката си.

Той се върна в работилницата. Двамата с Хари се спогледахме, поклатихме глави – Този човек не е добре – и отново се заехме да бъркаме хоросан.

Научих някои от най-важните уроци в живота си пряко волята си. Противях им се, отричах ги, но в крайна сметка бях принуден да призная тежестта на истината в тях. Тухлената стена на баща ми беше един от тези уроци.

Дните се нижеха и колкото и да не ми се искаше да го призная, започвах да разбирам какво има предвид. Когато мислех за стената, задачата ми се струваше невъзможна. Неизпълнима. Когато се съсредоточавах върху една тухла обаче, беше лесно – знаех, че мога да положа добре тази проклета тухла...

Седмиците минаваха, тухлите се трупаха, а дупката стана малко по-малка. Започвах да разбирам, че разликата между задачата, която смяташ за невъзможна, и задачата, която ти се струва изпълнима, е само въпрос на гледна точка. За стената ли мислиш? Или за тухлата? Независимо дали изкарвах високи оценки на тестовете за прием в колеж, дали пробивах като една от първите световни хип-хоп звезди или градях една от най-успешните кариери в историята на Холивуд, във всички случаи целите, които на пръв поглед бяха нереално високи, можеха да се сведат до сбор от отделни, изпълними задачи – непреодолими стени, съставени от голям брой тухли, които трябва да бъдат положени една по една.

През цялата си кариера съм бил напълно непоклатим. Работната ми етика е безкомпромисна. А тайната на успеха ми е колкото скучна, толкова и предвидима: ставаш и полагаш следващата тухла. Ядосан си? Положи нова тухла. Неуспешна премиера? Положи нова тухла. Продажбите на албума ти падат? Стани и положи нова тухла. Бракът ти се разпада? Положи нова тухла.

През последните трийсет години и аз като всички хора съм преживял провали, загуби, унижения, развод и смърт. Получавал съм смъртни заплахи, губил съм пари, личното ми пространство е било нарушавано, семейството ми се разпадна – и въпреки това всеки ден ставах, бърках бетон и полагах нова тухла. През каквото и да преминаваш, следващата тухла винаги стои пред теб и чака да я положиш. Единственият въпрос е: ще го направиш ли?

Чувал съм да казват, че характерът на детето се влияе от значението на името му. Е, баща ми ми е дал моето име, дал ми е своето име, а също и най-важното ми качество в живота: способността да устоявам пред трудностите.

Даде ми воля*.

*Will (англ.) – воля. – Б. пр.

Беше студен, мрачен ден, близо година, след като двамата с брат ми бяхме започнали работа. По това време стената до такава степен се бе превърнала в част от живота ми, че мисълта за завършването ѝ ми се струваше като халюцинация. Сякаш ако някога наистина я завършехме, зад нея злокобно щеше да зейне друга дупка, която трябва да бъде запълнена веднага. В онази хладна септемврийска утрин обаче забъркахме последния бетон, напълнихме последната кофа и положихме последната тухла.

Дедио гледаше как полагаме последните тухли. Стоеше мълчаливо с цигара в ръка и се възхищаваше на работата ни. Двамата с Хари положихме и подравнихме последната тухла, след което настъпи тишина. Хари сви рамене – А сега какво? Да скачаме ли, да се радваме ли, да празнуваме ли? Плахо отстъпихме назад и застанахме от двете страни на Дедио.

Тримата се взирахме в новата стена.

Дедио хвърли цигарата си на земята, стъпка фаса, издиша дима и без да откъсва поглед от стената, каза:

– Никога не ми казвайте, че има нещо, което не можете да направите.

После влезе в работилницата и се захвана със задачите си.

Пловдив чете 2022
Литературен салон Spirt&Spirit
Издателство Жанет 45

представят Николай Терзийски

Модератор: Ина Иванова

19 април 2022, вторник, 19:00 ч.
Петното на Роршах, ул. Йоаким Груев 36

вход: свободен

За книгата:

Романът „Звезди под клепачите“ на Николай Терзийски е опора в мигове на болезнено колебание, дали да простим на някого, или да го осъдим. Ще открием истини за хората под българското небе, за пропастите по пътя им, които те превръщат в свобода и страст, за техните изпълнени с труд, пречки и упорство дни. Този роман ни е особено нужен, когато сме решили да напуснем най-важния за нас човек, но всичко – нашата кръв, въздухът в дробовете ни, часовете, които разсичат сърцата надве, крещят: „Върни се!“. Този роман на Николай Терзийски  е необходим днес и сега, за да не се превърне животът ни в единствения възможен влак към истината, който сме изтървали. В тази книга има мъдрост и искрящ талант. Има надежда. Това е роман за времето и неговото най-красиво, най-страшно и същевременно най-щастливо измерение – любовта. Николай Терзийски е създал притча за безсмъртието, стигнал е сърцевината на тайната. Сред всичко на света само любовта е в състояние да създава вечност.

~ Здравка Евтимова

Снимка: facebook профил на автора

Литературният фестивал Пловдив чете се осъществява с финансовата подкрепа на Община Пловдив

Тео е дете със специални потребности, но това не му попречи да пребори над 3000 ученици от цяла България в надпреварата

Най-добрият сред  най-добрите 24 ученици от цялата страна стана Spelling Bee шампиона на България. Това е седмокласникът Теодор Хаджиев от с. Марково, Пловдивско. Финалният кръг на Дванадесетото национално състезание по правопис на английски език Spelling Bee се проведе в Американския колеж в София през уикенда. Над 3000 ученици от 209 училища в цялата страна се включиха в състезанието след усилена подготовка.

Тео се увлича от история, любопитен и любознателен е за света наоколо. Той е дете със специални потребности, но това не му попречи безпогрешно да мине през трудните кръгове по спелуване на английските думи.

Негова подгласничка е Надежда Николова от Сливен.

Всичките 24-ма финалисти и техните учители ще се забавляват на летен лагер, където всичко се случва на английски. Това е награда за усилията, които те положиха през тази учебна година и имаха шанса да се видят на живо на финала на състезанието.

Spelling Bee е традиционно американско състезание, в което състезателите спелуват (от англ. spelling), т.е. произнасят буква по буква различни думи на английски език. Целта на състезанието е да повиши интереса на учениците към изучаването на английски език и да подобри знанията им чрез забавни и интерактивни дейности. Състезанието се организира от Фондация “Корпус за образование и развитие-КОРПлюС”. То се осъществява в партньорство с Фондация „Америка за България” и с подкрепата на  Посолството на САЩ и Министерството на образованието и науката. Домакин на националния финал е Американският колеж в София.

автор: Райна Кацарова

Колко лесно би било да представим Елена Алексиева като големия победител във
второто издание на Националната литературна награда "Йордан Радичков" 2021 и
носител на награда “Перото” за 2021 г. в категория „Проза“, и двете за романа
„Прекъсването на Самсара“. Бихме могли да посочим и богатата ѝ творческа
биография, както и останалите ѝ награди. Но нима това би било достатъчно за
почитателите на книгите, дошли да се срещнат с нея в Литературен салон "Spirt &
Spirit", като част от разширената програма на Фестивала “Пловдив чете”? Мисля, че
начина, по който протече това дългоочаквано представяне, даде отговор на този
въпрос.

В началото Красимир Лозанов от Издателство “ Жанет 45” разказа за дългогодишното
си познанство с Елена Алексиева и сподели етапите от работата по реализацията на
сборника с разкази. Като един от важните моменти открои редакторската намеса на
Борис Минков и превъзходната корица на Люба Халева. Елена Алексиева тутакси
вметна :

-Това е корица, която влиза в удивителен за мене диалог с разказите, не само
поотделно, но и вече като книга. - и по-нататък какво си помислила, виждайки я за
пръв път -Е, не е възможно някой чак пък толкова да е разбрал!

След това Красимир Лозанов покани на сцената Ина Иванова, която пое щафетата в
този наситен с емоции разговор. Наситен, защото въпросите за книгата и създаването
получиха неподправени, лишени от куртоазия, отговори от авторката. Отговори, които
излизаха от рамките на литературното и навлизаха в личния живот, мирогледа и всичко
случващо се с писателката. За загубите и приемането им. За това как едно прибрано
бездомно куче може да отпуши творческия застой. За щастието, като неудобна тема на
разговор в съвременния бон тон. За щастието, като постоянно присъствие и
осъзнаване. За мъдростта на книга и мъдростта, приложена на практика в живота. За
лицемерието, с което говорим по много теми, а за съжаление и една от тях-войната в
Украйна.

-Има една по-голяма сила от нас, на която всички се подчиняваме и това е силата на
живота. Независимо какво получаваме и независимо какво губим. Ето това се опитвам
да ви кажа през цялото време.

Една елегантна дама от публиката попита как се е родил разказа “Под дъгата”. Елена
Алексиева разказа за посещението си в затвора като преводач и как то я е накарало да
се замисли “Възможно ли е човекът, който е убил, да не е убиец, да е нещо друго. Да
продължи да си бъде човек?”

Но нека преминем към частта с автографите и казаното на четири очи.

-Малко ме уплашихте с тази мъдрост приложена в живота, ако постъпваме винаги
правилно няма ли да стане скучно?

-Няма да станем толкова мъдри никога! Това няма как да се случи. Моята идея е, че
всъщност, когато ние не подозираме знаем ли нещо, не знаем ли, прилагаме ли го, не го
ли прилагаме, това е идеалното състояние, в което нещата се случват на ниво
кръвообращение. На ниво метаболизъм. Никой от нас не подозира колко е мъдър сам по себе си,

това значи, че вероятно е стигнал някъде там. Но първо това е непостижимо
и второ, по никакъв начин няма да бъде скучно.

-Ако действаме инстинктивно, ще е най-мъдро, така ли излиза?

-Инстинкт, върху който трябва да работим обаче.

Попитах Елена Алексиева, която между другото същия ден бе рожденичка, за мечтите
ѝ. Но инстинктът ми подсказва, че те трябва да останат тайна. До сбъдването.

Литературният фестивал Пловдив чете се реализира с финансовата подкрепа на Община Пловдив.

фотограф: Ванеса Попова