„Световна война C-19“ показва пандемията отвътре, и то на съвсем достъпен език – медицински специалист обяснява началото и развитието ѝ, както и ефектите ѝ върху обществото. Той разкрива историята в дълбочина чрез интервюта с тесни специалисти, прогнозира дългосрочните ѝ последствия и дава съвети как да се подготвим и да подсилим телата си, така че да се предпазим от тежко боледуване.

Книгата на главния медицински кореспондент на CNN д-р Санджай Гупта, известен на българските читатели с „Будният ум: Как да развиваме ума си на всяка възраст“, излиза във вторник, 8 февруари, 2022 г.

Любимият на цяла Америка здравен кореспондент д-р Санджай Гупта предава от импровизираното студио в дома си от самото начало на пандемията. Той черпи информация от най-вътрешните политически и научни кръгове, провежда ексклузивни интервюта с утвърдени експерти по обществено здраве от цял свят и разговаря с учени, които се надпреварват с времето в търсене на лечение. Новата му книга „Световна война C–19“ не само отговаря на огромен брой въпроси за вече преживяното от всички нас, но и посочва как ще се промени светът ни през следващите години.

Човечеството трябва да се подготви за нова епоха, през която пандемиите ще бъдат по-често, а вероятно и по-опасно явление. Доктор Санджай Гупта, помогнал със своя опит и задълбочени познания на цяла Америка да премине през тежката криза, разказва откровено историята на пандемията, поставя важни въпроси, засягащи поведението и очакванията ни, поднася ерудирани отговори, споделя научна информация за новия вирус и предлага практични решения на различни наболели проблеми. „Световна война C–19“ е книга, изпълнена с надежда и оптимизъм. Тя ще ни направи по-силни и издръжливи, по-уверени в благоприятния изход, по-добри и по-човечни.

 „Световна война C–19“ е трилър, чийто край няма да научим още известно време. Но тази книга ще ни помогне да разберем как сме се озовали в това положение и да отправим поглед напред, за да предотвратим следващата криза.“ /Лари Брилиънт, епидемиолог/

Откъс:

Увод - „Пневмония с неизвестен произход“

Вирусът е най-голямата заплаха за трайното
човешко господство на тази планета.

/Джошуа Ледърбърг, биолог,
носител на Нобелова награда (1958)/

В навечерието на Нова година, 2019, Белиз

Пиех вино с Франсис Форд Копола – представяте ли си! – и се наслаждавах на красивото крайбрежие в този централноамерикански рай часове преди началото на 2020 г. Пристигнахме там като участници в благотворителна инициатива във връзка с климатичните промени и бяхме прекарали деня в обиколки из близките коралови рифове. Беше прекрасен ден и помня, че се чувствах много спокоен. Ясно помня също, че Копола ме попита дали съм чувал за потенциално опасен нов вирус, открит в Китайската народна република. По-рано същия ден и двамата бяхме чели някакви материали, някъде на задните страници на вестника, за „епидемия от респираторна болест в централния град Ухан“. Някои вече сравняваха епидемията с онази от остър респираторен синдром (SARS) през 2002 – 2003 г. Местните здравни власти в Китай бяха пуснали предупреждение за тревога от епидемия, от което ставаше ясно, че двайсет и седем души са се разболели от някаква вирусна пневмония, а състоянието на седем от тях е тежко. Още петдесет и седем души с висока температура и суха кашлица били прехвърлени в определена болница. Подробностите, съобщавани от китайското правителство, бяха неясни, но учени и други хора изразяваха своята все по-силна и по-обоснована тревога. Доктор Ли-Мън Йен от Хонконг споменаваше, че учен от Китайския център за контрол и превенция на заболяванията, който познавал случаите от първа ръка, бил много обезпокоен и споделил с нея поверително, че болестта вероятно вече се предава от човек на човек. Трудно можехме да преценим на какво да вярваме.

Помня в пълни подробности как седях с легендарния филмов режисьор, самия Кръстник. Още виждам двете му ръце с чашата червено вино. Чувам семействата, които се разхождаха по плажа, и детския смях във водата. Ако затворя очи, още усещам мириса на соления въздух, наситен с тропически ухания. Истината е, че бяхме щастливи и доволни. И не подозирахме колко бързо ще се промени всичко това.

Нямаше как да предвидим, че само няколко месеца по-късно милиони хора по цял свят ще се заразят и здравните системи ще се претоварят. Нито че мнозина ще умрат в самота, изолирани от близките си в последните мигове на своя живот заради невероятно заразния вирус. Не можех да си представя кошмарите, свързани с такива сцени, които щяха да продължават да ме преследват повече от година по-късно. Нито че ще сънувам пациенти, които лежат, проснати по корем, докато невероятно смели медицински сестри с предпазни костюми, подобни на скафандри, държат пред лицата им екрани на електронни устройства, за да им дадат шанс да се сбогуват с близките си.

Щяха да се затворят граници. Колежи и училища съ­що. Студентите и учениците щяха най-неочаквано да бъдат изпратени у дома. За една година аз щях да прекарам със съпругата и трите си дъщери повече време, отколкото през предходните десет години. Родители щяха да кършат безпомощно пръсти, озовали се насред пълен хаос и принудени едновременно да контролират дистанционното обучение на децата си и да се стараят да запазят работата си – ако изобщо извадеха късмет да я запазят. Стадиони, театри, музеи и концертни зали щяха да се обезлюдят, всички професионални спортни прояви и събития, свързани с изкуството, щяха внезапно да бъдат преустановени. Щяха да бъдат закрити бизнеси, някои безвъзвратно, икономиката навсякъде по света щеше да преживее уникално сътресение. Събиранията на големи групи хора щяха да се превърнат в далечен спомен. Сапунът, влажните кърпички, дезинфектантите за ръце и, необяснимо за­що, тоалетната хартия щяха да изчезнат от рафтовете в магазините.

Личните предпазни средства (ЛПС) щяха да станат по-ценни от златото, а това щеше да тласне някои директори на болници да закупят с личните си кредитни карти каквото успеят независимо от цената. Хората щяха да съставят набързо завещанията си, да шият маски от плат и да теглят спестяванията си. Някои щя­ха дори да посегнат на пенсионните си фондове.

Бабите и дядовците скоро щяха да станат най-самотните членове на нашето общество.

Мирни протести и епохално гражданско неподчинение щяха да завладеят улиците, докато пандемията изваждаше на повърхността дълбоко вкоренени расови несправедливости. Политическите вододели щяха да се разширяват. Хора, на които преди и през ум не би им минало да си купят пистолет, щяха да се разколебаят. Опасни конспиративни теории щяха да започнат да се разпространяват с бързината на вируса и да оспорват истинността на науката и благонадеждността на учените. Някои от въпросните учени щяха дори да получат сериозни заплахи за живота си и по принуда да живеят под денонощна охрана.

Колкото и мрачна да беше картината, имаше и из­уми­телно ярки проблясъци. Надпреварата за намиране на лекарство щеше да разруши затворените академични структури. Съперници във фармацевтичния бизнес неочаквано щяха да започнат да си сътрудничат в разработването на ваксини. Експерти по въпросите на общественото здраве, твърде често изтласквани в периферията, щяха внезапно да се окажат много търсени и бързо да излязат на предни позиции. Здравните работници навсякъде по света щяха всеки ден да напускат семействата си, за да бъдат единственото семейство на умиращите, нерядко с риск за собствения си живот. Още настръхвам при мисълта за тяхната саможертва.

Не, онази вечер ние не подозирахме, че пандемията, която щеше да остави дълбок отпечатък върху живота ни, вече набира сила в другия край на света, докато двамата с Копола прекарвахме приятна и спокойна новогодишна нощ. Шегувахме се, че сюжетът, който се разиграва, би могъл да се превърне в негов филм, в съвременна версия на „Апокалипсис сега“. Само че никой от двама ни не вярваше, че такова нещо действително ще се случи.

Помня как той подметна небрежно: „В такива случаи отначало нищо не е ясно“.

Разговаряхме и за друг филм, който можеше да по­служи като предсказание за предстоящата година. През 2011 г. получих малка роля, всъщност бях себе си, в касовия трилър „Зараза“. (Онзи, в който героинята на Гуинет Полтроу пренася от Хонконг у дома в Минесота нов патоген, получава генерализиран тонично-клоничен гърч в кухнята си и накрая умира в ужасни мъки в болницата.) Неотдавна прегледах отново сцената, в която участвахме аз и филмовият директор на Центъра за контрол и превенция на заболяванията (ЦКПЗ) д-р Елис Чийвър (в изпълнение на Лорънс Фишбърн), и се изумих от пророческата сила на създателите на филма:

Аз: В интернет се разпространяват истории, че в Индия и на други места по света лекарството рибавирин се оказва ефикасно срещу този вирус. Обаче Министерството на вътрешната сигурност настоява ЦКПЗ да не прави никакви изявления, докато не бъдат подсигурени солидни количества от него.

Д-р Елис Чийвър: Е, д-р Гупта, оценяването на няколко лекарства продължава. Рибавиринът е едно от тях. В момента обаче най-добрата ни защита е социалното дистанциране. Никакви ръкостискания, често миене на ръцете, домашна карантина, когато си болен.

Звучи ли ви познато? Рибавиринът като лекарство тук е част от сценария, но шумотевицата около хидроксихлорохина в началото на пандемията и политиката около неговото оповестяване чертаят зловещ паралел със сюжета на филма. А социалното дистанциране, избягването на ръкостисканията, миенето на ръцете и до­машната карантина от филмовата реплика на д-р Чийвър станаха част от ежедневието на хората по цял свят. Сякаш авторите са получавали съветите на оракул, но сценарият всъщност има дълбоки научни корени. Героят д-р Чийвър дори споменава колко трудно е било да се установи точният брой на жертвите, както и проблема с „петдесетте различни щата... което означава петдесет различни здравни служби, които следват петдесет различни протокола“. През нощта преди началото на снимките сценаристът Скот Бърнс и режисьорът Стивън Содърбърг вечеряха с мен, за да си поговорим за техния научнофантастичен филм, който, както ми обясниха, се основавал на вече съществуващи модели на обществено здравеопазване по света.

Несъмнено бяхме получили най-различни предупреждения, дори чрез холивудски филми, за да повишим бдителността си към онова, което евентуално предстоеше. Моделите, използвани във филма „Зараза“, много точно предсказват, че един нов вирус светкавично ще се превърне в главната причина за смъртните случаи в Съединените щати и ще изпревари сърдечните болести, рака и инсултите. Че въпросният вирус ще намали средната продължителност на живота в нашата страна с цяла година и ще разкрие огромно несъответствие в системата на нашето здравеопазване, защото средната продължителност на живота сред латинообщността в страната спадна с две години, а тази сред чернокожите – с почти три години от средната.

Трудно е да се проумее, че микроскопична частица генетичен материал без мозък, без очи, уши, крайници, криле, сърце или емоции може да нанесе по-голяма вреда от цели армии в мащабен въоръжен конфликт. Само че SARS-CoV-2, каквото е името на новия коронавирус, причиняващ широкоразпространената болест COVID-19, направи точно това: пристигна като извънземен нашественик и обяви война на планетата Земя.

Повечето войни започват с някаква декларация, но началото на тази нова световна война беше неясно, тръгна с някакво неопределено и недодялано шушукане, което ще се обсъжда сигурно с десетилетия. Още не знаем точно кога или как тази конкретна зараза, вероятно произхождаща от прилепи, е прескочила границите на вида и е започнала да се разпространява сред хората, и то с безпрецедентна бързина, сила и вирулентност. Знаем само, че на 5 януари властите в Китай и в съседните държави изразяват публично безпокойството си. Те обявяват тревога за общественото здраве от ниво 3 (сериозна) и заявяват, че са изправени пред „пневмония с неизвестен произход“4. В крайна сметка всички ще установим, че болестта е причинена от коронавирус – патоген, принадлежащ към семейст­во вируси, които предизвикват различни респираторни, стомашно-чревни и неврологични заболявания.

Една история, която научих още в самото начало, но остана заровена из медицинската литература, също се бе случила през онзи януарски ден. Шейсет и една годишна жена от Ухан имала висока температура и втрисане, възпалено гърло и главоболие и отишла в местно здравно заведение да потърси помощ. Дали ѝ лекарство, което едва ли е повлияло истински на нейната развиваща се болест. Въпреки това няколко дни по-късно, на 8 януари, тя отпътувала с директен полет от Ухан за Банкок в Тайланд заедно с петима членове на семейството си в състава на група туристи, които отивали да празнуват Лунната Нова година. От личен опит мога да ви кажа, че летище „Суварнабхуми“ в Банкок разполага с една от най-добрите наблюдателни системи на света за откриване на пристигащи болни пътници, затова не се учудвам, че високата температура на въпросната жена била незабавно регистрирана и тя веднага била откарана в болница. Там установили, че е заразена с новия коронавирус. И макар първоначално да смятали, че жената е сред първите, които неволно са пренесли вируса извън Китай, по-нови данни показват, че хора в Съединените щати вече са били заразени, и то най-вероятно още седмици по-рано. С други думи, американци са се заразявали с новия коронавирус много преди светът да узнае, че той е предизвикал смъртоносна епидемия в Ухан.

Ще спра тук...

Новият му спектакъл СИГИФЕН е първата продукция на Big Pulse Dance и ще бъде представен на 13 май

С неповторим хореографски език, Амала Дианор е една най-интересните фигури на световната съвременна танцова сцена. На 13 май, от 19:30ч, в Дом на Културата “Борис Христов”, Пловдив ще бъде представен новият му спектакъл СИГИФЕН - колективно произведение, което включва още трима млади хореографи от Мали, Буркина Фасо и Сенегал - Алиун Диан, Наоми Фол и Ладжи Коне.

Спектакълът е първата продукция на Big Pulse Dance Alliance - мрежата на най-влиятелните танцови фестивали и институции в Европа. СИГИФЕН е копродуциран от Dance Umbrella (Великобритания), Tanz im August/HAU Hebbel am Ufer (Германия), Dublin Dance Festival (Ирландия), Международния танцов фестивал CODA в Осло (Норвегия) и ONE DANCE WEEK (България).

Амала Дианор е един от селектираните артисти в програмата SCALING UP на Big Pulse Dance Alliance, a СИГИФЕН ще бъде част от програмите на Zodiak – Side Step Festival (Финландия), Международен танцов фестивал TANEC PRAHA (Чехия) и Torinodanza Festival (Италия).

Спектакълът ще бъде представен в Пловдив три месеца след световната си премиера във Франция, а билетите са вече в продажба в мрежата на EPAYGO и на касите на EasyPay в цялата страна.

За СИГИФЕН:

На езика на африканския народ Бамбара “сигифен” означава “вълшебно чудовище” – въображаемо същество от разнородни части, но и също умението “да бъдеш вълшебен”. На сцената хореографът Амала Дианор превежда идеята за тържеството на колективния дух, за радостта от това да бъдеш заедно с другия, но без това да заличава индивидуалните различия, а напротив – да ги почита. Това е свободата да бъдеш едновременно себе си и част от нещо по-голямо. Това е портрет на Африка – жизнена, талантлива, търсеща, отворена.

Телата на деветима танцьори, представящи младото артистично поколение в Западна Африка, създават многолико същество. Неговите “съставни части” са хармонично свързани, но непрекъснато се променят пред очите ни. Тежките му стъпки на земята и изразителните жестове предшестват моменти на гняв и радост. Това е сборище от езици и картини – съвременен танц, градска култура, хип-хоп, африкански традиции, древни ритуали, завладяваща енергия. Това е танцовото изкуство, върнато към корените си, Създадено с идеята да да свързва хората, без да ги критикува, да бъде гостоприемна територия за среща, запознанство, разбиране.

Творба на “няколко гласа”, СИГИФЕН не страни от подхода на споделянето в хореографската практика на Дианор. Работейки рамо до рамо с други артисти, той отново създава продукция, която прескача границите на стиловете и се превръща преди всичко във форма на общуване. Един от водещите хореографи от Африка с блестяща кариера в Европа, Амала Дианор продължава да се движи уверено между културите и традициите, създавайки скулптурни, ритуални, художествени, улични и много други образи и форми. Това е така, защото неговият хореографски процес търси единството, приемането, помирението.

За АМАЛА ДИАНОР:

Амала Дианор започва кариерата си като самоук хип-хоп танцьор. На 24-годишна възраст е приет в престижното училище CNDC в Анже, Франция (клас 2002), а в продължение на следващите десет години Дианор работи като изпълнител в много различни продукции (от хип хоп до неокласика, съвременен и афро-съвременен танц) и придобива безспорно признание в танцовата общност. През тези години Амала усъвършенства стила си като майсторски преминава от една техника към друга, но наистина успява да пробие на световната сцена чрез изграждане на мостове, свързващи различните танцови светове. Междувременно той развива и неподражаем хореографски език, съчетавайки гъвкаво енергията на хип-хопа, абстрактния съвременен танц и елегантния неокласицизъм.

През 2012 г. основава собствената си компания Amala Dianor Company, а откакто създава първото си соло Man Rec през 2014 г. (с премиера на фестивала в Авиньон), работи в тясно сътрудничество с електро-соул композитора Awir Léon, който пише оригиналната музика за неговите спектакли.

През 2019 г. Дианор създава първата си голяма творба – The Falling Stardust, в която участват девет танцьори, на които е преподавал своята специална комбинация от стилове и техники. Сезон 2016-2017 бележи първата от трите години на Амала Дианор като асоцииран артист за CDCN POLE SUD в Страсбург, както и за Scène des Pays de Mauges в Мейн и Лоара, Франция. Днес репертоарът му включва над 15 произведения, а на 13 май в Пловдив ще видим най-новото му произведение – СИГИФЕН.

Снимки: 

© Laurent Philippe

През 2022 г. програмата е с по-широк периметър и е насочена към професионалисти в сферата на: Визуални изкуства (вкл. дигитални медии); Театър и пърформанс; Архитектура и скулптура; Музика и танц

С ново име, визуална идентичност, резидентен център и екип от експерти през 2022 г. общинската програма се отваря за международно участие.

СontextAiR е насочена към създаване на нови произведения, партньорства, намеси в публично пространство, вдъхновени от града и от неговата еклектична смесица между антична история, соц наследство и съвременна реалност.

Програмата предлага пълна стипендия, с осигурени разходи за престой и за продукция на произведения, както и осигурени жилищни и работни пространства в уникален с архитектурата си резидентен център в покрайнините на Пловдив.

Екипът на резидентната програма включва признати професионалисти на културата. Куратор е Светлана Куюмджиева, позната като арт директора на Европейската столица на културата, която има над 20 години опит в различни частни и обществени културни институции в България. Координатор на програмата е Ваня Грозданова – арт мениджър и куратор, активна в полето на съвременните артистични практики от местната културна сцена. Домакини на резидентния център са двама познати и изявени пловдивски артисти - Ева Петкова и Саркис Нерсесян.

Визуалната идентичност на програмата е изготвена от Студио ПУНКТ, а снимките, с които се популяризира града, са на Минко Михайлов.

През 2022 г. програмата е с по-широк периметър и е насочена към професионалисти в сферата на: Визуални изкуства (вкл. дигитални медии); Театър и пърформанс; Архитектура и скулптура; Музика и танц. Допустими и окуражавани са кандидатури във всяка от изброените категории, фокусирани към Социални иновации и общностни проекти, както и Художествена практика в публично пространство.

За резиденцията се кандидатства с портфолио и автобиография, които представят предишен опит на кандидатите, както и с неограничен брой предварителни проекти, като се поощряват предварителните проучвания на града и неговата история. Предварителните проекти са основа, която се развива по време на резидентния престой.

Тази година Община Пловдив осигурява условия за творчески престой до 6 седмици за всеки от селектираните артисти, в зависимост от конкретното предварително предложение.

Отворената покана е със срок до 20 март 2022 г. и вече е обявена на сайта на Община Пловдив и в социалните канали на резидентната програма - Facebook @ContextAiR  и Instagram @contextplovdiv.