Художникът се върна в U P.A.R.K. със сценографските си проекти

Пламен Панев: Карамфилов бе като господар в театъра, той изгради своята утопия и замина към нея

Опитвам се напълно и докрай да обезсмъртя баща ми чрез словото, зачете части от романа си Колене Росен Карамфилов

Явор Гърдев, Елин Рахнев и Асен Мутафчиев гости на събитието

Сценографските проекти на Кольо Карамфилов оцветиха галерията му U P.A.R.K. снощи, в изложбата "Кольо Карамфилов и неговите театрални утопии". Събитието, част от съпътстващата програма на театралния фестивал „Сцена на кръстопът“, събра приятелите на големия маестро, качил се на онази голямата сцена горе през януари. Там бяха много театрали, много бъдещи такива, много ценители на изкуството. И най-близкият му човек- синът Росен Карамфилов. Гостите в арт пространството видяха сценографиите от Хамлет и Отело, правени в Украйна с емблематичния Жолдак, проектите му за Маршрутка, Кукувица, Ние, врабчетата. Не е бил човек, божество е бил, коментираха режисьори и актьори, застанали мирно пред сценографските скици на Карамфилов.

Кольо можеше да обяснява света чрез театъра.Разбрах това, когато преди 15 години правих постановка в Театър 199 и го поканих за сценографията. След три дни той ми донесе музиката за спектакъла, а не сценографията, както аз си я представях. Той успя да ми осмисли с музика пространството на моя спектакъл. В театъра Кольо бе като господар. Мисля, че неговата утопия не издържа докрай, а се реализира. И днес действително като гледаме тези неща слагам Кольо редом с Жан Жак Русо и Кампанела, но в сферата на театъра. Така че осъществените неща на Кольо ще останат, благодарение на това, че той не се спираше, нямаше покой. Той и затова изгоря- защото изгради своята утопия и замина към нея, каза пред гостите на събитието режисьорът Пламен Панев. 

Пред сценографските решения на Кольо, окачени по стените в U P.A.R.K.се изправи режисьорът Явор Гърдев. Синът на Лиза Шопова (последната съпруга на Карамфилов) и Христо Мутафчиев- Асен пък помогна на доведения си брат Росен Карамфилов в подредбата на листовете, от които той зачете части от романа Колене, посветен на художника. Асен е тръгнал по стъпките на дядо си Наум и вуйчо му Христо- днес той играе в „Госпожа министершата” на сцената на Дома на културата. В книгата на Росен Карамфилов пък той разказва съня си, в който татко му Кольо се свързва с него, за да му разкаже, че там, на голямата сцена горе, прави филм с Фелини. Лентата се казва „Актрисата” и вече е готова.

Адски щастлив съм, че всички вие сте тук и че книгата, за която може би сте чули, в последните осем месеца просто ме хвана за гърлото и още не ме е пуснала. Не е ясно кой ще оцелее- аз или книгата. Но това няма никакво значение, защото още на първите 20 страници  осъзнах, че това е най-прекрасното нещо, което съм правил. И в същото време най-страшното. Защото един син да осъзнае, че освен баща си е изгубил и най-добрия си приятел е още по-страшно. И в романа Колене ако има нещо, което съм се опитал да направя, то е напълно и докрай да обезсмъртя баща ми чрез словото. Направих опит и да ви покажа един Кольо Карамфилов, който малцина от вас си представят, че съществува. Защото всички говорят за сценографии, театър, скулптура, живопис и всичко това, което той правеше, но ако се замислим Кольо  може да бъде обобщен с една дума и тя е Дух. Защото ако има нещо, което даваше сила и мощ на неговото изкуство то това е огромният му дух. И аз може би и след 140 години няма да мога да свикна на говоря с него в минало време, защото така го усещам. Усещам го в себе си постоянно, каза преди да зачете първата глава от романа си Росен. 

Той е изцяло документален. Няма измислени герои, измислени сюжети, няма фикция. Всичко е изживяно и е минало през сърцето ми. Този роман всъщност е едно безсъние. И една инсомния, защото в момента, в който аз се опитвах да си легна от януари до днес, чувах в главата си гласът на Кольо, който ми казваше едни определени неща. И си казвах: Мамка му, нямам друг изход да се излекувам от тази загуба и болка, ако не я изпиша. Така се роди Колене всъщност, допълни Росен. Една част от главите в романа са извън основното повествование-те  носят имена на картини на Карамфилов. Идеята за това е на редактора на романа Елин Рахнев, който също бе гост на изложбата и четенето на Росен снощи. 

Ако има нещо, което може да победи смъртта, то е живота. А ако има нещо, което може да победи живота- то е любовта, обърна се към любимата си Йо Росен. Това, че Кольо не е тук в момента, не е случайно. Страданието е вселенско, но то не е всичко. Романът Колене го казва, допълни младият Карамфилов. Очаква се книгата да излезе през декември, за 51-я рожден ден на Кольо Карамфилов.

Стените ми дават свобода и пътуване

Димитър е един от активните графити артисти в Пловдив. Запалва се по стрийт културата още като ученик: "Това бяха ранните години, когато в Пловдив имаше 3-ма графити артисти с легални поръчки - всички останали драскаха. Сега е много по-различно."

"Какво ти дава това изкуство?"

"Стените ми дават свобода и пътуване. Харесвам големия формат и замахa на работа, както и факта, че винаги рисуваш на открито и изкуството ти е достъпно за хората. Графити изкуството превръща самия град в галерия."

Още истории вижте в страницата на Humans of Plovdiv: http://humansofplovdiv.com/ или във Facebook:https://www.facebook.com/humansofplovdiv .

Humans of the Night e общ проект на Humans of Plovdiv и Нощ на музеите.

Иван Добчев и неговата Антигона оставиха без дъх публиката на Сцена на кръстопът снощи. Големият режисьор се завърна премиерно в пловдивския театър с новия си спектакъл след огнена последна една година с Възвишение. Маестро Добчев застана пред КАПАНА.БГ веднага след представлението, за да говори за актуалността на Антигона днес.

Към каква публика е насочена „Антигона”?
За тази, която може да състрадава, не да се забавлява. Това е много по-високо. Всичко се занимава само с това да се забавлява. Трябва да има някой, който да прави нещо друго. Трагедията е за други, тя не е да забавлява.

Кое е по-лесно: да кажеш Да или Не?
Зависи, понякога е много трудно да кажеш Не, когато на кантар е сложен животът ти.

Как е възможно нещо толкова древно в същото време да бъде толкова актуално?
Може, защото това неслучайно е останало като един от големите текстове на древността и на театъра. Той непрекъснато, от век на век, отново се случва, защото наистина нещо е уцелило. Уцелило е нещо много важно – че не може срещу обслужващото и конюнктурата да не се казва „Не”, но и че все има някой да каже „Не” и да го отстоява до край.

„Антигона” напомня за миналогодишните протести на студентите. Могат ли да са толкова силни като нея?
Би трябвало. Именно традициите на тази Антигона е да ги провокира, да им каже „Не. Отказахте се. Не стигнахте до края. Отидохте си. Напуснахте. Не свършихте работата си. Не отидохте втори път да погребете трупа.”

Точно преди година поставихте Възвишение в Пловдив, като малко преди това изгоря голямата сцена в Драмата. Година по-късно въглените са още там, как ще го коментирате?
Това не се забравя- точно преди нашата премиера сцената изгоря с нашия декор. После трябваше да правим нов. Тя цялата държава е такава. Всички са наясно, че трябва нещо да се направи, а най-цинично и нагло никой не актуализира бюджета и след това се оказва, че няма пари да се плаща на артистите. Те са знаели, че ако не актуализират бюджета няма да има пари за много неща. Нарочно са го направили, съзнателно.

АНТИГОНА – име, заглавие и дума, която носи в себе си сила, възможна да те накара да настръхнеш. Това е и името и усещането от премиерната постановка на Иван Добчев, която снощи в Дома на културата остави препълнена зала бездиханна. Красота, изящество и величие се носеха от сцената. От първата дума до последния дъх на актьорите напрежението те държеше с все сила за гушата и дори не се замисляш да отпуснеш тялото си даже за миг. Ръцете те болят от това, че час и половина си ги стискал здраво в очакване на нещо, което не можеш да си обясниш. Антигона е текст на над 2400 години, всички сме наясно какво се случва, каква й е идеята и сюжетът. Всички познаваме до болка героите й и думите им, но играта на сцената снощи превъзхождаше всяко едно действие и мисъл, провождали това заглавие някога. Имаше защо публиката да извика пет пъти на бис актьорите и дори след като светнаха лампите в залата аплаузите да не спираха. И с огромните очаквания на публиката към Добчев, нямаше разочарован човек. Всички бяха без дъх и думи.
Започвайки от сценографията и завършвайки с изящните движения и думите. Сянката, която зае оригиналното място на хора, се впиваше дълбоко в костите и хващайки Исмена с черните си ръце усещаш как и ти се задушаваш от въпросите и тягостното чувство за справедливост. Кое е правилно и кое грешно? Сърцето или законът? Може ли бунтарският дух на едно младо момиче като Антигона да промени света? Не, разбира се, но може да ни научи на много. Може да покаже на едно поколение от 21 век какво означава да отстояваш позиция и да се бориш за това, което е вътре в теб. Може да отвори очите на забулените с измама и отчаяние, че нищо никога няма да се оправи. От всички персонажи в трагедията, тя е единствената, която запазва своята позиция и вяра до края, без дори да се замисли да се предаде. Векове наред препълва залите, защото човекът има нуждата да я види и да се докосне до нея. Тя задоволява нуждите на зрителя за поезия и трагизъм и вероятно до самия край на театъра като изкуство поколенията ще виждат прототипи от своето съвремие в героите й.