Километрична опашка от тийнове за Емил Конрад, тотална истерия пред Хеликон

Децата не четат! Който смята това твърдение за вярно тихичко да се засрами пред монитора си, защото 15 февруари остава в историята на българското книгоиздаване и книгопродаване като денят, в който пред книжарница в Пловдив се изви километрична опашка. Истерията се случи пред Хеликон. Средна възраст на чакащите – петнадесет. За какво чакат? Няма да ви изненадаме – да видят Емил Конрад и да получат автограф от него. Феномен за едни, абсурд за втори и гротеска за трети, Конрад наистина е новата книжна сензация, вкарала дори Дан Браун от силните му години в малкия си джоб. Разбира се, това име на говореше абсолютно нищо на възрастните до преди месец, но ето, че вече дори и те го знаят, след като им се наложи да купят книга на децата си. Не е литературен шедьовър, но след като малката иска да чете и то книга, а не от четеца си, разбира се, че ще я купя, споделя майка в Хеликон на Главната. Книгите се продават като топъл хляб, бройките се изчерпват и се носят нови торби с „Нещата, на които не ни учат в училище”. Правите две обиколки на главната и осъзнавате, че няма дете, което да не държи в ръката си лилавата книжка.

Истерия е изключително лека дума за случващото се в момента. Охраната едвам удържа децата пред книжарницата, а възрастните не могат да повярват на видяното. Повече от двадесет години минаха, когато за последно видях опашка пред книжарница, споделя възрастна дама на Главната. Но Емил е героят на днешната младеж, макар и все още някои да се питат какво пък толкова е направил той. Той говори за това, което те изживяват, за техните проблеми и не им размята поучително пръст, показвайки грешките им. Не, той е част от тях, така че няма какво да се чудим защо думите му са пожънали подобен успех. На какво не ни учат в училище? Как да обичаме книгите!

Лили, Гри, Христо и Ирмена през обектива на Любомир Атанасов

Четири лица, четири характера, един фотограф. Четири невероятни снимки на Любомир Атанасов, които анонсират предстоящата му изложба това лято, може да видите в галерия Point Blank. От снимка до снимка, майсторското око на Любомир крещи от всеки кадър. Не в рамки, а сякаш през прозорец гледаш лицата от фотосите и само дебнеш да мигнат, за да се увериш, че са истински. Но представете си, че след като при дигитален принт може да ти донесе такова чувство, то какво ли ще бъде при по-голяма изложба, за която Любо издаде, че всичко ще бъде ръчно отпечатано.

Лица, хора, емоция и любов – вие сте виждали хората от изложбата. Разминавали сте се по улицата, може да са ви правили място в автобуса или просто да сте си пили бирите един до друг в бара. Но никога не сте имали възможността да проследите всяка една линия по лицата им така, както можете в момента.  Може да звучи странно, че дори и плашещо, но когато нещо е направено с толкова чувства, така и трябва да бъде разглеждано от посетителите. Лицата не са случайно избрани. Те са близки и приятели на Любо. Vampyr – това е филм от средата на миналия век, но също така е интернет псевдонимът на автора. Фотосите на Гри и Ирмена са от преди пет години, докато Лиляна и Станкушев са все още пресни, което и цели усещането за преход от старо към ново и дава тръпки на очакване за предстоящата изложба. Любомир снима с голямоформатна камера, с обектив 4х5, която стана муза за останалите фотографи и се превареха кой пръв да я снима. 

Вижте тази малка изложба с ликовете на големи характери. Ако не ги познаете- Любо е виновен- той е нагласял позите и израженията, създал е нови светове! Гри, Ирмена, Лили и Христо се изненадаха, изненадайте се и вие! Приятно съзерцаване!

Маестрото с интимен концерт в джаз клуба

Тази вечер съм на три ракии, така че ще чакам и вас на сцената, пусна широката си усмивка към публиката от сцената в Бий Боп Кафе големия Милчо Левиев снощи. С великолепното си чувство за хумор маестрото даде знак към меломаните, че срещата им с него ще е по-интимна от всякога, ще е по-различна и ще остане в спомените на всеки. Не толкоз с онова, което ще се случи на самата сцена, а с контакта, който ще бъде осъществен пред нея. Така и стана.

Милчо излезе с Вики Алмазиду пред почитателите на качествения джаз, за да представи композиции не от една, а от две нови тави- Quiet March и Nina. Концертът излетя като миг. Бяха малко повече от 45 минути, а на всички в клуба се стори, че Левиев сякаш само им намигна от сцената, щракна веднъж с пръсти или наклони козирката на каскета си в знак на поздрав. Приказката е красива, защото свършва бързо, нали.

Продължението бе още по-вдъхновяващо. Милчо слезе от сцената, седна на една маса заедно с Вики и започна да посреща приятелите си един по един. Потъна в спомени, разкри планове, коментира настоящето. И подписа десетки дискове. И плочи. С близо 30 винила пред изключителния музикант мирно застана DJ Skill. Всички те са знакови, тъй като бяха свързани с маестрото и с дългата му кариера. Благодаря ти, че ми припомни всичко това. Откъде ги намери само се питам, не вярваше на очите си Левиев. Истински реликви, допълни той. И подписа всяка една от плочите, като подкрепяше жеста си с цялата история, свързана с дадения запис. Обичам го този град, каза след дългата среща с публиката Милчо. 

Стоян Николов хербаризира родния си диалект, за да го запази за поколенията

Книгата върви с речник, след първите десет минути се буквално се изяжда от читателя 

Извънредното издание на Spirt&Spirit тази седмица ни запозна със Стоян Николов – Торлака и неговия дебют „Северозападен романь”. Защо меко? Защото така се говори на северозапад- романь, буркань и така е написана цялата книга. Дори след прочит на част от нея на живо от сцената в Петното ти трябва малко време да осмислиш чутото, дали е правилно, дали си го разбрал и дали изобщо има някакъв смисъл в него. Но, разбира се, че има –това е един роман, от който наистина се нуждаем в момента.

„Северозападен романь” започва своето съществуване малко случайно. Николай Фенерски попада на блога на Торлака, който вече е написал няколко глави на своя си роден диалект. Това не е някакъв вид фанатично землячество – нека си го кажем, когато след няколко години бабите ни умрат този език ще се загуби. Този на северозапада, този на Родопите, на Еленския балкан...една загуба за езика ни, която няма да има как да възвърнем. За това пък се намират хора именно като Торлака и Фенерски, които се заемат с тази задача – поне за един от всичките краища на България, които се нуждаят от хербаризиране. Николов си има редовна работа, която пак е свързана с писане, а романа твори вечер, след като всички у тях си легнат и го оставят на спокойствие. Признава си, че никога не би се заел да превежда от български на северозападен подобно количество думи и като носител на диалекта му е било по-лесно. Най-интересното – целият романь е бил написан на ръка! Чак първата редакция е представлявала преписването му на компютър. Няма как да се пише художествена литература на компютър, смята авторът. Мотивацията му е една – да покаже на хората красотата на мястото, в което е израснал.  Различен език, различна философия, различен хумор, различен светоглед. Ако отидете там и някой ви каже „Още ли мърдаш” или някой цветущ израз за майка ви, то това е породено от една искрена любов. Трудно е да го обясня, трябва да дойдете и да го усетите, казва той. Не може да разбере защо толкова години се обръща внимание на столицата. Защо в останали държави щом излезе книга за провинцията тя се превръща в бестселър, едва ли не, а тук единствено си мислят, че северозападът се опитва да си се отцепи. Както сами се изразиха, повечето виждат този край като Северозападнала България. Щом се докоснете до книгата може да усетите каква лъжа всъщност е това. От целия процес на писането едно е било най-трудно на Торлака  – речникът. Да, на последните страници може да се допитвате до северозападно-български речник, който ще ви обясни всяка една от по-сложните и непознати думи. Разбира се, в реалния живот някои от тях не биха могли да бъдат описани в по-малко от три страници, но Фенерски и Николов успяват да ги синтезират до поне няколко реда.

Макар и написан на диалект този роман може да се преведе на друг език, твърдят представящите го и допълват, че дори на македонски няма да има нужда от превод. Книжовният български език е малко тромав на моменти, смятат те. Сложността да прочетете Северозападен романь? Голяма в първите десет страници, но после езикът завладява. Диалектът става като ваш роден, а самата книга бива изпивана за ден.

Във фаталния ден, петък 13-ти, и минути преди откриването на фотографската изложба на Vampyr Works в галерия Point Blank Gallery слушателите на Радио Пловдив и предаването „Молескин“ ще могаt да чуят любимата музика на фотографа, криещ се зад този псевдоним – Любомир Атанасов. Той е живял 18 години в Париж, където е учил кино, но страстта му към фотографията се е превърнала в негова професия. Псевдонимът му е препратка към легендарния филм за вампири – „Носферату“ на Фридрих Мурнау от 1922 г. В работата си той има най-голям интерес към портрета, човешкото лице и времето като философска тема. Любомир Атанасов е от две години в Пловдив и в момента се занимава с фотографска галерия „Ластици“ в Капана. Повече за работата му, както и за любимата му музика ще можете да чуете днес от 17 часа в предаването „Молескин“.

Днес от 19 часа ще се открие първата изложба на Любомир Атанасов в Пловдив. В Point Blank Gallery той ще представи четири голямоформатни портрета, а на откриването ще свири и пловдивският музикант Илко Биров (който вече е бил гост в „Молескин“).

Който пропусне предаването днес, ще може да слуша повторението в неделя от 19 часа по Радио Пловдив. 

Трима творци разкриха как се допълват и вдъхновяват взаимно

Ставаш истински художник, не когато се научиш да рисуваш, а когато не можеш да живееш без да рисуваш, казва Стефано Поповски

Културен център Бялата къща отвори сезона в залите си с една симфония от картини и поезия. Иван и Стефано Поповски като баща и син си поделиха стените в арт центъра  и внесоха живот с прелестните си картини, а Златина Великова допълни изяществото на вечерта със стиховете си. 
„Като дива река” е последната стихосбирка на поетесата, която преди едва няколко месеца беше представена именно в Бялата къща. Публиката чу класически стихове, пропити с любов и красота, с малко надежда и тъга, които с лекота те оставят без дъх. В стихосбирката й освен поезия може да намерите и картини и то не на кого да е, а от самия Стефано Поповски. Двамата си признават, че вдъхновението им често идва един от друг. Този стих го написах по онази картина, сподели Златина, сочейки едно от произведенията на Поповски в залата. Двамата така се допълват, че тя пише, виждайки неговата живопис, а той взима четката, четейки неин стих.  
Много пловдивчанин потрепват щом чуят името Иван Поповски. Той е сред доайените на художниците в Пловдив, а на изложбата в Бялата къща събра отново десетки свои приятели, роднини и дори ученици. Вие ни показахте първия грамофон, първата италианска музика, ние дори не знаехме, че съществува нещо подобно на този свят, припомняха му негови възпитаници от художествената гимназия, а той все така скромно се усмихваше. Свит в думите си, но адски смел с картините. Творец, отдал живота си на рисуването, който заслужава дълбок поклон. 
Стефано Поповски е пример за това „син на баща си”. Той е най-добрият математик сред художниците и най-добрият художник сред математиците. Полиглот, художник, математик – за неговите таланти и умения граница няма. Ставаш истински художник, не когато се научиш да рисуваш, а когато не можеш да живееш без да рисуваш, казва Стефано и упорито го доказва с живота си. Освен с класическа живопис, той се занимава и с компютърна. Наскоро Deviantart, електронната Библия на милиони творци по света,  присъди отличие за най-добра творба на пловдивчанина.